Третата република /4 септември 1870 – 10 юли 1940/ е най-дълго оцелялата във френската история – само месец и половина не й стигат, за да навърши пълни седемдесет години. Същевременно нейната история е белязана с две убийства и шест оставки на президенти. Една поредица на Маргарит Ганев, посветена на президентските избори във Франция.

 Френският Сенат.

 

III. За мъчителното създаване, възходите и още по-мъчителното падение на Третата република

След абдикацията на Наполеон III и под натиска на широките народни маси, на 4 септември 1870 г. в Париж е обявена новата република. Създадено е правителство на националната защита, в което голяма роля има Леон Гамбета. То обаче още в самото начало е разделено по въпроса каква да бъде по-нататъшната политика – продължаване на войната или сключване на мирен договор. Левите републиканци, начело с Леон Гамбета, настояват за съпротива до край, но консерваторите са за незабавно „слагане на оръжие”. Точно в тази обстановка Ото фон Бисмарк заявява, че няма да преговаря с временно правителство. Скоропостижно са проведени избори за Национално събрание. То е свикано в Бордо и определя като „ръководител на изпълнителната власт на Френската република” Шарл Адолф Тиер. Той е типичен политически пилигрим – министър е по времето на Луи Филип, а след това – във временното правителство през 1848 г. на Втората република. От друга страна, за първи път в живота е избран за депутат през 1863 г., когато е на 66 години.

Макар до 1875 г. да липсва конституционна уредба на институциите на Третата република, историците приемат, че Адолф Тиер е нейният първи президент. Основната му заслуга е подписването на мирния договор от Франкфурт, а вечното му клеймо е разправата с Парижката комуна. Само в рамките на т.нар. „кървава седмица” /21 – 28 май/ са убити 25 000 комунари, и стената в гробището Пер Лашез, където падат последните жертви, влиза в световната митология.

В първите години на Третата република роялистките надежди са все още много силни, но те се оказват нереализуеми, тъй като монархистите легитимисти подкрепят сина на Шарл Х, монархистите орлеанисти са верни на сина на Луи Филип. Така или иначе Реставрацията не успява, но Тиер е заменен през 1873 г. от маршал Патрис дьо Макмаон, който ще стане известен за бъдещето не толкова с победите си по време на Кримската война /превземането на Малаков през 1855 г./ и конфликта с Австрия /битката при Маджента през 1859 г./, колкото с грандиозния крах при Седан, който предопределя поражението на Франция във войната с Прусия.

Докато е начело на държавата е приета конституцията от 1875 г., която учредява Камара на депутатите, избирана с всеобщо пряко гласуване за четири години и Сенат – избиран с всеобщо непряко гласуване от колегия, съставена предимно от едри собственици, за срок от девет години.

Мандатът на президента е седемгодишен. Държавният глава разполага със значителна власт, тъй като назначава правителството, има функцията на върховен главнокомандващ на армията, притежава законодателна инициатива, може да разпуска Камарата на депутатите, но същевременно с това не носи отговорност, тъй като всички негови разпореждания трябва да бъдат приподписани от съответния министър. Едме Патрис Морис дьо Макмаон не успява да се възползва от пълния седемгодишен мандат след приемането на конституцията, тъй като вследствие на изборите през 1877 г., спечелени от републиканците, е принуден да подаде оставка на 30 януари 1879 година.

Най-после Третата република е стабилизирана – правителството се връща в Париж, 14 юли е официално обявен за национален празник, а „Марсилезата” – за химн на Франция.

Републиканците тържествуват, но много скоро и при тях се появяват две течения – умерени и крайни. Крайните републиканци /наричани радикали/ първоначално са с незначително парламентарно присъствие /на изборите от 1881 г. те имат само 50 депутати/. Те искат „демократична и социална република” с дълбоко антиклерикални нагласи, т.е. отделянето на църквата от държавата и премахване на Сената, който според тях е много консервативен орган. Основната им подкрепа идва от бедните и средните слоеве в големите градове, а като техен лидер и основен оратор се изявява Жорж Клемансо.

Жорж Клемансо

 

С какво е запомнен мандатът на Жюл Греви от 1879 до 1887 година?

Още през 1881 г. са приети два закона, които гарантират свободата на събранията и свободата на печата. През март 1884 г. т.нар. закон „Валдек-Русо” разрешава създаването на синдикати на работниците и на работодателите. Според известния историк Патрис Тушар образователните закони от този период са най-ценни за бъдещето. Светското училище е замислено като важен инструмент на републиканските идеали чрез отдалечаване на децата от реакционното влияние на църквата. Между юни 1881 и март 1882 г. общо три закона предвиждат задължителното образование на момичета и момчета от 6 до 13 години, което е държавно и безплатно. Една седма от бюджета на Франция се изразходва за образование.

В периода 1886–1887 г. министър на войната е генерал Буланже. Според цитирания вече Патрис Тушар, той е първият от „мъжете на провидението”, които ще разклатят Третата република. Неговата твърдост към Германия го прави знаменосец на национализма /не случайно е наречен „генерал Реванш”/ ; има много голяма подкрепа от широките народни маси, а едновременно с това остатъчните монархисти виждат в него средство за погребване на републиката.

В същия този период президентът Жюл Греви е принуден да подаде оставка заради финансов скандал, в който Жюл Греви е замесен неговият зет.

 

Жюл Греви (вдясно) с неговия зет Даниел Уилсън.

 

Идва времето на Сади Карно /1887–1894/. В началото на мандата си той е ангажиран с нарастващото влияние на „буланжизма” с основни лозунги разпускане на парламента, свикване на учредително събрание и преразглеждане на конституцията. Апотеозът на напрежението е през 1889 г., но генерал Буланже, макар и насърчаван от много страни, отказва да извърши държавен преврат. Постепенно страстите утихват и лишен от подкрепа той е принуден да избяга в Брюксел, където се самоубива през 1891 година. С присъщия си сарказъм неговият политически ментор Жорж Клемансо поднася епитафията „Буланже умря, както е живял – като младши лейтенант”.

Три години по-късно Сади Карно става първият убит президент на Франция, вследствие на атентат от италиански анархист. Той обаче няма да остане последен в списъка.

Следващият държавен глава е Жан Казимир Перие, който е министър-председател още при Сади Карно /декември 1893 – май 1894 г./. Неговият мандат се свързва с началото на „аферата Драйфус”, а той е президентът с най-кратко пребиваване /27 юни 1894 – 15 януари 1895/.

Феликс Фор е начело на държавата от 1895 до 1899 година. В този период във външнополитически план е укрепен съюзът с Русия и е завладяван Мадагаскар. На 13 януари 1898 г. Емил Зола публикува отвореното писмо „Аз обвинявам”. Големият писател е обвинен в клевета и дори е осъден, а противоречията във френското общество стават все по-драматични.

Аферата Драйфус

 

Дошлият на власт Емил Лубе е представител на умерените политически сили, като е бил министър-председател през 1892 година. Започва с правителство начело с Шарл Дюпюи, който е и последният министър-председател при Феликс Фор. То обаче съществува само четири месеца.

Новото правителство на „Националната защита” е ръководено от Пиер Валдек-Русо. В него по един странен начин са събрани социалистът Александър Милеран и палачът на Парижката комуна генерал Галифе.

През септември 1899 г. е вторият процес срещу Алфред Драйфус. Той е осъден при смекчаващи вината обстоятелства и веднага е помилван. Едва през 1906 г. е получена пълна реабилитация и след дванадесет години аферата „Драйфус” приключва.

До 1902 г. правителството на Валдек-Русо води умерена антиклерикална политика и реформира постепенно сключения между Наполеон Бонапарт и папа Пий VII през 1803 г. конкордат. Радикалът Емил Комб става министър-председател през май 1902 г. и заема решителни антиклерикални позиции. През 1904 г. е забранено образованието в духовните братства и са прекъснати дипломатическите отношения със Светия престол. Подготвян е и законът за отделяне на Църквата от държавата, приет през декември 1905 г., вече при правителството на Морис Рувие. При провъзгласената свобода на вероизповеданията е ясно, че привързаността към религията е въпрос на лично убеждение /Републиката гарантира свободата на вярата, но тя не субсидира и не плаща на никого/. С тези важни стъпки остава в историята мандатът на Емил Лубе.

Следващият президент е Арман Фалиер /1906–1913/. Той е от политическите ветерани на Третата република /министър-председател за забележителния срок от 29 януари до 21 февруари 1883 г./. Във френските енциклопедични издания за него не е отбелязано нищо друго, освен че е бил наследен на поста от Реймон Поанкаре. Кратко и ясно!!!

Реймон Поанкаре

 

Съвсем закономерно идва епохата на най-успешния дотогава президент. Реймон Поанкаре е министър-председател през 1912–1913 г., а след това през 1922–1924 г., 1926–1928 г. и 1928–1929 година. Това е единствен случай в историята на Франция, когато президентът е ръководил правителства и преди, и след края на мандата си. За времето, когато е начело на държавата /1913–1920/ Реймон Поанкаре я включва в Първата световна война, която завършва с бляскав триумф и удовлетворение на реваншизма – близо петдесет години след загубите на територии и международен авторитет вследствие на войната с Прусия. Своя добър политически усет Реймон Поанкаре доказва по блестящ начин, когато поканва най-големия си политически опонент Жорж Клемансо да оглави правителството на 16 ноември 1917 година. Съвместната дейност на две антагонистични политически фигури се превръща в печеливш ход за тяхната държава.

Следващият глава на държавата е Пол Дешанел. Той не успява да подобри рекорда на Жан Казимир Перие за най-кратък престой на президентския пост, защото се задържа на него цели осем месеца /януари – септември 1920 г./. Подава оставка по здравословни причини. Около нея остават много мистерии, тъй като се твърди, че когато е пътувал през нощта, е паднал от влака.

На негово място идва Александър Милеран, който е преди това министър-председател при Реймон Поанкаре /20 януари-18 февруари 1920 г./ и при Пол Дешанел /18 февруари – 24 септември 1920 г./. Президентството му е белязано със стремежа да бъдат уредени следвоенните проблеми в международен аспект, но същевременно от изострящите се икономическа ситуация в страната. На парламентарните избори през 1924 г. победата е за т.нар. „ляв картел” /социалисти, радикали и независими/. Вследствие на това президентът подава оставка /петата поред по време на Третата република, но само втора по чисто политически причини/.

В дневния ред влиза Гастон Думерг, който има късмета да осъществи пълен мандат /1924–1931/ въпреки продължаващите проблеми в национален и международен аспект.

След Реймон Поанкаре, той е вторият, който става министър-председател /9 февруари – 8 ноември 1934 г./, след като напуска президентския пост.

Наследен е от Пол Думер, който след по-малко от една година е убит при атентат от руски емигрант.

Албер Льобрьон заема поста през 1932 г. и е единственият преизбран президент на Третата република /през 1939 г./, но подава оставка след примирието с Германия през юни 1940 година. През 1944 г. е депортиран в известния концентрационен лагер Бухенвалд.

Коя е най-голямата заслуга на Третата република /4 септември 1870 – 10 юли 1940/? Тя е най-дълго оцелялата във френската история – само месец и половина не й стигат, за да навърши пълни седемдесет години. Същевременно нейната история е белязана само с две убийства и шест оставки на президенти.

При Шарл Адолф Тиер има едно правителство, но при Макмаон те стават осем. При Жюл Греви са вече дванадесет, а при Сади Карно са само девет!

Идва момент на временно успокояване – при Жан Казимир Перие има само едно правителство, при Феликс Фор – пет, при Емил Лубе – четири. Настават обаче по-важни дни и при Арман Фалиер правителствата са осем, а при Реймон Поанкаре – десет. За краткия си престой начело на държавата Пол Дешанел се задоволява само с едно правителство, а неговият наследник Александър Милеран излъчва четирима министър-председатели, докато дойде Гастон Думерг с единадесет правителства. Дори при краткия мандат на Пол Думер все пак има две правителства, а при Албер Льобрен стигаме до апотеоза – седемнадесет!!!

Френският президент Албер Льобрен инспектира танк D2, управляван от Шарл Де Гол.

 

На този фон трябва да бъдат излъчени шампионите на две писти – най-кратко и най-дълго пребивавали в изпълнителната власт. Сред първите се открояват Гаетан дьо Рошбуе /23 ноември – 14 декември 1877/, Албер Саро /26 октомври – 26 ноември 1933/ макар да се реабилитира с три месеца повече от 24 януари до 4 юни 1936 г., Филип Петен /16 юни – 10 юли 1940/, но безспорен лидер е Фердинан Буисон /1–7 юни 1935/.

Шарл Дюпюи е министър-председател от 30 май до 1 юли 1894 г. при президента Сади Карно, от 1 юли 1894 до 26 януари 1895 г. при Жан Казимир Перие и от 18 февруари до 22 юни 1899 г. при Емил Лубе.

Морис Рувие ръководи правителството от 30 май до 19 декември при президента Жул Греви, от 24 януари до 19 февруари 1906 г. при Емил Лубе и от 19 февруари до 14 март 1906 г. при Арман Фалиер.

Едуар Даладие е начело на правителството от 31 януари до 26 октомври 1933 г., от 30 януари до 9 февруари 1934 г. и от 10 април 1938 до 21 март 1940 година – все по времето на един президент.

Безспорен лидер в Третата република е Аристид Бриан. Той оглавява две правителства при Арман Фалиер /24 юли 1909 – 2 март 1911 и 21 януари – 18 февруари 1913/, две правителства при Реймон Поанкаре /18 февруари – 22 март 1913 и 29 октомври

1915 – 20 март 1917/, едно правителство при Александър Милеран /16 януари 1921 – 15 януари 1922/, две правителства при Гастон Думерг /28 ноември 1925 – 19 юли 1926 и 29 юли – 3 ноември 1929/.

Неговото име остава в историята не толкова с факта, че е бил седем пъти министър-председател, а с подготовката и подписването на пакта Бриан-Келог в качеството му на министър на външните работи. Този пакт уж можеше да спаси човечеството от кошмара на нова световна война!

Първият мандат на Леон Блум е от 4 юни 1936 до 22 юни 1937 г., а след това заема поста от 14 март до 10 април 1938 г. Той обаче остава в историята не само с факта, че е ръководител на Народния фронт, но и с това, че е първият министър-председател на Четвъртата република /16 декември 1946 – 22 януари 1947/. За нейната тъжна съдба ще разсъждаваме по-нататък.

 

 

Следва продължение

 

----------------

Маргарит Ганев е роден през 1959 г. в гр. Попово. От 1991 г. е главен секретар на Българската асоциация по международно право, а от 2010 г. член на Изпълнителния съвет на Асоциацията по международно право – Лондон. Заместник-председател на Националния организационен комитет на Седемдесет и петата световна конференция по международно право в София – 2012 година. От 2004 г. е член на българската национална група в най-стария международен правораздавателен орган – Постоянния арбитражен съд в Хага. Съставител на издадения през 1995 г. сборник с политически мисли и афоризми „Изречено-останало”. Автор на поредица и за американските избори, която бе публикувана в "Гласове".

 

Още от категорията

Напиши коментар