Междувременно на сцената се появява Шарл дьо Гол. На 18 юни 1940 г. придобива световна известност с обръщението си за съпротива срещу Германия, отправено от Лондон. Негова историческа заслуга е разбирането, че изходът от войната не е предопределен, доколкото все още в нея не са се намесили Съединените американски щати.

 

 

И дойде Четвъртата република

След поражението на Франция центърът на нейния политически живот се премества в малкия, известен с минералната си вода и добрите хотели град Виши.

На 10 юли 1940 г. са гласувани неограничени пълномощия на маршал Филип Петен, което е в пълно нарушение на конституцията и законите на Третата република. От общо присъствалите 679 членове на Националното събрание и на Сената само осемдесет имат достойнството да се обявят против.

Новосъздаденият режим на Филип Петен и Пиер Лавал като първа мярка сменя държавния девиз. На мястото на „Свобода, равенство, братство” идва „Труд, семейство, отечество”.

Голяма част от депутатите, които приемат това позорно решение, са наказани от създадените през 1945 г. съдилища.

Първият антигерой – Филип Петен, получава смъртна присъда, но тъй като е на осемдесет и девет години, както и вследствие на заслугите му от Първата световна война /„победителят от Вердюн”/, тя е заменена.

Вторият антигерой Пиер Лавал не само е осъден, но и екзекутиран.

Маршал Филип Петен се среща с Хитлер

 

Междувременно на сцената се появява Шарл дьо Гол. Към началото на 1940 г., макар да е вече на петдесет години, той е полковник от бронетанковите войски. Назначен е за заместник-министър на отбраната и получава званието „временен бригаден генерал”.

На 18 юни 1940 г. придобива световна известност с обръщението си за съпротива срещу Германия, отправено от Лондон. Негова историческа заслуга е разбирането, че изходът от войната не е предопределен, доколкото все още в нея не са се намесили Съединените американски щати. Той се стреми Франция да се сражава на страната на съюзниците, за да бъде в лагера на бъдещите победители. Има подкрепа от страна на Уинстън Чърчил, но Франклин Делано Рузвелт не му дава кредит на доверие до края на живота си.

Изпратеният от Шарл дьо Гол бивш префект Жан Мулен успява да създаде на 27 март 1943 г. Национален съвет на съпротивата, който да обедини всички вътрешни антихитлеристки движения.

През 1943 г. Шарл дьо Гол обявява в Алжир задгранично правителство.

Такова е прокламирано и на 3 юни 1944 година. Най-важна е датата 5 септември 1944 г., когато в свободния вече Париж е оповестен съставът на новия кабинет, състоящ се от двадесет и двама министри, включително членове на Френската комунистическа партия. В него фигурират имена, които ще станат известни по време на Четвъртата република /Жорж Бидо, Рьоне Плевен, Рьоне Капитан, Александър Пароди/.

Отношението на генерал Дьо Гол към Френската комунистическа партия никога не е било еднозначно. Той признава нейните заслуги в организиране на съпротивата срещу хитлеристка Германия, но едновременно с това се стреми тя да не получи признание за освобождението. Когато през август 1944 г. въстанието в Париж е в апогея си, то е под ръководството на комуниста Рол Танги. Тогава Шарл дьо Гол нарежда на генерал Льоклер да побърза с влизането на неговата блиндирана бригада, за да бъде „правилно записана” историческата заслуга за освобождаването на френската столица.

Генерал Дьо Гол влиза в Париж

 

През ноември 1944 г. се ражда като самостоятелна формация Народното републиканско движение, в което се включват много участници в Съпротивата и е противовес на старите социалисти и радикали. То ще има важна роля в следващите няколко години.

През 1945 г. жените във Франция получават избирателни права. Поне по този показател България се изравнява с великата френска демокрация.

Изборите за учредително събрание са проведени на 21 октомври 1945 г. при пропорционална система. Френската комунистическа партия получава 26 % – 159 депутати, Народното републиканско движение – 24 % /150 депутати/, а социалистите – 23,3 на сто – 146 депутати.

Големите губещи са радикалите с 10 % и 29 места и различните десни формации с 16 % и 70 места.

Тези резултати не пречат Шарл дьо Гол да бъде избран единодушно за министър-председател и на 16 ноември 1945 г. да състави кабинет, в който влизат по петима представители на Френската комунистическа партия, на Народното републиканско движение и на социалистите.

Поради възникналите противоречия с Учредителното събрание и верен на своя характер, генерал Дьо Гол се оттегля от властта на 20 януари 1946 година.

Трите основни партии се споразумяват да имат квота от по една трета в новия Министерски съвет, председателстван от социалиста Феликс Гуен.

При така създадената ситуация поредните избори чукат на вратата. На 2 юни 1946 г. Френската комунистическа партия получава 26 % /153 депутати/, Народното републиканското движение 28,2 % /169 депутати/ и социалистите 21 % /129 депутати/. Вследствие на това Жорж Бидо става министър-председател в периода 23 юни – 28 ноември 1946 година.

Второто учредително събрание изготвя и поставя на гласуване на национален референдум новата конституция, която, макар и заклеймена от Шарл дьо Гол, получава 53,5 % одобрение на 13 октомври 1946 година. Така започва тъжната, но в замяна на това кратка история на Четвъртата република.

Първият министър-председател е политическият ветеран Леон Блум. След неговия гастрол от 16 декември 1946 до 22 януари 1947 г., той е заместен от Пол Рамадие. Последният е избран единодушно от Националното събрание, но се оказва принуден да подаде оставка на 19 ноември 1947 година и започва поредният кошмар на правителствени промени. Робер Шуман е министър-председател от 24 ноември 1947 до 26 юли 1948 г., а след това от 5 до 11 септември 1948 година. Между това се подвизава Андре Мари със забележителния период от 26 юли до 5 септември 1948 година.

Леон Блум

 

Рьоне Плевен гостува начело на правителството от 12 юли 1950 до 10 март 1951 г. и от 11 август 1951 до 8 март 1952 година.

По времето на президента Венсан Ориол се сменят общо петнадесет кабинета, като Робер Шуман и Рьоне Плевен са по два пъти министър-председатели. На този фон безспорен шампион е Анри Кьой, възглавил три правителства /11 септември 1948 – 28 октомври 1949 г.; 2 юли – 12 юли 1950 г.; 10 март – 11 август 1951 г./. Все пак с неговото десетдневно второ правителство той не може да опонира на шестдневното управление на Робер Шуман.

Неслучайно кабинетът на Антоан Пине от 8 март до 22 декември 1952 г. е наречен „чудото Пине”. След това пак идва рулетката. След драматичните откази на изтъкнатите дейци на „старата гвардия” /Ги Моле, Пол Рейно, Жорж Бидо и Андре Мари/, на дневен ред идва Жозеф Ланиел, който оглавява правителството от 28 юни 1953 до 19 юни 1954 година.

Поражението на Франция при Диен Биен Фу през 1954 г. слага край на френското колониално присъствие в Индокитай. Върху новия министър-председател Пиер Мендес Франс /19 юни 1954 – 23 февруари 1955 г./ пада отговорността за уреждането на проблемите. Щафетата е поета от Едгар Фор, който преди това вече е бил министър-председател /20 януари – 8 март 1952 г. при президента Венсан Ориол/, но се котира на борсата и при новия държавен глава.

При президента Рьоне Коти са сменени само шест правителства. Техните ръководители са призвани да изпеят „заупокойната молитва” на Четвъртата република. Последните в редицата са министър-председателите Морис Буржес-Монури /13 юни – 6 ноември 1957 г./ и Феликс Гайар /6 ноември 1957 – 14 май 1958 г./, а най-накрая е гастролът на Пиер Пфлимлен /14 май – 1 юни 1958 г./.

Как на този фон да не направя първо лирично отклонение – обещавам, че такива ще има и по-нататък.

Според изследователите на френския политически живот Едгар Фор е класически пример за еволюция от краен консерватизъм през радикализъм до някаква форма на голизъм. Според мен той няма политически пристрастия, а постоянни интереси. Едгар Фор е атрактивен във всички аспекти – през 1931 г. със съпругата си и Пиер Мендес Франс прави пътешествие в… Съветския съюз!

По време на Четвъртата република е седем пъти министър и два пъти министър-председател. Започват да казват за него, че „има удивително чувство за посоката на вятъра”.

При Петата република, макар и позакъснял, се реализира като министър на националното образование в правителството на Морис Кув дьо Мюрвил. След смяната първоначално е пренебрегнат от Жак-Шабан Делмас, но през 1972 г. се появява остра нужда от държавен секретар по социалната политика и отново идва неговият ред.

След парламентарните избори през 1973 г. и с личната благословия на Жорж Помпиду, става председател на Националното събрание. Скоро след това идва „звездният момент” на Валери Жискар д’Естен. Има обаче една малка подробност – новият президент като млад е началник на кабинета на тогавашния премиер Едгар Фор и по думите на последния е бил незаменим, когато при обличане му държи връхната дреха.

Франсоа Митеран влиза в Елисейския дворец и много хора се обръщат към Едгар Фор с предположението, че е дошъл краят на кариерата му. Той обаче спокойно отговаря: „Няма проблеми, пак ще се приспособя”.

Всякакво съвпадение или прилика с конкретни лица в българския политически живот е случайно!

 

Следва продължение...

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар