Изборите във Великобритания: От Уинстън Чърчил до Тереза Мей

Изборите във Великобритания: От Уинстън Чърчил до Тереза Мей
Посвещавам това изследване на моя учител чл.-кор. на БАН проф. д-р Александър Янков – извънреден и пълномощен посланик на България в Обединеното кралство /1972-1976/, постоянен представител в ООН /1976-1980/, президент на Световната асоциация по международно право /2012-2014/.

 

Вместо встъпление или още нещо за някои британски традиции

 

В продължение на дълго време наследствеността играе важна роля в британския политически живот.

В средата на XVIII в. изгрява звездата на Уилям Пит-старши /1708-1778/ - властен, суров и решителен, той организаира антифренска коалиция и триумфира със завладяването на днешна Канада и на земите на изток от Мисисипи /сега Луизиана/. Така се ражда дългогодишната хегемония в Северна Америка.

На гребена на подобна слава не е толкова учудващ фактът, че през декември 1783 г. на възраст едва двадесет и четири години, ръководител на кабинета става Уилям Пит-младши.

По този повод широка известност получава неговият стих:

 

“Нациите вкупом се

  чудят и маят цяло

  кралство в ръцете на

  ученик да оставят.”

 

Впрочем, ученикът се оказва на висотата на учителя си и управлява първоначално осемнадесет години без прекъсване, а след това се връща още веднъж начело – от 1804 г., до преждевременната си смърт през 1806 година.

Следващият бележит дует е на Джордж Кънинг-старши /1770-1827/ и Джордж Кънинг-младши /1812-1862/.

Първият е министър на външните работи от 1801 до 1809 година, главен губернатор на Индия /1822/, министър-председател и министър на финансите /1827/.

Вторият дебютира в Камарата на общините още през 1836 г., заместник-министър е от 1853 до 1855 г., а от 1856 г. повтаря кариерата на баща си като главен губернатор и през 1858 г. го задминава – обявен е за вицекрал на Индия.

Класическият пример за наследственост в британския политчески живот, обаче принадлежи на династията Чембърлейн.

Джоузеф Чембърлейн /1836-1914/ е член на Камарата на общините от 1877 г. до оттеглянето си от полтиката през 1906 г. вследствие на мозъчен инсулт.

Първоначално Джоузеф Чембърлейн е член на Либералната партия, но като противник на идеята за автономия на Ирландия, я напуска през 1886 година. Неговата юнионистка фракция преминава към консерваторите.

 

Джоузеф Чембърлейн и съпругата му Беатрис.

 

Това не е първият пример на политическо номадство в историята на Обединеното кралство, но навремето е оценен като симптоматичен. Великият Бенджамин Дизраели определя Джоузеф Чембърлейн като “момче от омнибуса”. Много скоро обаче се появява едно момче от потомствената аристокрация – Уинстън Чърчил, което успява да се завърти в пристрастията си на 360 градуса /консерватор-либерал-консерватор/ и все пак да остане харесвано!!!

За него обаче, по-нататък.

Остин Чембърлейн /1863-1937/ и Невил Чембърлейн /1869-1940/ са синове на Джоузеф Чембърлейн, но от различни майки. По-големият става депутат на 29 години и е преизбиран без прекъсване до смъртта. Носител е на Нобелова награда за мир с оглед заслугите му като министър на външите работи за постигане на Локарнските договори през 1925 г., имащи за цел да гарантират недопускане военното противопоставяне в Европа. Както винаги става в случаите на клетви за вечен мир, те са нарушени още през 1936 г. при навлизането на немската армия в демилитаризирана Рейнска област. След това идва редът на Чехословакия /1938-1939/, Полша /1939/, Белгия и Франция и т.н.

Кариерата на Невил чувствително закъснява – той става член на Камарата на общините едва на 49 години, но единствен от фамилията се добира до поста министър-председател /27 май 1937-10 май 1940/.

Двамата братя не се долюбват. Не случайно Невил казва за Остин: “Нашите мозъци са различно програмирани. Аз го считам за непрогресивен и пълен с предразсъдъци”. За себе си пък споделя откровено: “Аз повече обичам да харча пари, отколкото да ги трупам.”

 

Невил Чембърлейн

 

Най-точна е характеристиката, дадена от Уинстън Чърчил: “Невил Чембърлейн беше внимателен, делови, самоуверен и самонадеян... за нещастие се хвърляше в течение, чиято сила не съумяваше да прецени и се изправяше пред урагани, които не можеше да овладее.”

С фамилията Чембърлейн свършват прословутите наследствени саги в политиката на Обединеното кралство, но бащата и двамата му синове остават с рекорда, че от 1877 г. непрекъснато са избирани в парламента от семейната крепост Бирмингам. Подобни “крепости” имат и досега както консерваторите, така и лейбъристите, а спорните райони доскоро бяха относително малко.

 

 

***

 

Първото хомогенно /партийно/ правителство в историята на Англия е сформирано през 1695 г. от “вигите”, които с доста условности могат да бъдат окачествени като предшественици на либералите в съвременен смисъл. В течение на дълги години техен основен коректив са “торите”, т.е. съвременните консерватори. Те са единствените оцелели в бурята на политическите борби и до наши дни.

Впрочем, понякога разликите между двете партии са били на един пръст разстояние. Не случайно един политически експерт бе казал преди време: “Английският либерал е добър консераватор”.

От началото на ХХ в. правителства, оглавявани от либерали са на Хенри Кембъл – Банерман /1905-1908/, който е и първият получил официално титлата министър-председател, Хърбърт Хенри Аскуит /1908-1916/ и Дейвид Лойд Джордж /1916-1922/, но при широка военновременна коалиция. Той е доайен в Камарата на общините, защото е избиран в нея без прекъсване от 1890 до 1945 година.

В сравнение с него, консерваторът Артър Джеймс Балфур е по-скромен – прекарва в парламента “само” 48 години. Той обаче има важен чичо – Робърт Гаскойн-Сесил, лорд Солсбъри, оглавявал през 1885-1886, 1886-1892 и 1895-1902 г. три правителства. Затова през юни 1902 г. любимият племенник получава овакантения премиерски пост. Консерваторите са на власт малко повече от три години.

 

Артър Джеймс Балфур

 

Андрю Бонар Лоу е роден в Канада и след преместването на семейството му в Шотландия, освен със следване в университета на Глазгоу, се занимава с търговия с желязо.

Политиката неустоимо го привлича и през 1909 г. е вече член на Камарата на представителите, а само две години по-късно /!/ - лидер на Консервативната партия. Явно към него не са се отнесли толкова консервативно!

След министерски стаж при Аскуит и Лойд Джоердж, през октомври 1922 г., вече е министър-председател, но по здравословни причини, които в случая са истински, заема поста само за седем месеца.

През май 1923 г. Стенли Болдуин е новият ръководител на правителството, но не спечелва мнозинство на изборите и подава оставка. След краткото и безславно правителство на малцинството начело с Рамзи Макдоналд от 1924 до 1929 г. отново е начело, а третият му престой на “Даунинг Стрийт 10” е от 1935 до 1937 година.

В периода от 1931 до 1935 г. Рамзи Макдоналд ръководи коалиционно правителство.

Последен на пистата е Невил Чембърлейн, за когото вече умилително разказах. Всъщност, освен късгоглед и посредствен политик, той е и своеобразен герой. Когато трябва да бъде подписан Мюнхенския пакт на 29 септември 1938 г., Невил Чембърлейн за първи път в живота си се съгласява да лети със самолет, защото събитията не търпят отлагане.

Така или иначе балансът за първите четири десетилетия на ХХ в. е следният:

  • Консерватори – около 12 години;
  • Либерали – 19 години;
  • Лейбъристи – близо 7 години

 

 

  1. Двупартийната система – едни слизат, други се качват

 

Няма как този летопис да не започне с най-известния британски политик на ХХ век.

Уинстън Ленард Спенсър Чърчил /1874-1965/

След 1895 г. последователно е наблюдател по време на сражението между испанците и кубинските въстаници /оттогава датира неговата слабост към хубавите пури и следобедната почивка – сиеста/, служи на северозападната граница на Индия, участва в битката за Омдурман като офицер-улан /1898/, военен кореспондент е по време на англо-бурската война /1899-1900/, когато е пленен, но успява да избяга и запише името си при превземането на възловия военен пункт Лейди Смит.

 

Младият Уинстън Чърчил

 

През 1900 г. за първи път е избран в Камарата на общините като консерватор. Още през 1904 г. се присъединява към либералите, тъй като е активен привърженик на т.н. “свободна търговия”. Гастролът му продължава до 1922 г., като е постоянно избиран за депутат. Министър на търговията през през 1908-1910 г., министър на вътрешните работи през 1910 г., първи лорд на Адмиралтейството /това съотвества на министър на военноморските сили/ в периода 1911-1915 г. по време на кабинета на Хърбърт Аскуит, инициатор е на десанта на Антантата в Дарданелите, битката при Галиполи. След като тази военна операция претърпява пълен провал, напуска правителството и от май 1915 до май 1916 г. е командир на батальон на Западния фронт. Това го прави британския политик с най-дълго военно досие.

След идването на Дейвид Лойд Джордж е последователно министър на военното снабдяване /1917-1918/, министър на отбраната /1919-1920/ и министър на колониите /1921-1922/.

Победен на парламентарните избори през 1922 г., Уинстън Чърчил намира удобен случай да напусне Либералната партия, която му е дала много за старта и развитието на политическата кариера.

През 1924 г. е избран за независим депутат под мотото “конституционен антисоциалист” и запазва поста си в Камарата на общините цели четиридесет години без прекъсване. Официално се връща в Консервативната партия през 1925 година. Министър на финансите /1924-1929/ в кабинета на Стенли Болдуин.

Тъй като “шило в торба не стои”, в периода 1929-1939 г., е ръководител на вътрешнопартийната опозиция на консерваторите.

Едва на 3 септември 1939 г. е призован отново под знамената като министър на военноморския флот. На 10 май 1940 г. настъпва звездният му миг – става министър-председател на коалиционното военновременно правителство, за първи път начело на властта на 66 години. Преди време Дейвид Лойд Джордж го е нарекъл “младият човек, който вечно бърза”. Уинстън Чърчил обаче доказва максимата “Да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш”.

 

Уинстън Чърчил прави знака на победата

 

Колкото и парадоксално да изглежда, той печели войната, но губи парламентарните избори през май 1945 г. и е заменен на премиерския пост от лидера на лейбъристите Клемент Атли. 

Последното му активно връщане в политиката е като министър-председател от 1951 до 1955 година. След това се отдава на бохемство и общуване с едни от най-известните личности на епохата. Впрочем, през 1953 г., той получава Нобеловата награда за литература, но не за романа “Виржиния Карвел”, а за военните му спомени!!!

 

  1. Зората и първите слънчеви лъчи над лейбъризма

 

Лейбъристите се появяват на политическата сцена през 1906 г., когато имат общо 50 кандидати, от които 29 влизат в Камарата на общините.

След това те са в сянка, като подкрепят някои от реформите на управляващите либерали. Коалиционният кабинет на Дейвид Лойд Джордж включва двама лейбъристи. След Октомврийската революция социалистическите идеи достигат и до Обединеното кралство, като засягат както политическата програма, така и парламентарното представителство на лейбъристите. На изборите през 1923 г. те получават 191 места, либералите са със 158, а консерваторите – с 258. На 23 януари 1924 г. Рамзи Макдоналд е поканен да състави правителство на малцинството, което се осланя на неофициалната либерална подкрепа.

Само десет месеца по-късно избухва грандизоен скандал, известен като “писмото на Зиновиев”. Според някои британски медии, които се позовават на източници от Министерството на външните работи, тогавашният генерален секретар на Комунистическия Интернационал Григорий Зиновиев е изпратил указание за революция в Обединеното кралство... Даването на гласност предхожда само с четири дни предсрочните парламентарни избори.

Както може да се очаква, резултатите от тях са 413 мандата за консерваторите, 151 за лейбъристите и 40 за либералите, които разяждани от вътрешни противоречия, вече никога няма да възстановят политическата си тежест.

Икономическата криза и високият размер на безработицата връщат през 1929 г. Рамзи Макдоналд в играта, но центробежните сили и при лейбъристите са силни. При решението на лидера за влизане в коалиционно правителство през 1931 г., партията се разцепва, но все пак оцелява във властта до 1935 година.

В края на Втората световна война отново идва часът на лейбъристите – 398 места, консерватори – 213, либерали – само 12. През следващите години кабинетът на Клемент Атли осъществява важни реформи в сферите на здравеопазването, социалните помощи, обществения транспорт, енергетиката и банковото дело. Във външнополитически план най-важното събитие е независимостта на Индия /сегашните Индия, Пакистан и Бангладеш/. През 1950 г. те все още запазват мнозинство, но през следващите избори /1951, 1955, 1959 г./ са много изтощени.

Клемент Ричард Атли /1883-1967/ остава в историята като човекът нанесъл поражение на Уинстън Чърчил и то в апотеоза на славата му.

 

Клемент Ричард Атли

 

В този период при лейбъристите излизат напред още две значими фигури. Първата е на Енюариан Беван – потомствен миньор и активен синдикален деец. От 1929 до смъртта си през 1960 г. непрекъснато е избиран в Камарата на общините. В периода 1945-1951 г. е министър на здравеопазването и основава Националната здравна служба. За три месеца е министър на труда, но подава оставка. Главен говорител на лейбъристите от 1956 г. и заместник-председател на партията от 1959 година.

От своя страна Ърнест Бевин също има завидна трудова биография – започва като общ работник във ферма, а след това е каруцар на пристанището в Бристъл. От 1911 г. е в ръководството на Съюза на докерите. В периода 1925-1940 г. е член на Общия съвет на трейдюнионите, като от 1937 г. става негов председател. От май 1940 г. е министър на труда в правителството на Уинстън Чърчил, а от юли 1945 г. до март 1951 г. е министър на външните работи при Клемент Атли.

Една знаменателна случка, свързана с Ърнест Бевин и до днес се помни добре. На сесията на Общото събрание на ООН през 1950 г. британският министър на външните работи среща в кулоарите своя съветски колега Андрей Януариевич Вишински и му задава въпроса “Как стана така, че аз – потомственият работник съм висш държавен деец на капиталистическа държава, а Вие – потомственият аристократ – на комунистическа?”. Отговорът е много бърз: “Просто и двамата изневерихме на своите класи!!!”.

 

  • Реваншът на консерваторите

 

Антъни Робърт Идън /1897-1977/ е един от символните политически мастодонти. След блестяща служба на Западния фронт през 1915-1918 г., става кавалер на кръст за храброст. Като консерватор, без прекъсване е член на Камарата на общините от 1923 до 1957 година.

 

Антъни Робърт Идън с Уинстън Чърчил

 

Без съмнение, той е един от стълбовете на британската външна политика. Дебютът му е като парламентарен секретар на Остин Чембърлейн в министерството на външните работи /1926-1929/. Способностите му го издигат до заместник-министър на външните работи през 1931-1934 г., министър за връзките с Обществото на народите през 1934-1935 г. в коалиционните правителства начело с лейбъриста Рамзи Макдоналд.

Министър на външните работи е три пъти /1935-1938, 1940-1945 и 1951-1955/, т.е. дванадесет години, което е рекорд в Обединеното кралство. Междувременно се подвизава и като министър на доминионите от септември 1939 до май 1940 г. и като министър на отбраната /май-декември 1940 г./.

Приеман като естествен наследник на Уинстън Чърчил, той заема поста на министър-председател на 6 април 1955 г. при това със сериозни здравословни проблеми /правени са му за кратко три операции/.

Периодът е напрегнат, а силите на Антъни Идън очевидно са изчерпани. Той допуска конфронтация с държавния секретар на САЩ Джон Фостър Дълес, когото откровено ненавижда. Най-големият провал обаче е т.н. “Суецка криза” през 1956 г., когато Обединеното кралство и Франция организират интервенция срещу режима на Гамал Абдел Насър в Египет.

Големите световни лидери – САЩ и СССР реагират остро отрицателно. На Антъни Индън не остава нищо друго, освен да подаде оставка на 9 януари 1957 г. - само след двадесет и един месеца начело на правителството. В замяна на това остава жив още двадесет години!!!

 

Харолд Морис Макмилън /1894-1986/

 

Смел младеж – през Първата световна война е раняван три пъти. Още през 1924 г. е избран в Камарата на общините от Консервативната партия. Постът запазва до 1929 г. и след това непрекъснато от 1931 г. до 1964 година. Придобива слава на социален реформатор. В средата на 30-те години застава плътно зад Уинстън Чърчил в схватките със Стенли Болдуин и Невил Чембърлейн.

 

Харолд Макмилън с Джон Кенеди

 

Съвсем закономерно от октомври 1954 до април 1955 г. е министър на отбраната, от април до декември 1955 г. – министър на външните работи и от декември 1955 до януари 1957 г. – министър на финансите. В продължение на дълги години този пост е приеман за втория по значение в правителството и тръмплин кън мястото на премиера. В историята на консерваторите има обаче две забележителни изключения.

Остин Чембърлейн е министър на финансите /1903-1905/, но не става партиен лидер през 1911 г. след оттеглянето на Артър Балфур. След това отново е министър на финансите /1919-1921/ в коалиционното правителство на Дейвид Лойд Джордж. Той дори стига до председател на Консервативната партия, но по пътя към шеф на кабинета е изпреварен от Андрю Бонар Лоу и Стенли Болдуин.

Разбира се, най-цитираният нереализиран министър на финансите е от края на XIX в. и се отнася за бащата на Уинстън Чърчил – Рандолф.

Харолд Макмилън е министър-председател от януари 1957 г. и през 1959 г. триумфално печели парламентарните избори. През 1963 г. се оттегля по “здравословни причини”. Личният му лекар е твърдял, че е болен от рак. Опасенията се оказват силно преувеличени, тъй като доживява до 92-годишна възраст.

Александър Фредерик Дъглас Хюм /1903-1995/, също като своя предшественик доживява до 92 години, макар да претърпява тежко нараняване в гърба по време на Втората световна война. Започва кариерата си на депутат през 1931 г. и до 1945 г. е избиран от т.н. “Юнионистка фракция”. От 1937 до 1939 г. трупа опит като парламентарен секретар на Невил Чембърлейн. От 1950 г. вече се утвърждава в Консервативната партия, но остава член на Камарата на общините само една година. След това се завръща в нея. В замяна на това последователно /от 1963 до 1974 г./ е министър по въпросите на Шотландия до 1955 г., а след това за връзките с Британската общност /сега Общност на нациите/ - до 1960 година. Поема министерството на външните работи от 1960 до 1963 г., който пост ще заема от юни 1970 до февруари 1974 година.

Редица наблюдатели твърдят, че назначаването му за министър-председател /1963-1964/ е изненада!

Той не е от типа и класата на своите предшественици и допуска поражение от лейбъристите.

През 1964 г. те печелят само пет места повече от консерваторите, но това им позволява да управляват шест години след това.

Не знам защо много изследователи “носят от девет кладенци вода” и доказват тезите си с “умората на обществото” от четирима последователни министър-председатели от Консервативната партия, а някак срамежливо оставят на заден план разтърсващият скандал, който съвпада с преломния период от 1963-1964 година.

По мое мнение т.н. “афера Кристин Килър” води до падането от власт не просто на “жертвения агнец” лорд Профумо – министър на отбраната, а и на целия кабинет, който е “торпилиран” от специалната триада “министър-елитна проститутка-съветски военноморски аташе”.

Впрочем, подобен сценарий се разиграва десет години по-късно и отново при управлението на консерваторите, но за това...когато му дойде времето!

 

 

 

Коментари

  • Глупости на търкалета

    28 Май 2017 0:06ч.

    «…той получава Нобеловата награда за литература, но не за романа „Виржиния Карвел“, а за военните му спомени…» Но английският политически деятел Уинстън Чърчил не може да получи каквато и да било награда за романа „Виржиния Карвел“, защото въпросният роман е написан от един АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛ със същото — по някаква случайност — име: Уинстън Чърчил. Така че британският политик е получил Нобеловата си награда за онова, което наистина е написал — мемоарите си. Когато се прави някакво изследване, редно е всички факти да бъдат щателно анализирани и да се търсят подвеждащи съвпадения в имената, дори това да коства изтощителни усилия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Джерами Паксмън

    29 Май 2017 9:55ч.

    Зад лустрото реки от кръв, основно чужда разбира се.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи