- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 96
- 16
Унизителната случка с изложбата „Епопеята на тракийските царе – археологически открития в България” в Париж днес приключи. Министър-председателят, като един същи крал слънце, благоволи господарски да се произнесе. Присъдата за Веждювата наглост бе: Е, голяма работа! И със закачливо бащинска прибавка: И да не правиш повече така... С подтекст: Те [плебсът, простолюдието] не те заслужават [не заслужават обаянието ти, интелектът ти, красотата ти, прозорливостта ти, безбройните ти таланти]. „Мълчиш и работиш [в смисъл – работиш прекрасно] – казал днес премиерът, – а от там нататък делата да говорят.” Е, да де, в делата им всъщност е проблемът, говоренето им може да мине и за вроден недъг.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50849_H3ghjcaG7WakhktCG0JlRsLJLncjFs.jpg" style="height:353px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Завършекът на случката с изложбата в Париж бе даже по-безсрамен и от самата случка. Очевидно въпиющата министерска наглост отново ще остане без последствия, както и в много други случаи с министри и висши чиновници от това котило. Получи се като в българската народна приказка „Сливи за смет”, но без ползата от поуката. Днес остава само сметта под формата на значителни финансови загуби без ползи, сигурно е, че скоро ще излязат наяве и данни в този посока. А това никъде по света освен при най-дивите диктаторски режими не се разминава без последствия.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Ако само министърът на културата, с извинение, и висшите културни, с извинение, чиновници се държат като каруцари, с мед да ги намажем. Беше срамно да се чете записът на правителствено заседание, на което разговорът за изложбата в Париж приличаше на общуването в коя да е селска кръчма, там министър-председателят казва също авторитетно, че „изложба в Лувъра беше мечта на Людмила Живкова”. Ще се запитате, както и аз, откъде ще знае един никаквец плановете, а че и мечтите даже, на висшето държавно ръководство в края на 70-те години на миналия век? Отговорът е лесен, не знае, само се опитва да прилепи своето много спорно име към имената на исторически личности с определени заслуги за българската култура и така да си придаде тежест. </span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Всъщност научното ръководство от френска страна на представянето на българската средновековна изложба в Париж през 1980 г. (вж. по-долу Успоредици) е от уредници на Лувъра – Жан-Рене Габори и Доминик Беназет, а самата изложба се провежда в Гран Пале, на метри от Лувъра, току през Плас дьо ла Конкорд, защото Лувърът още не е разширен и временните изложби се провеждат именно в обширния комплекс наблизо. Така че Людмила Живкова не е било нужно да мечтае, доживяла е каквото е искала.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Очевидно у днешните властници са налице тежки форми на професионална непригодност и това всеки непредубеден може да установи само като се поогледа наоколо. За жалост точно тези форми на професионална непригодност имат няколко злокачествени характеристики и една от тях е способността им да се разпространяват и надолу по йерархичната стълбица. Така получаваме преумножени отрицателните резултати от професионалната непригодност на министрите и заместник-министрите, те назначават подобни на тях на постове, които са от съществено значение за съществуването на държавата ни изобщо, не само в системата на Министерството на културата. Това е, съвсем во кратце, механизмът, по който действа днес държавната машина. Успоредно на този механизъм действа друг, свързан с пари, но за него – друг път.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Искам да се обзаложа или да се басирам според просташкия изказ на министъра на културата, с извинение, че най-съществената част от сагата с изложбата „Епопеята на тракийските царе” (кой знае защо заглавието на изложбата се пише навсякъде нечленувано) предстои, от тук нататък ще има продължение със сигурност. Вече се появи договорът за изложбата, от който би следвало да се заинтересува прокуратурата, заминаването на част от най-големите тракийски съкровища от българските земи без застраховка е напълно достойно за нейното специално внимание.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Вероятно и тук ще се върнем с нови разсъждения по темата не след дълго, сега обаче нека видим дали е редно най-големите български съкровища изобщо да се разнасят непрекъснато насам-натам.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Предварително ще уточня, че в България съществува изключително мощна изложбена мафия и всъщност няма голямо значение какво ще се пише срещу нея, тя разполага, както се видя, с достатъчно средства, за да си осигури достатъчно удобно отразяване в услужливите средства за масово осведомяване.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Разговорът дали да се изнасят националните ни съкровища зад граница под формата на изложби, или да се предизвиква посещението на чужденците в българските музеи се води отдавна. Тук ще потвърдя собственото си категорично мнение – разнасянето на най-ценното от българските археологически находки по света е свързано с огромни рискове. Безброй отчупвания, разпоявания, даже загуба на дребни части от сложните находки съпътстват българските национални съкровища при всички международни изложби. И това е причината големите музеи да възприемат мащабните гостувания на най-ценните си експонати като порочна практика. Само бедни и корумпирани държави като нашата, с ясно обособена изложбена мафия, която печели отлично от международното излагане на националните съкровища, поддържа постоянно практиката за международни изложби. Това е тъжната истина.</span></span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">* * *</span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">Успоредици</span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50849_Vi5eXomKh7bJr1NfjWfHCzRoyyFh2H.jpg" style="height:777px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong><em>Плакат за изложбата „Средновековна България. Изкуство и цивилизация” в Париж, 13 юни – 18 август 1980 г.</em></strong></span></span></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">Любознателни наблюдатели вече ни осведомиха за почти пълното мълчание на средствата за масово осведомяване във Франция по отношение на изложбата „Епопеята на тракийските царе”, само електронното издание на „Льо Фигаро” отбеляза скромно началото на българската изложба. В други случаи обаче откликът е бил лавинообразен.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">През втората половина на 70-те години на миналото столетие започва колосална работа по изработването на експозиция на новосъздадения през 1973 г. Национален исторически музей в София. Първите резултати от тази работа са представени като временна изложба в Археологическия музей през май 1977 г. под заглавие „Култура и изкуство на средновековната българска държава”. В следващите години античната и средновековната част от бъдещата експозиция на НИМ са обособени като две международни изложби, средновековната е открита в Гран Пале в Париж през 1980 г., тракийските съкровища са представени в цяла поредица други изложби, за които може да стане дума друг път.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Представянето на българските археологически богатства в чужбина по това време има смисъл. Първо, грамадната част от тях е открита сравнително неотдавна и е неизвестна даже на специалистите зад граница. Второ, във време на относителна изолираност на България и при отсъствието на днешните съобщителни средства, изложбите, организирани в най-големите световни културни средища, имат за цел да привлекат вниманието към българското минало, към българската култура и към България изобщо. Тази своя задача изложбите изпълняват изцяло, понеже са подготвени изключително професионално, а представянето им е безупречно.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50849_IydNyFeIVUTB7DuBHOoCCeJFchFKVZ.jpg" style="height:548px; width:530px" /></p>
<p><strong><em>За да се наблегне на съизмеримостта на времето на възникването на Средновековна България и на Франкската империя, както и за да се подчертае имперския характер и на двете държави, на корицата на каталога на изложбата „Средновековна България. Изкуство и цивилизация” е поставен медальонът на великия господар Омуртаг в императорско одеяние и с имперски символи на властта.</em></strong></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">В Париж средствата за масово осведомяване „подгряват” френската публика още преди откриването на изложбата. Основната тема на всички писания е предстоящата 1300-годишнина на България, която се явява „първата по време средновековна държава в Европейския изток” (в. „Льо Паризиен Либере”, 31 юли 1980 г.). „Вальор Актюел” обръща внимание на земите, върху които се развива Средновековна България – „от Черно до Синьо море” (14 юли 1980 г.). „Особеното разположение на България й е дало и особеното място в културния обмен [между Изтока и Запада]” („Льо Котидиен дьо Пари”, 4 юли 1980 г.).</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Изложбата е оценена от френските издания в стотици статии като „великолепна” („Плезир дьо ла Мезон”, №159, 1980), „комплексна и разнообразна ... разкриваща учудващото богатство на една много изящна култура”, а и „Българското изкуство е особено самобитно, то представлява синтез на две противоположни влияния – на Изтока и на Запада” („Льо Паризиен Либере”, 31 юли 1980 г. и 23 юли 1980 г.). „Юн смен дьо Пари. Парископ” обобщава – „това е един урок по история” (23 юли 1980 г.). </span></span></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
