Американските избори: Династиите (част II)

Американските избори: Династиите (част II)
Без съмнение българската общественост и медии проявяват траен интерес към политическото положение в Съединените щати. Оправдано той се повишава в годините на избори за президент. Преобладаващият брой коментари в пресата и електронните издания обаче слага акцент основно върху текущия изборен процес. На вниманието на читателите на „Гласове” сега е представен първият у нас комплексен анализ на американската президентска демокрация. Изследването съдържа осем подчасти, които ще бъдат публикувани в рамките на двете последни седмици преди изборите в САЩ.

 

Снимка: "Дневник"

 

 

IV. Династиите

За разлика от монархиите още след създаването си Съединените щати генерират друг тип „династии”. Първоначално те са на чисто регионален принцип. В периода 1789–1825 г., започвайки от Джордж Вашингтон и минавайки през Томас Джеферсън, Джеймс Мадисън и Джеймс Мънро, всички президенти са от Вирджиния, като само Джон Адамс е от друг щат. Последният обаче съумява да придаде и семейственост чрез своя син Джон Куинси Адамс – президент от 1825 до 1829 година, а пък неговият внук Чарлз Френсис Адамс е дипломат от кариерата и посланик на САЩ в Лондон по време на Гражданската война. Хенри Адамс е дългогодишен сенатор. 

 

Бенджамин Харисън, който спечелва изборите през 1888 г., е внук на президента Уилям Хенри Харисън. Робърт Тафт, който е син на Уилям Тафт, никога не достига до номинация от Републиканската партия за държавен глава, но остава в историята като съавтор на прословутия закон „Тафт-Хартли”, приет от Сената през 1948 година. 

 

Франклин Делано Рузвелт е братовчед на Теодор Рузвелт.

 

Кандидат на демократите за президентския пост през 1952 и 1956 г. е губернаторът на Илинойс Адлай Е. Стивънсън, който е внук на вицепрезидента от втория мандат на Грувър Кливланд – Адлай Стивънсън. По времето на Джон Кенеди той е назначен за постоянен представител на САЩ в ООН. 

 

В Бостън /столицата на щата Масачузетс/ в продължение на много години двете най-влиятелни фамилии са Кабот и Лодж. Не е случайна крилатата фраза: „Над Каботите са само Лоджите, а над Лоджите е единствено Бог”. Когато на бял свят се появява Хенри Кабот-Лодж, всички му предричат бляскава политическа кариера, но и той не успява да се добере до първия пост в държавата. Щатът Масачузетс обаче дава на американците най-знаменитата политическа фамилия. 

 

Джоузеф Патрик Кенеди и неговата съпруга Роуз Елизабет Фицджералд имат четирима синове и пет дъщери. Според редица изследвания Джоузеф Кенеди е оценяван като „здравата връзка между мафията и политическия елит”. Твърди се, че той е работил много тясно със Салваторе Маранзано и Джоузеф Бонано. Макар и мимолетен персонаж във филма „Най-младият кръстник”, той е описан като човека, с чиито яхти по време на Сухия режим е пренасяно уискито от Канада в САЩ.

 

След като Франклин Рузвелт е избран за президент, той назначава Джоузеф Кенеди за шеф на Комисията по ценните книжа. Според някои твърдения обяснил това свое решение с думите: „Крадецът най-добре ще лови крадците”. По-късно Кенеди-баща заема възловия пост на посланик в Обединеното кралство, като се завръща от Лондон през 1940 година. Остава встрани от активната политика, като съсредоточава всичките си усилия за осигуряване на бъдеща кариера за своите синове.

 

Неговият най-голям син Джоузеф Патрик-младши загива през Втората световна война. В нея участва и Джон Фицджералд Кенеди, който се отличава с несъмнен героизъм като офицер от военноморските сили. През 1952 г. е избран в Сената и добива голяма популярност с работата си в Комисията по международни отношения. Звездният миг идва с номинацията му през 1960 г., когато печели изборите в остра конкуренция с Ричард Никсън и става първият президент католик в историята на САЩ.

 

Както тогава, така и по-късно има множество внушения, че дължи победата си на връзките на баща си с мафията. Някои изследователи сочат като важно действащо лице в тези процеси видния подземен бос Сам Джанкана. Но още повече са тези, които свързват същия Сам Джанкана с атентата в Далас, тъй като президентът и неговият брат Робърт /министър на правосъдието/ нарушили „споразумението за толерантност спрямо мафията”.

 

Преди да стане президент, много от хората, които познават Джон Кенеди, го смятат просто за плейбой, чийто богат баща финансира кампаниите му. Неговите критици виждат в лицето му безразсъдство, нетърпение и прибързаност. Найджъл Хамилтън, автор на книгата „JFK: Дръзка младост”, обобщава: „Той имаше интелект, смелост, свенливо очарование, добър външен вид, идеализъм, пари… И все пак, както винаги, нещо липсваше – определена дълбочина или сериозност на целта… След като гласоподаватели или жени бяха спечелени, имаше една празнота от страна на Джон, отказ да превърне завоеванието в нещо съдържателно и мъдро”.

 

До известна степен неговият образ на млад и жизнен мъж е мит. Голяма част от живота си той прекарва по болници поради тежкия увреждания на гръбначния стълб. Доста е изписано за обвития в тайнственост личен живот на Кенеди. Подобно на баща си, той е обсебен от мисълта за сексуални завоевания – преди и след сватбата си, преди и по време на президентския си мандат. Въпреки това любовните му афери не успяват сериозно да опетнят неговата репутация.

 

Продължаващият интерес към Кенеди повече от половин век след смъртта му не е само резултат от изградения обществен образ или лична харизма. Дължи се и на историческия момент, в който той се появява. В началото на 60-те години на ХХ век избирателите имат нуждата да вярват в човек, който ще „поведе отново страната”. По време на предизборната надпревара той не спира да отправя остри критики към осемте години управление на републиканците, което води до стагнация: „Започвам кампанията си с единственото предположение, че американците са разтревожени от посоката, в която се е насочила държавата… и че имат желанието и силата САЩ отново да тръгнат напред”. По-късно съветникът на Кенеди Артър Шлезинджър пише: „Столицата, сънена в годините на Айзенхауер, изведнъж се съживи… освободи се енергия, която се появява, когато хората с идеи получат възможност да ги приложат”.

 

Известният историк Алън Бринкли определя Джон Кенеди като „добър”, но не и „велик” президент. Очевидно с него са съгласни и много други изследователи. В проучване, направено през 1982 г., той е поставен на тринадесето място сред тридесет и шест президенти. В множество аналогични допитвания до 2011 г. успява да се придвижи с едно място нагоре в класацията. Всъщност още през 70-те години на ХХ век експертът Ричард Нойщат казва: „Той ще бъде блещукаща светлина, помрачена от спомените за наследниците му”. Все пак и до днес Джон Кенеди е далече от „само една блещукаща светлина”. Той остава голям символ на възвисяващ се идеализъм и надежда за промяна. Неговата харизма, романтичните и почти мистични асоциации с името му все още предизвикват емоции. Те не само оцеляват, но и се увеличават.

 

Трагично си отиде от този свят и Робърт Франсис Кенеди, който имаше всички шансове да получи номинацията на Демократическата партия за изборите през 1968 г., а при тяхното спечелване щеше да подобри рекорда на брат си като най-младия избран президент в американската история. 

 

През август 2009 г. почина от тумор в мозъка Едуард Кенеди. Лидерът на мнозинството в Сената Хари Рийд го нарече „патриарх”. Без съмнение той беше такъв – за Демократическата партия и за американската политика. Избран за сенатор през 1962 г., когато е на тридесет години, той е единственият, който дублира рекорда на Стром Търмънд с осем последователни мандата. Остава със спомена, че е от най-непримиримите борци за социалните права на всички живеещи в Съединените щати, включително имигрантите. Освен това е един от малцината сенатори, който е определян като „разумно кооперативен и поддържащ близки отношения и с партийните си противници от Републиканската партия”. 

 

Защо не успява да се добере до поста президент? Почти всички смятат, че е заради автомобилната катастрофа през 1969 година. Тогава Едуард Кенеди е на приятелско парти на остров Чапакуидик. Неочаквано се налага секретарката Мери Джо Копечне да си тръгне. Предлага да я откара до пристанището, но колата се преобръща и пада в реката. Сенаторът съумява да изплува до брега, но тя се удавя. Едуард Кенеди получава условна присъда от два месеца за бягство от местопроизшествието. Доверието към него е силно разклатено и той се престрашава да постави кандидатурата си за президент едва през 1980 г., но губи на предварителните избори от Джеймс Картър. 

 

След кончината на Едуард Кенеди президентът Барак Обама направи изявление, че той и съпругата му са с разбити сърца. Британският премиер Гордън Браун бе още по-категоричен: „За сенатор Кенеди ще тъгуват не само в Америка, но на всички континенти. По света го почитат като сенатора на сенаторите”. 

 

Най-после няколко думи за проклятието, което тежи над фамилията Кенеди. През 1973 г. синът на Едуард губи крака си поради рак на костите. Някои от племенниците му имат хронични проблеми с алкохол и наркотици. Един от тях, Дейвид Антъни, умира от свръхдоза през 1984 година. Синът на Робърт Кенеди – Майкъл, загива при инцидент по време на ски ваканцията си в Аспен, Колорадо. През 1999 г. синът на Джон Кенеди загива при самолетна катастрофа със съпругата си. 

 

След смъртта на Едуард Кенеди останаха малко представители на фамилията, които имат желание за политическа кариера. Синът му Патрик бе избран още преди това в Камарата на представителите. Там се изяви с идеите си за здравни реформи, които да бъдат фокусирани върху профилактиката на заболяванията, а не върху лечението. Дъщерята на Джон Кенеди – Каролайн, имаше известни амбиции да кандидатства в Сената на овакантеното от Хилъри Клинтън място, но се отказа, а синът на Робърт Кенеди, който носи името на баща си и е известен адвокат, не прояви никакво желание да се изявява като политик.

 

В своята автобиографична книга „Гледайки в бъдещето” Джордж Хърбърт Уокър Буш /популярен като Джордж Буш-старши/ споделя, че е решил да се впусне в голямата политика, едва през 1964 г., когато вече е спечелил един милион долара. Започвайки от Камарата на представителите в периода 1966–1970 г., при управлението на Ричард Никсън е постоянен представител на САЩ в ООН, за кратко време посланик в Пекин, а след това – директор на Централното разузнавателно управление. Не е номиниран за президент през 1980 г., но Роналд Рейгън предвидливо го привлича в екипа си като вицепрезидент за два мандата.

 

Съвсем закономерно е да бъде следващият кандидат на Републиканската партия през 1988 г. и побеждава убедително демократа Майкъл Дукакис. С това Джордж Буш-старши става единственият вицепрезидент, спечелил президентски избори през ХХ век. След загубата от Уилям Клинтън през 1992 г. той се оттегля в Тексас, но се посвещава на политическото бъдеще на своите синове. Само две години по-късно Джордж Уокър Буш-младши е избран за губернатор на Тексас и преизбран на същия пост през 1998 година. Националният конвент на Републиканската партия го издига за кандидат през 2000 г. и той спечелва една от най-оспорваните надпревари в историята на САЩ. 

 

Освен ниския му коефициент на интелигентност, неговите опоненти изтъкват определени деликатни моменти от биографията му. В младежка възраст е арестуван за шофиране в пияно състояние. До 2000 г. е пътувал в чужбина само три пъти, като по негово собствено признание не е посещавал дори Канада. 

 

Джордж Буш-младши получи своите шансове, защото в екипа му бяха подбрани много качествени хора: вицепрезидентът Ричард Чейни бе военен министър от 1989 до 1993 г. и има неоспорими заслуги за организирането на успешните операции в Персийския залив; друг герой от Войната в Залива бе държавният секретар Колийн Пауъл, а съветник по външнополитическите въпроси бе Кондолиза Райс. 

 

От началото на ХХI век медиите започнаха все повече да употребяват термина „клана Буш”. Срещу това определение възропта Джордж Буш-старши. Той заяви, че има период, когато семейството е излязло на преден план, и напомни, че неговият баща Прескот Буш е бил сенатор, а синовете му – губернатори на едни от най-големите щати. „Ние обаче не се смятаме за династия” – отбеляза доайенът на фамилията. В друго свое изявление изрази надежда, че някои от неговите внуци могат активно да участват в политиката, визирайки най-големия син на тогавашния губернатор на Флорида Джеб Буш – Джордж Прескот Буш, а също и единствения син на тексаския бизнесмен Нийл Буш – Пиърс Джордж Малон Буш. 

 

По повод осемдесет годишнината на Джордж Буш-старши, близките му подариха скок с парашут. Той бе заобиколен от екип парашутисти, след като бе преценено за опасно да лети сам заради силния вятър и ниската облачност. Когато се приземи на поляната в градчето Колидж Стейшън, Буш бе посрещнат от 4000 души, между които съпругата му Барбара, по-малкия му син Джеб и последния съветски ръководител Михаил Горбачов. В празненствата се включиха още бившият британски премиер Джон Мейджър и тенисистът Пийт Сампрас.

 

Джордж Буш-младши напусна властта с рекордно нисък рейтинг – подкрепа само на 22% от населението. Той обаче съумя да постигне своеобразна реабилитация. Британският вестник „Телеграф” посочва поне три причини за това. Първата е, че след напускането на Белия дом се е отнесъл с уважение към Барак Обама и е отказал да го напада публично, подобно на останалите лидери на републиканците. Втората – след оттеглянето си в семейното ранчо в Тексас в продължение на четири години не влиза в „светлината на прожекторите”. Едва на Националния конвент през 2012 г. се появява, за да каже, че подкрепя Мит Ромни като кандидат-президент на Републиканската партия. Трета и може би най-важна – че през целия си политически живот запазва своя „простонароден тексаски чар”. 

 

По време на своето доброволно изгнание Джордж Буш-младши се посвещава на рисуване на портрети на световни лидери /казват, че един от най-успешните бил този на Владимир Путин/ и на отглеждане на кучета. Както е добре известно, американците имат слабост към домашните любимци.

 

Предстоящите избори ще покажат дали е дошло времето на новата династия.

 

 

Следва продължение

Първата част можете да прочетете тук

 

---------------------------

Маргарит Ганев е роден през 1959 г. в гр. Попово. От 1991 г. е главен секретар на Българската асоциация по международно право, а от 2010 г. член на Изпълнителния съвет на Асоциацията по международно право – Лондон. Заместник-председател на Националния организационен комитет на Седемдесет и петата световна конференция по международно право в София – 2012 година. От 2004 г. е член на българската национална група в най-стария международен правораздавателен орган – Постоянния арбитражен съд в Хага. Съставител на издадения през 1995 г. сборник с политически мисли и афоризми „Изречено-останало”.

 

 

 

 

 

Коментари

  • Не съм робот/ _ № 13 _

    24 Окт 2016 22:31ч.

    Даааа, Горбачов и Буш старши! Горбачов изменник долнопробен!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    25 Окт 2016 18:55ч.

    Квнеди е своеобразен феномен. Избран с фалшификации осигурени от мафията в родния му Масачузетс, изправя света на ръба на ядрена война заради глупавата си политика спрямо Куба, впрочем и нея Агубва, ощетява мафията и тласка националиста Кастро към комунизма и СССР, губи позиции спрямо Хрушчов и не постига нищо във вътрешнополитически план. А, поставя началото на виетнамския провал. Обаче има красива жена, безброй любовници, което странно за Анерика му е простено, дели с брат си Мерилин Монро до смъртта и и държи две речи, които ни повтарят и до днес - че бил берлинчанин и как ще кацнат на Луната. За последното, естествено, заслугата е на учените, не негова. Обаче го убиват мистериозно и така го превръщат в икона на масовата култура.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи