Американските избори: история и съвременност (част I)

Американските избори: история и съвременност (част I)
Без съмнение българската общественост и медии проявяват траен интерес към политическото положение в Съединените щати. Оправдано той се повишава в годините на избори за президент. Преобладаващият брой коментари в пресата и електронните издания обаче слага акцент основно върху текущия изборен процес. На вниманието на читателите на „Гласове” сега е представен първият у нас комплексен анализ на американската президентска демокрация. Изследването съдържа осем части, които ще бъдат публикувани в рамките на двете последни седмици преди изборите в САЩ.

 

 Снимка: "Дневник"

 

 

Първият вторник след първия понеделник на месец ноември (из историята и съвременността на американската демокрация)

 

За разлика от гражданите на други държави, тези на Съединените американски щати знаят със сигурност кога ще бъдат проведени президентските избори. Най-ранната възможна дата е 2 ноември, а най-късната – 8 ноември, както ще се случи тази година.

 

На 17 септември 1787 г. във Филаделфия тридесет и девет делегати подписват Конституцията на САЩ. От представените тринадесет щата тя е ратифицирана от единадесет до 1789 г., при необходими за влизане в сила девет ратификации. Северна Каролина остава в очакване дали ще бъдат добавени специални текстове за закрила правата на човека, а Род Айлънд на този етап не я поставя за разглеждане. Самата конституция съдържа само седем члена.

 

По време на разискванията във Филаделфия робовладелските щати се стремят робите да бъдат считани за част от населението, тъй като неговият брой определя квотата на представителство в долната камара на Конгреса, но що се отнася до заплащането на данъци, те да бъдат приемани само като собственост. Другите щати искат тъкмо обратното – робите да бъдат включени в схемата на данъчното облагане, но не и при изчисляване полагащите се места в Камарата на представителите. 

 

На 16 юли 1787 г. е постигнат т.нар. „голям компромис”, вследствие на който става възможно приемането на конституцията на бъдещата федерация. Според него в Камарата на представителите всеки щат ще има пропорционално на броя на населението си участие, като робът се брои като три пети свободен гражданин! Що се отнася до Горната камара /Сената/, в нея всеки щат може да има само двама представители независимо от територията и броя на населението.

 

 Първите десет добавки, които се отнасят за правата на гражданите, са в сила от 15 декември 1791 година. 

 

Известният британски политик Уилям Гладстон определя конституцията на САЩ като най-великото нещо, постигано някога от ума и целенасочеността на човека. Въпреки тази оценка до началото на ХХI век са предлагани и разисквани над 10 000 добавки, като са приети само двадесет и шест /последната е от 1971 г./, от които единадесет са пряко свързани с провеждането на избори.

 

Едно от най-интересните предложения за добавка принадлежи на бившия вицепрезидент Джон Калхун /1825–1832/. С оглед на задълбочаващите се противоречия между северните и южните щати, през 1850 г. той предлага да бъдат избирани двама президенти – един за Севера и един за Юга, като всеки от тях да има право на вето над актовете на другия.

 

I. Тази сладка дума „президент”, или за разликата между ада и рая

 

Още в зората на американската демокрация сенаторът Хенри Адамс прави знаменитото определение: „Президентът трябва да бъде като капитан на кораб в морето. Той трябва да има един щурвал, който да стиска; един курс, който да поддържа; едно пристанище, което да търси”.

 

Президентът на САЩ е единственият извън категорията на традиционните монарси, който „носи едновременно пет шапки” – държавен глава, ръководител на правителството, върховен главнокомандващ, контрольор на законодателството и главен фактор на дипломацията.

 

Според чл. II, параграф I на Конституцията, изборите за президент и вицепрезидент се провеждат от избирателни колегии, като всеки щат назначава според установения ред определен брой избиратели, който е равен на общия брой на неговите представители в двете камари на Конгреса, но между тях не могат да бъдат включвани конгресмени или лица, заемащи отговорна или платена длъжност на служба на САЩ. 

 

През 1800 г. в десет от щатите избирателните колегии се определят от съответните законодателни събрания, а само в шест – пряко от населението. Едва през 1828 г. те започват да се формират навсякъде след народен вот с изключение на Южна Каролина.

 

Първият американски президент Джордж Вашингтон е избран единодушно и е единственият, който встъпва в длъжност в годината на избирането си. Това става на 30 април 1789 г. От втория му мандат насетне тържествената инагурация се провежда на 4 март в годината, следваща изборите. Съгласно ХХ добавка от 1933 г. периодът е скъсен допълнително и мандатът на президента започва на 20 януари. Това е напълно обосновано с оглед необходимостта от скъсяване на периода между изборите и започване ефективна дейност на новата администрация. Неслучайно според същата добавка новият състав на Конгреса започва работа на 3 януари.

 

В историята има още един кандидат за президент – Джеймс Мънро, който получава единодушна подкрепа, но за да остане примерът на Джордж Вашингтон уникален, избирателната колегия му отнема един глас „по принцип”. По този начин победителят има зафиксирани 231 гласа, а неговият опонент Джон Куинси Адамс – само един.

 

След въвеждането през 1824 г. на всеобщото гласуване в президентските избори, което се запазва и до днес, рекордите на Джордж Вашингтон и Джеймс Мънро не могат да бъдат повторени.

 

Първоначално се гласува заедно за президент и вицепрезидент, като получилият най-много гласове става президент, но те задължително трябва да са повече от гласовете на всички избиратели от колегията. Това способства за скандал още на изборите през 1800 г. При равностойната конкуренция на Томас Джеферсън и Арън Бър е предвидено един от привържениците на демократичните републиканци да се въздържи при гласуването си и по този начин Томас Джеферсън да спечели. При преброяването след тайния вот обаче се оказва, че и двамата имат еднакъв резултат – по седемдесет и три гласа.

 

При това положение Камарата на представителите извършва избор, вследствие на който Томас Джеферсън става президент, а Арън Бър – вицепрезидент. Последният е известен с дуела, при който убива друг от бащите основатели /Алекзандър Хамилтън/ и може би заради това става основен герой на първата част от знаменитата трилогия на писателя Гор Видал.

 

Описаната по-горе процедура е извънредно сложна и създава предпоставки за подмяна на вота. С ХII добавка през 1804 г. е предвидено разделяне на гласуването за президент и вицепрезидент в отделни бюлетини, респективно отделно отчитане на резултатите.

 

Лицето с най-голям брой гласове, ако те са мнозинство, става президент; при липса на мнозинство Камарата на представителите избира президента измежду тримата, получили най-голям брой гласове. За вицепрезидент се определя лицето с най-много гласове, ако те са мнозинство, а при липса на такова Сенатът избира измежду двамата имащи най-голям брой гласове.

 

Независимо от надеждите, че конституционните промени с въвеждането на преките избори ще доведат до по-голяма справедливост, още през 1824 г. възниква много сериозен проблем. Тогава Андрю Джаксън печели мнозинство както при всеобщия вот, така и в избирателната колегия, в която има 99 „големи гласа”. Втори е Джон Куинси Адамс с 84 гласа, трети – Уилям Крофорд с 41 гласа, а последен е Хенри Клей – спикър на Камарата на представителите. Съгласно цитираната по-горе XII добавка, именно Камарата на представителите извършва избора за президент между тримата кандидати, спечелили най-много гласове. След известната в американската история „мръсна сделка” Хенри Клей подкрепя Джон Куинси Адамс, а той от своя страна го назначава за държавен секретар. 

 

През 1842 г. Ейбрахам Линкълн се уговаря с двама свои приятели от партията на „вигите”, че всеки от тях ще кандидатства за място в Конгреса, като другите се задължават да не му пречат, но в замяна на това всеки ще има само по един двугодишен мандат и ще се оттегли след него, за да стори път на следващия в тройката. Последен идва редът на Линкълн през 1846 г. и той е избран в Камарата на представителите. На следващите избори противниковата Демократическа партия си възвръща мястото за дълъг период от време.

 

По време на втората си кандидатпрезидентска кампания през 1864 г. Ейбрахам Линкълн споделя: „Не твърдя, че съм управлявал събитията, но откровено си признавам, че събитията ме управляваха”. В тези думи има много честност. Дори избирането му за президент през 1860 г. се дължи не толкова на неговите безспорни качества, колкото на разцеплението в Демократическата партия. На нейния конгрес в Балтимор делегатите от северните щати поддържат кандидатурата на Стивън Дъглас, но тези от южните щати предпочитат Джон Брекънридж. На изборите общият брой на гласовете им надвишава с 300 000 този на победителя Ейбрахам Линкълн. 

 

Парадоксите не свършват до тук. През 1876 г. демократът Самюел Тилдън получава при преките избори 264 000 гласа повече от републиканеца Ръдърфорд Хейс, но резултатите в щатите Орегон, Южна Каролина, Луизиана и Флорида са оспорени. Създадена е специална комисия в състав от петима сенатори, петима членове на Камарата на представителите и петима върховни съдии. С осем на седем гласа всеки спорен резултат е присъден на Ръдърфорд Хейс. При това положение той печели със 185 на 184 гласа. Зад подобно развитие се крие поредният задкулисен компромис. Победеният в изборите Самюел Тилдън се отказва от политическа кариера и се посвещава изцяло на личния си живот, като събира най-добрата колекция от порнографски снимки в Ню Йорк. 

 

През 1880 г. Джеймс Гарфийлд има преднина над Уиндфийл Ханкок само с 10 000 гласа, но в избирателната колегия резултатът е 214 на 155. Аналогично е положението и с първия избор на Грувър Кливланд през 1884 г. – разлика от 23 000 гласа в национален мащаб, но иначе 219 на 182. Още по-парадоксална е победата на Бенджамин Харисън над Грувър Кливланд през 1888 г., тъй като той е загубил с над 60 000 гласа от прекия вот, но в избирателната колегия съотношението е 233 на 168 в негова полза. Все пак Грувър Кливланд не се оттегля от политическия живот и застава отново начело на САЩ след изборите през 1892 г. Това е първи случай в американската история за втори мандат след прекъсване.

 

Най-съкрушителната победа от създаването на САЩ е тази на Франклин Делано Рузвелт над Алфред Ландън през 1936 г. с повече от 60% в преките избори и 523 срещу 8 гласа в избирателната колегия /кандидатът на републиканците печели само в два щата – Мейн и Върмонт/.

 

През 1948 г. Хари Труман поставя своеобразен рекорд в кандидатпрезидентската си кампания като пропътува над 32 000 мили и произнася 356 речи в битката си с републиканския кандидат Томас Дюи, като успява да спечели с 303 на 189 гласа в избирателната колегия.

 

Без съмнение една от най-оспорваните кампании е тази през 1960 г. Джон Кенеди има 49,9 срещу съперника си Ричард Никсън с 49,6% от преките избори. Именно тези 119 000 гласа се оказват достатъчни за победата на Джон Кенеди, като резултатът в избирателната колегия е 303 на 219 в негова полза.

 

Впоследствие идва периодът на още по-големите рекорди. 

 

През 1964 г. Линдън Джонсън събира 61,1 срещу 38,5% за Бари Голдуотър. Съотношението в избирателната колегия е 486 за Джонсън и 52 за Голдуотър. 

 

През 1972 г. Ричард Никсън побеждава Джордж Макгавърн с 60,7%, а резултатът в избирателната колегия е 520 на 17. 

 

На изборите през 1980 г. Роналд Рейгън печели 51 на сто от гласовете, които му дават 489 гласа в избирателната колегия, а Джеймс Картър – 41% от гласовете, които са равни само на 49 гласа от избирателната колегия. 

 

През 1984 г. Рейгън има 59% – респективно 525 гласа, а Уолтър Мондейл 41% – само 13 гласа.

 

Без съмнение, едни от най-драматичните избори бяха тези през 2000 г., когато в конкуренцията на Джордж Уокър Буш с Ал Гор се стигна до ръчно преброяване на резултатите в щата Флорида.

 

Томас Джеферсън заявява, че престоят на президентския пост е „едно великолепно нещастие”. Андрю Джаксън нарича тази служба „ситуация на извисено робство”, а Томас Удроу Уилсън го допълва с „президентът е своего рода недосегаем род”.

 

Нека да си спомним откровенията на Джордж Вашингтон: „Аз чудесно схващам, че моите сънародници ще очакват от мен прекалено много. Опасявам се, че ако резултатът от обществените мерки не отговаря на техния оптимизъм, те ще превърнат … възхвалите, с които в този момент ме отрупват … в порицание”.

 

Джон Стайнбек отбелязва: „Ние възлагаме на президента повече работа, отколкото човек може да свърши, повече отговорност, отколкото човек може да понесе, по-голяма тежест, отколкото човек може да издържи… Ние го износваме, използваме го изяждаме го… Той е наш и ние упражняваме правото си да го унищожим”.

 

 

II. Няколко допълнителни щриха към образа на президента и за петото колело на каруцата

 

Доказателство за пиетета на американците към военачалниците като държавни ръководители е изборът още на първия президент Джордж Вашингтон. 

В началото на XIX век плантаторът от Тенеси Андрю Джаксън става командир на доброволческите сили. Победата над индианците крийки му осигурява званието генерал-майор. Голямата слава обаче дължи на заключителното сражение във войната с Обединеното кралство /1812–1814/, когато разбива корпуса на сър Едуард Пакнам. 

 

По време на същата война главнокомандващ американската армия на запад е Уилям Хенри Харисън, който е победител над прословутия индиански вожд Текумзе. Той е кандидат за президент през 1836 г., но печели изборите при втория си опит през 1840 г. като представител на „вигите”. Остава в историята с най-краткия президентски мандат, тъй като умира от пневмония само един месец след встъпването си в длъжност.

 

Закари Тайлър е герой от войната с Мексико и това го прави желания кандидат на „вигите” за изборите през 1848 г., тъй като съчетава огромна популярност с практически никакъв политически опит. 

 

Главнокомандващият армията по време на войната с Мексико генерал Уинфийлд Скот е кандидат на изборите през 1852 г., но претърпява тежко поражение поради вътрешното разцепление.

 

Генерал Джордж Маклелън е противник на Ейбрахам Линкълн в кампанията през 1864 г., но губи съкрушително. 

 

Генерал Джеферсън Дейвис е президент на конфедерацията на Южните щати по време на Гражданската война. 

 

Юлисис Грант е без съмнение най-заслужилият военачалник за победата на Севера над Юга. Неговите противници в държавната администрация постоянно го обвинявали пред Ейбрахам Линкълн, че пие неумерено. Президентът им отговорил: „Какво уиски пие Грант, за да изпратя такова и на останалите генерали?”. Не е случаен фактът, че Юлисис Грант печели два последователни мандата на президент /1869–1877/.

 

През 1880 г. кандидат на демократите е генерал Уинфийлд Ханкок, но той губи от Джеймс Гарфийлд. 

 

Джордж Кетлет Маршал е първият американски военен, който става държавен секретар, и първият военен, който през 1953 г. получава Нобелова награда за мир заради своя знаменит едноименен план за възстановяване на следвоенна Европа, провъзгласен през 1947 г. Неговият пример като държавен секретар е успешно последван от Колин Пауъл през 2001 г. в администрацията на Джордж Буш-младши.

 

Дуайт Дейвид Айзенхауер се превръща в легенда още през Втората световна война. Той е председател на Комитета на началник-щабовете на САЩ от 1945 до 1948 г. След това си почива за кратко от военните дела като ректор на Колумбийския университет, докато отново е призован към тях в качеството на върховен главнокомандващ на НАТО /1951–1952/. За следващата президентска кампания той е ухажван както от демократите, така и от републиканците. Всъщност за изборите през 1952 г. консервативните републиканци искат да издигнат генерал Дъглас Макартър, но мнозинството се ориентира към Дуайт Айзенхауер. 

 

Най-накрая, през 2004 г., много надежди бяха възлагани на бившия командващ обединените въоръжени сили на НАТО генерал Уесли Кларк, но той се провали още на първичните избори. 

 

Върху зъберите на Блак Хилс в планината Ръшмор са изсечени от камък лицата на Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн и Теодор Рузвелт.

 

В течение на годините са правени множество проучвания с цел определянето на това кои могат да бъдат квалифицирани като „велики президенти”. Не е възможно всички те да бъдат анализирани. Все пак съществува висока доза на субективизъм.

 

През 2010 г. експертите от изследователския институт „Сиена” в Ню Йорк определят Франклин Делано Рузвелт като най-добрия американски държавен глава в историята.

 

Когато бил на седем години, той получил щастливата възможност да посети заедно с родителите си тогавашния президент Грувър Кливланд. Както се полагало за такъв идиличен момент, старецът погалил момчето по главата и му пожелал от все сърце никога да не застава начело на собствената си страна. Когато пораснал, Франклин не само станал президент, но и престоял на този пост повече от всеки друг в историята на САЩ.

 

 На второ място е поставен Теодор Рузвелт, а след него се нареждат Ейбрахам Линкълн, Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Дуайт Айзенхауер и Джон Кенеди. Барак Обама заема петнадесето място, като изпреварва с три места Роналд Рейгън. 

 

Вероятно най-лесно би бил избран за президент за трети пореден път Джордж Вашингтон, но той се отказва от тази възможност. Може би на неговия фон е обяснима бариерата пред останалите представители на „династията от Вирджиния” – Томас Джеферсън, Джеймс Мадисън и Джеймс Мънро. Андрю Джаксън също предпочита да се оттегли след осем години и да остане най-популярна фигура на своето време. Не би било изключено Ейбрахам Линкълн да се окаже преизбран два пъти, но изстрелът на Джон Уилкс Буут слага край на тази вероятност. Борчески качества не липсват на Грувър Кливланд, който е единственият успял да влезе в Белия дом като президент на два пъти, но с интервал между тях от четири години.

 

По време на испанско-американската война заместник-министърът на военноморските сили Теодор Рузвелт подава оставка и организира доброволчески отряд, който воюва в Куба. Начело на „Суровите ездачи” е генерал Ленърд Уд, но фактическият лидер е „полковник Рузвелт”. Това чувствително допринася за осигуряване място на последния кандидат за вицепрезидент в листата на Уилям Маккинли от Републиканската партия през 1900 г. Впрочем при включването на САЩ в Първата световна война Теодор Рузвелт отново пожелава да се прояви като военен герой, но президентът Удроу Уилсън му отказва командването на бригада, тъй като формално няма генералско звание.

 

След като Рузвелт умира през 1919 г., като кандидат за президентския пост започва да се оформя неговият командир от Куба генерал Уд, но в крайна сметка той е жертван от партийните босове заради кандидатурата на Уорън Хардинг. Най-близка е била възможността пред Удроу Уилсън, но битката му за каузата на Обществото на народите му слага прът в колелата. След провалянето на ратификацията на Версайския договор в Сената президентът предприема грандиозна национална обиколка за защита на своето творение.

 

Той изминава за три седмици над 12 000 километра с влак и произнася десетки речи, но на 25 септември 1919 г. припада, а още няколко дни по-късно получава инсулт. Това не само го лишава от възможност да завърши пълноценно втория си мандат, но изключва всякакъв път към трети такъв.

 

Бариерата е преодоляна от Франклин Делано Рузвелт, но за това очевидно способстват комплексни причини – „новият курс”, умението за общуване със сънародниците /„беседите край камината”, които президентът изнася всяка седмица по радиото/, добрият екип, слабостта на републиканците и разбира се, Втората световна война. Впрочем ХХII добавка, която забранява трети мандат, е приета през 1951 г.

 

През 2001 г. учени от Пенсилванския университет изчисляват коефициента на интелигентност на всички президенти след 1945 г. На първо място е Уилям Клинтън със 182 точки, следва от други двама демократи – Джеймс Картър /175/ и Джон Кенеди /174/. Последните три места се заемат от Роналд Рейгън – 105, Джордж Буш-старши – 98 ,и Джордж Буш-младши – 91 точки.

 

Големият американски писател Гор Видал написа преди години, че за разлика от Франклин Делано Рузвелт Хари Труман не бил филателист: „Ако някога бе колекционирал марки, щеше да знае къде се намират отделните държави в света и кой живее в тях”. По-късно и други президенти показаха завидни пропуски в географските и историческите си познания – от Джон Кенеди през Роналд Рейгън до Джордж Буш-баща и Джордж Буш-син.

 

Впрочем последният е класиран според редица проучвания като по-интелигентен единствено от президента Уорън Хардинг. За него е известен анекдотичният пример, че според указанията на най-близките му сътрудници не трябвало да бъде допускан да излиза самостоятелно от Белия дом поради реалната опасност да му бъде зададен въпрос, на който той ще се опита да отговори.

 

В елитарните университети на САЩ съществува обществото „Фи Бета Капа”, основано още през 1776 г. Измежду американските президенти само петима са участвали в него /Джон Куинси Адамс, Теодор Рузвелт, Уилям Тафт, Джордж Буш-старши и Уилям Клинтън/. По време на кандидатпрезидентската кампания през 2000 г. за номинация от Републиканската партия се бореха двама членове на ФБК – Ламар Алекзандър и Елизабет Доул, но се оказаха атусайдери. Ясно е, че едното IQ велик президент не прави.

 

Макар Хърбърт Хувър да е бил почетен доктор на тридесет и три университета, той не е оценяван като носител на висок интелектуален потенциал. Сред най-успешните държавни ръководители на САЩ Франклин Делано Рузвелт, по собствените си думи, изкарва колежанските си години почти без да отвори книга освен криминалета. В това отношение единственият му конкурент е Джон Кенеди, който имал за четиво романите на Иън Флеминг за Джеймс Бонд.

 

Роналд Рейгън започва политическата си кариера чак на петдесет и пет години, когато е избран за губернатор на Калифорния. Два пъти губи първичните избори като кандидат за президент на републиканците, но през 1980 г. извоюва номинацията на партията. На шестдесет и девет години става най-възрастният президент в историята на САЩ след Джон Адамс, който е избран на шестдесет и две години. Налага се да направи предварителна декларация, че на всеки шест месеца ще бъде подлаган на щателни медицински изследвания с оглед здравословното му състояние. Какви декларации трябва да направят сегашните кандидати за първия пост, след като той е на седемдесет, а тя на шестдесет и девет?!?

 

Роналд Рейгън почина на 93 години, а Джон Адамс доживя до 91, Хърбърт Хувър до 90, а Хари Труман до 88 години. Все още никой не е постигнал рекорда на Джон Гарнър /вицепрезидент при първите два мандата на Франклин Рузвелт/ – 99 години. 

 

Освен житейското има и политическо дълголетие. Мартин ван Бюрън е вицепрезидент при втория мандат на Андрю Джаксън /1833–1837/; президент през следващите четири години и неуспешен кандидат през 1840 и 1848 г. 

 

Уилям Дженингс Брайън участва без успех в три президентски кампании /1896, 1900 и 1908/, но успява да стигне поне до поста държавен секретар при Удроу Уилсън. 

 

Лидерът на социалистите Юджийн Дебс е кандидат за президент пет пъти /1900, 1904, 1908, 1912 и 1920 г., като последните два пъти получава над 900 000 гласа/. 

 

Франклин Делано Рузвелт е кандидат за вицепрезидент през 1920 г., губернатор на Ню Йорк /избиран през 1928 и 1930 г./ и четири пъти победител на президентски избори. Това е поводът през 1951 г. да бъде приета ХХII добавка в конституцията, според която един кандидат не може да бъде избиран на президентски пост повече от два пъти.

 

Ричард Никсън е два пъти президент и два пъти вицепрезидент.

 

От 1955 г. Джордж Стром Търмънд последователно е избиран за сенатор осем пъти, като по време на последните избори е на 97-годишна възраст. 

 

Показателен е примерът, че някои американски президенти пожелават да продължат присъствието си в обществения живот чрез изпълнение на други функции. След изтичане на мандата Джон Куинси Адамс кандидатства и е избран за член на Камарата на представителите, а Уилям Хауърд Тафт в продължение на десет години е председател на Върховния съд на САЩ. 

 

Да си сенатор от Масачузетс е голямо предизвикателство и неслучайно на Националния конвент на Демократическата партия през 2004 г. Джон Кери каза: „В града, където се зароди свободата на Америка, аз приемам вашата номинация за президент на Съединените щати”. Той прегърна повече от десет ветерани, служили заедно с него във Виетнам, и вдигна юмрук, махайки към делегатите. Рядко е имало толкова вълнуващи моменти по време на предизборна кампания, колкото тогава. След отдаване на почест и заявлението, че ще бъде главнокомандващ, който никога няма да поведе държавата в погрешна война, последва декларацията „Аз съм Джон Кери и съм готов да ви служа”. Макар и неуспял в изборите, четири години по-късно той се завърна на политическата арена като вицепрезидент, а след още четири години стана държавен секретар на САЩ.

 

В един популярен анекдот от началото на ХХ век се казвало: „Бедната г-жа Джоунс. Случи ѝ се ужасно нещо. Тя имаше двама чудесни синове. Единият потъна с „Титаник”, а другият стана вицепрезидент на САЩ. Оттогава и за двамата не се е чуло нищо”. 

 

Макар и преувеличено, в казаното има доста истина. Малко известен е фактът, че през по-голямата част на ХIХ век американските вицепрезиденти дори не са живеели в столицата. Когато веднъж Даниел Томкинс отишъл без предварително разрешение във Вашингтон, това така вбесило Джеймс Мънроу, че последният отказал да му заплати разноските по пътуването.

 

Спътниците на Джеймс Шермън го изхвърлили от влака, като разбрали, че отива да поеме „втория пост” в държавата, а Томас Маршъл бил изключен от завещанието на баща си по същата причина… В мемоарите си Грувър Кливланд пише, че неговият „вице” Адлай Стивънсън редовно го подстригвал, но все пак не достигнал „висоти” в бръснарския занаят. И все пак не е толкова лошо да си вицепрезидент. Осигурени са ти председателство на Сената и място в Съвета за национална сигурност, представителство на страната при погребения на чужди държавници… и възможност да заемеш първия пост в страната, когато титулярът си отиде.

 

Само през ХIX век от нея са се възползвали четирима вицепрезиденти /Джон Тайлър след смъртта на Уилям Харисън; Милърд Филмор след смъртта на Закари Тайлър; Андрю Джонсън след убийството на Ейбрахам Линкълн; Честър Артър след убийството на Джеймс Гарфийлд/, а през ХХ век още петима /Теодор Рузвелт след убийството на Уилям Маккинли; Джон Калвин Кулидж след загадъчната смърт на Уорън Хардинг; Хари Труман след предизвестената смърт на Франклин Делано Рузвелт; Линдън Джонсън след убийството на Джон Кенеди и Джералд Форд след принудителната оставка на Ричард Никсън/. Последният случай е вероятно най-интересният от историята на президентската институция.

 

През 1973 г. срещу тогавашния вицепрезидент Спиро Агню са повдигнати обвинения за приемане на подкупи по времето, когато е бил губернатор на Мериленд. Той приема сделка, според която се признава за виновен за „укриване на доходи” и подава оставка, но бива освободен от наказателно преследване. На негово място Сенатът определя за вицепрезидент Джералд Форд. На 8 август 1974 г. самият президент Ричард Никсън е принуден да се оттегли вследствие на разкритията по аферата „Уотъргейт”.

 

Още с първия акт на неговия наследник Джералд Форд той получава опрощение за „всичко, което е извършил по време на управлението си”. За нов вицепрезидент на САЩ Сенатът избира Нелсън Рокфелер – един от петимата братя на знаменитата фамилия. Всичко, което се случва, е възможно благодарение на ХХV добавка на конституцията от 1967 г. Известният американски хуморист Арт Бъкуалд казва по този повод: „Президентство по инцидент, политика по прецедент”.

 

По-нататък май не се случва нищо интересно, но по време на мандата на Джордж Буш-баща широко се разпространява анекдотът „Тайните служби имат заповед, ако Буш бъде застрелян, да застрелят вицепрезидента Куейл”.

 

 

III. Двупартийната система, или двуглавата ламя

 

 След създаването на САЩ няма ярко разграничаване на партии, но лидер на „федералистите” е вторият президент Джон Адамс, а „демократичните републиканци” започват възход от избора на Томас Джеферсън през 1800 г. и излъчват президенти до 1829 г. Малко преди това Мартин ван Бюрън създава в рамките на Партията на демократичните републиканци фракцията „Магарешки опашки”, която става предшественик на съвременната Демократическа партия. Изобразяван често във вестникарските карикатури като магаре, Андрю Джаксън става първият президент на Демократическата партия, а оттам магарето е определено като символ на демократите. 

 

Другата партия е тази на „вигите”, които се наричат така по аналогия с британската либерална партия. Първият излъчен от тях президент е Уилям Харисън, който встъпва в длъжност през 1841 г.

 

Изследователите приемат, че Републиканската партия е създадена през 1854 г. като непосредствен продължител на партията на „вигите”. Неин символ става слонът. По този начин става възможно развитието на класическата за САЩ двупартийна система. 

 

Обществото „Тамани Хол” е създадено още през 1789 г. и включва ветерани от войната за независимост. В средата на XIX век неговото седалище се превръща в основен център за формиране на предизборната политика на Демократическата партия. Така например Томас Удроу Уилсън става кандидат за президент през 1912 г. вследствие на решение „зад кулисите”.

 

Макар да е губернатор на Ню Джърси от 1910 г., той е сравнително неизвестен в национален мащаб до провеждането на Националния конвент на Демократическата партия. Основен кандидат е Чамп Кларк, но изискването е да получи две трети от гласовете на делегатите, за да бъде номиниран. При всяко гласуване привържениците му намаляват и на шестдесет и четвъртия тур мнозинството от две трети получава Удроу Уилсън. 

 

При определяне кандидата на демократите за президент през 1924 г. се сблъскват две ярки фигури – губернаторът на Ню Йорк Алфред Смит и сенаторът от Калифорния и бивш министър на финансите Уилям Макаду, който при това е зет на бившия президент Удроу Уилсън. След сто и три неуспешни гласувания и двамата снемат кандидатурите си и бива номиниран Джон Дейвис. В американския политически жаргон е прието такъв партиен кандидат да бъде квалифициран като „черно конче”. 

 

Разбира се, официалните кандидати на демократите и републиканците биват определяни на т.нар. „конвенти” след провеждане на първичните избори.

 

Едно от най-големите несъвършенства в президентските избори в САЩ е спазването на принципа „победителят взема всичко”. Той се прилага навсякъде освен с известни нюанси в Мейн и Небраска. 

 

Най-много гласове носят Калифорния – 54; Ню Йорк – 33; Тексас – 32; Флорида – 25; Пенсилвания – 23. Едновременно с това има седем щата плюс федералния окръг Колумбия, които са представени в избирателната колегия само с три гласа. 

 

Двупартийният модел предопределя несправедливостта спрямо други партии или независими кандидати. За това има множество примери.

 

През 1832 г. антимасонската партия атакува кандидатурите на Андрю Джаксън и Мартин ван Бюрън /впрочем и двамата са масони/, но спечелва само 2,5% от преките гласове.

 

Партията на свободата, съставена предимно от разочаровани „виги”, участва без успех на изборите през 1840 и 1844 г. На нейна основа и с участието на антиробовладелски настроени демократи през 1848 г. се появява Партията на свободната земя, която спечелва 10% от подадените гласове, но нито едно място в избирателната колегия. Четири години по-късно нейният кандидат е подкрепен само от 155 000 избиратели и това слага край на съществуването ѝ.

 

На президентските избори през 1860 г. участва Конституционният съюз, който подкрепя единството на федерацията, но избягва да вземе категорично становище „за” или „против” робството. Това предопределя и неговото ефимерно съществуване.

 

Народната партия, създадена предимно от фермери, печели на изборите през 1892 г. три губернаторски поста, пет места в Сената и десет в Камарата на представителите. Нейният самостоятелен кандидат за президент получава над един милион гласа /8,5% на преките избори и 22 представители в избирателната колегия/, след като е спечелила в шест щата. Това постижение не е повторено от нито една политическа партия до този момент. 

 

При кандидатирането си за президент през 1904 г. Теодор Рузвелт тържествено заявява, че няма да иска следващ мандат. Не му остава нищо друго, освен през 1908 г. да посочи като свой личен избор Уилям Тафт, който от своя страна печели убедително срещу демократа Уилям Брайън. Вследствие на възникналите между тях значими личностни противоречия, през август 1912 г. Теодор Рузвелт създава Прогресивната партия. На изборите Удроу Уилсън печели 42 на сто, Рузвелт – 27 на сто, а Уилям Тафт – 23 на сто. В избирателната колегия съотношението обаче е 435 гласа за Уилсън, 88 за Рузвелт и 8 за Тафт. Впрочем Прогресивната партия се явява отново на хоризонта през 1924 г. и нейният кандидат Робърт Лафолит има 5 милиона гласа в преките избори и 13 в избирателната колегия. След „ерата на Франклин Делано Рузвелт” отново се появяват допълнителни играчи. 

 

Губернаторът на Луизиана Хю Лонг създава през 1934 г. Дружество за споделяне на богатството, чиято идеология съчетава популизъм и авторитаризъм. Влиянието му става толкова голямо, че се очаква да получи поне десет процента от гласовете в национален мащаб при президентските избори през 1936 г. През септември 1935 г. той е убит. Впрочем Хю Лонг е прототип на главния герой от романа на Робърт Бен Уорън „Цялото кралско войнство”.

 

През 1948 г. консервативните демократи, които не са съгласни с политиката на Хари Труман /известни още като „диксикрати”/, създават Партия за правата на щатите. Техният кандидат Джордж Стром Търмънд – губернатор на Южна Каролина, спечелва на изборите 1 169 000 гласа, респективно 38 гласа в избирателната колегия. Левите демократи подкрепят Прогресивната партия на бившия вицепрезидент Хенри Уолъс, който печели 1 156 000 гласа, но нито един в един избирателната колегия. 

 

През 1968 г. губернаторът на Алабама Джордж Уолъс се явява на изборите като независим кандидат, но при близо десет милиона реални гласа има само 46 в избирателната колегия.

 

Независимият кандидат Джон Андерсън постига през 1980 г. 5 719 000 гласа, а Ед Кларк от Партията на свободата – 921 000. Никой от тях няма представителство в избирателната колегия.

 

Може би един от най-драматичните моменти в съвременната американска история е на изборите през 1992 г. Независимият кандидат Рос Перо има над 19 милиона гласа, срещу които обаче не получава нито едно място в избирателната колегия. В същото време разликата между победителя Уилям Клинтън и победения Джордж Буш е само 5,5 милиона гласа. Това дава повод и за редица спекулативни твърдения в чия полза е „играл” Рос Перо.

 

Голямото предизвикателство е, че към провеждането на изборите през 2016 г. всяка от двете партии е пребивавала в Белия дом по 92 години. Въпросът е в чия полза сега ще бъде нарушен паритетът. Най-дългото непрекъснато управление на републиканските президенти е в периода 1861–1885 г., а на тези от Демократическата партия – от 1933 до 1953 г.

 

Преминаването и връщането от една политическа партия в друга е добре познато в повечето западноевропейски държави. Достатъчни са примерите на Уинстън Чърчил в Обединеното кралство и на Едгар Фор във Франция. 

 

В условията на американския двупартиен модел политическата миграция е по-скоро изключение. Хенри Стимсън е министър на отбраната в периода 1911–1913 г. при президента Уилям Тафт, а държавен секретар при Хърбърт Хувър /1929–1933/. От 1939 до есента на 1945 г. е отново министър на отбраната при Франклин Делано Рузвелт и Хари Труман. По този начин е първият политик, който е министър при двама президенти републиканци и двама демократи. Малко по-скромно е постижението на Джеймс Шлезинджър. Той е министър на отбраната по време на мандатите на републиканците Ричард Никсън и Джералд Форд и министър на енергетиката при демократа Джими Картър. 

При липсата на независими кандидати на изборите през 2016 г. двуглавата ламя няма кого да изяде.

 

Следва продължение

 

-----------------

Маргарит Ганев е роден през 1959 г. в гр. Попово. От 1991 г. е главен секретар на Българската асоциация по международно право, а от 2010 г. член на Изпълнителния съвет на Асоциацията по международно право – Лондон. Заместник-председател на Националния организационен комитет на Седемдесет и петата световна конференция по международно право в София – 2012 година. От 2004 г. е член на българската национална група в най-стария международен правораздавателен орган – Постоянния арбитражен съд в Хага. Съставител на издадения през 1995 г. сборник с политически мисли и афоризми „Изречено-останало”.

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Не съм робот/ _ № 13 _

    20 Окт 2016 22:22ч.

    "При липсата на независими кандидати на изборите през 2016 г. двуглавата ламя няма кого да изяде" Те това е, цялата статия в един ред!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Не съм робот/ _ № 13 _

    20 Окт 2016 22:32ч.

    Те това е интересно също: "Франклин Делано Рузвелт е кандидат за вицепрезидент през 1920 г., губернатор на Ню Йорк /избиран през 1928 и 1930 г./ и четири пъти победител на президентски избори. Това е поводът през 1951 г. да бъде приета ХХII добавка в конституцията, според която един кандидат не може да бъде избиран на президентски пост повече от два пъти." Защо се приема тази добавка? Рузвелт е сложил стабилен прът в колелото на банкерите, и неговите закони едва 1998 бяха "изчистени" , след което сме преки свидетели, какво става, когато банкерите управляват без спирачка. Светът има нужда от нов Рузвелт.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Непримир Вироглавович Противопоставский

    20 Окт 2016 23:56ч.

    Би ли могло да бъде тъй, че българската общественост и медии да не проявяват траен интерес към политическата ситуация в Съединените щати, след като на предстоящите президентски избори отвъд Атлантика ще се решава съдбата и на американския анклав на Балканите, наричан (незнайно докога) все още със старото му име — България? Робите в България продължават да бъдат считани за част от населението (което всъщност се състои от роби и от метеки). Робите са тези, които продават себе си в робство, получавайки в замяна съмнителния — сам по себе си — шанс за оцеляване, докато метеките са такъв сорт безправни твари, които са оставени да се отправят към смъртта кой както намери за добре; те нямат право дори да се самопродадат. Робите, самопродавайки се, стават автоматически собственост на малобройното, но надарено с колосална арогантност, мутренско съсловие, при което им се гарантира доживяване до утрешния ден, докато метеките могат да разчитат само на вертикалната ламаринена плоскост на кварталния бидон за отпадъци, на която да опрат рамо, заспивайки (завинаги!) през някоя мразовита нощ. В американския анклав на Балканите следователно е предвидено всичко, включително и социалното разслоение на мутри, роби и метеки. Е добре, приемете един топъл привет от нас — метеките!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи