- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 12971
- 19
Малко е да се каже, че смъртта на Фидел Кастро разбуни духовете; тя бе повод не само за оценки на историческата личност – един от символите на ХХ в. – но също за безкраен низ от коментари за Куба, за спомени и вдълбочени исторически анализи. Не искам и няма да повтарям до болка познатата история на Кубинската революция; тогава и до днес една малка и достойна нация доказа, че може да бъде в първите редове на човешкия прогрес.
Като нищо може да е прозвучало високопарно горното съждение; в следващите редове ще трябва да приведем доказателствата, макар към основателни подозрения да подтиква дори само заглавието. Да, точно особеностите на потреблението в Куба, както си мисля, правят тамошното общество първообраз – в някаква степен – на бъдещото постпотребителско общество изобщо.
Изобилно е писано – вероятно колкото и за християнството или за марксизма – за особеностите на съвременното потребителско общество*, което е и си остава характерна черта на капитализма изобщо; с голяма степен на сигурност можем да твърдим даже, че капитализмът ще отмине едновременно със залеза на потребителското общество.
Безумието на неограниченото потребление е видимо с невъоръжено око – точно то, по своята природа, се противопоставя явно на изначално ограничените възможности на човека да потребява; с други думи – на съвременния човек се приписва способността да потребява неограничено, принуждават го към потребление – точно както ония гъски, които се държат с отворени човки, за да им наливат храна и така да се получи подходящ гъши дроб за отвратителния на вкус френски специалитет.
Точно това видимо противоречие – принуждаването към неограничено потребление на съвременния човек, който по своята природа има ограничени възможности за потребление – рано или късно ще сложи край на цялото потребителско безумие. Още днес прекомерното потребление чрез принуждаване има безумни последствия; вече е налице съвременното мащабно подобие на това, за което ни разказва в началото на новата ера Петроний (14–66 г. н.е.) в „Сатирикон“ и малко по-късно Атеней (II–III в. н.е.) в своето обширно произведение „Пируващите софисти”, където са обобщени знанията ни за античните гощавки изобщо – пировете в Древния Рим често продължават твърде дълго, не е по силата на участниците дори да опитат всички ястия, поради което се налага робите от време на време да им помагат да изпразват стомасите си, за да могат да продължат да поглъщат от храната.
Та същото е и в съвременното потребителско общество; изобилието от евтина храна, пълна с цялата Менделеева таблица впрочем, отдавна е довело до рязко влошаване на здравословното състояние на средностатистическия земен обитател – което го праща да се лекува в болниците, потребявайки (отново!) лекарства и медицински услуги, а след като се пооправи, продължава да се тъпче със същото неограничено количество отвратителна храна; потреблението, на храна в случая, не само никога не бива да спира, но и трябва да се увеличава непрекъснато, нали така, за да растат неограничено и печалбите.
Изначално всеки човек е „проектиран“ да потребява – храна, облекло, жилищно обзавеждане, различни услуги; но повечето от това, което ни принуждават да потребяваме, всъщност не ни е нужно. Човек няма нужда от хиляда палта или от хиляда двойки обувки, или от хиляда жилища, или от тон храна дневно. Често могат да се чуят развълнувани филипики за безкрайната полза от безграничното потребление – техническият и научният прогрес се подпомагал, несекващото производство създавало работни места и пр., и пр. Това, което в тези филипики се „забравя“, е, че наложеното ни неограничено потребление, освен че е предназначено за ограничените ни възможности, използва и природни суровини, повечето от които са невъзобновяеми. Та дори нас и да ни тъпчат като гъските за гъши пастет, то рано или късно, макар само заради привършването на невъзобновяемите природни суровини, ще трябва да „закрият“ съвременното потребителско общество във вида, в който го познаваме; това безумие продължава вече твърде дълго.
Фидел Кастро (вдясно) и „Че“ Гевара; снимка на Алберто Корда; 1961 г.; Музей на революцията – Хавана
Нека сега разберем защо употребихме безценно мрежово място за горното потребителско изложение и каква е връзката с Кубинската революция, с Фидел Кастро и с Куба изобщо.
Разказите за Куба са крайно еднообразни, туристически примитивни – пищната Хавана, красивото Варадеро, плажове, секс за пари, олющени фасади, стари автомобили, ром и пури, революционна бедност; няма как да сравним с някакви лични впечатления – не съм от пътешествениците, а Куба е твърде далече, там е безумно влажно и е отвратително горещо. Кубинската икономика обаче и особеностите на кубинското потребление са обширно разглеждани в немалко научни текстове; ще използваме тук някои от тях; картината, в сравнение с туристическите описания, ще се получи твърде различна.
Несъмнено примерите ще трябва да се обединят в две групи – преди и след разпадането на световната социалистическа система. И те в крайна сметка ще се въртят несъмнено все около потреблението, както може да се очаква.
Населението на Куба от 6,7 млн. души през 1958 г., т.е. непосредствено преди революцията, нараства до 1985 г. с почти с 50 %, до 10 млн.; в същото време брутният обществен продукт (има някои разлики в изчисляването му в сравнение с брутния вътрешен продукт) за същите тези години се увеличава 3,5 пъти. Макар понятието „брутен обществен продукт (БОП)“, както впрочем и „брутен вътрешен продукт (БВП)“, да не е твърде свързано с описанието на благосъстоянието и потреблението на населението, данните все пак ми се струват показателни.
Може да се говори също по-конкретно и непременно за „нормираните продукти“ (така в Куба назовават това, което се получава по „потребителски карти“, така наречените у нас купони). Понеже непосредствено преди революцията особено селското население страда от изявено недохранване – по данни на Университетското католическо обединение от 1956 г. 60 % от селското население живее в бараки с глинен под, а същото това население не си дояжда средно с по 1000 калории на ден – то почти веднага след 1 януари 1959 г. се налага въвеждането на нормирани продукти, които в началото са доста; непазарно се разпределят солта, оцетът, яйцата, рибата, хлябът, маслото, макаронените изделия, плодовите консерви, сметаната и още много други.
Към 1985 г., т.е. малко преди края на първия период, който по-горе определихме, нормираните продукти силно са намалели вече и представляват около 25 % от всичко продавано на пазара, като се включват най-важните продукти за физическото съществуване на човека.
И сега внимание. Тази „основна потребителска кошница (ОПК)“, както ще я наричаме тук, има цена, т.е. продуктите от тази кошница се продават, макар и под условие – при съответното ограничение в количествата, но цената на цялата месечна ОПК през същата тази 1985 г. е 13 песо при средна заплата в страната от 870 песо. Излиза, че физическото оцеляване на всеки кубински гражданин е всъщност напълно гарантирано, доколкото цената на месечната ОПК е не просто ниска, дори и символична не може да се нарече, основните храни просто се подаряват; особено като се има предвид и развитото столово хранене за работещите, за учениците, студентите и учените, излиза, че митът за кубинската бедност е просто измислица; струва ми се ясно кой е и авторът ѝ.
(следва)
_________
* Hasta siempre – исп., до вечността, сбогом завинаги. Тук е заимствано от заглавието на едноименната песен, написана от Карлос Пуебла (1917–1989) през 1965 г., посветена на Че Гевара (1928–1967).
** Hasta la victoria siempre, comandante – исп., до победата, команданте. Надпис върху паметниците на Че Гевара в Хавана и в Санта Клара, Куба.
*** Нарочно ще сведем тук безкрайно обширната и сложна тема за потребителското общество до един опростен модел, който е достатъчен за да отговори на нуждите на този текст.
