Страната ни търпи унижение не само чрез клаузите на печално известния мирен договор, но се налага да понесе и тенденциозното отношение към българските преговарящи. В делегацията на Парижката конференция, освен първите държавни мъже, начело с министър-председателя Теодор Теодоров, е и проф. Георги П. Генов – юрист, член на Радикалната партия – в ролята си на експерт. През 30-те години той издава монография на тема „Ньойският договор и България“, а през 1941 г. в списание „Отец Паисий“ професорът разказва личните си спомени за дните на преговорите, в които реално България не е допусната да участва.
Преди 97 г. България е жестоко наказана с Ньойския договор

„Сутринта на 26 юли 1919 г., със симплонския влак, българската делегация пристигна на Лионската гара в Париж. Посрещнаха ни външно любезни, но твърде сдържани посрещачи. Настаниха ни в приготвените автомобили и направо ни отведоха в „Мадридския замък“, в парижкото предградие Ньойи на Сена. Още на гарата разбрахме, че не ни посрещат като гости, а като пленници: във всеки автомобил се настани по един цивилен полицейски агент. Затворничеството почувствахме още по-добре, когато влязохме в „Шато дьо Мадрид“: железните врати се затвориха и стражата остана да ни пази.

 

Всичко това ни смути и наскърби. Светът не помнеше отдавна подобно отнасяне с бивши противници, дошли да сключат мир и да възстановят нормални отношения между народите, които досега бяха неприятели, но за в бъдеще са повикани да живеят в мирни и приятелски отношения.

 

Мярката беше наистина обща за всички противници; германците бяха вече претърпели страшно наказание във Версай, а австрийците го изтърпяваха по същото време в Сен-Жермен. Никакви мотиви не можеха да оправдаят тая мярка, освен желанието да се унижат докрай бившите неприятели и да се заставят постоянно да чувстват своето унижение.

Хотел "Шато дьо Мадрид", където е настанена българската делегация

 

В Ньойи пристигнахме без да бъдем осведомени за онова, което ни очакваше. По тоя начин България оставаше на волята на победителите, за които знаехме вече как постъпиха с германците.

 

Наистина, някои измежду нас се утешаваха, че ние не сме така виновни за войната, че ние нямаме никакви политически или лични сметки с великите държави – победители, че ние дори не бяхме в отношения на война със Съединените Щати. Но какво значение можеха да имат тия съображения пред факта, че ние бяхме не само победени, но и постоянно клеветени от нашите съседи в извършване на невидени и нечувани злодеяния през войната в окупираните области, особено в Моравско, без да бъдем в състояние да се защитим при условията, при които бяхме поставени, далеч от нашата страна, откъдето биха могли да се опровергаят най-лесно изнесените обвинения, и сами лишени от възможност да се свързваме с външния свят.

 

Парижкият печат ни посрещна враждебно, с изключение на някои по-леви и десни клерикални вестници. Вестник „Фигаро“ още същия ден публикува тенденциозни телеграми, в които се твърдеше, че агитациите против съглашенците се засилили в цяла България. В същия дух писаха „Журнал де Деба“ и „Тан“. Те повтаряха измислените от сърбите и гърците обвинения против нас. Впрочем, ние знаехме, че тия вестници са отдавна в услуга на нашите противници. Тези вестници и след това писаха най-невъздържано против България по въпроса за репарациите.

 

Вестниците „Енформасион“ и „Л’йовр“ дадоха статии в наша полза. Уви, това нямаше отзвук в коравите сърца на нашите противници, които се вълнуваха само от една мисъл: да смажат своите дотогавашни неприятели и да заграбят колкото е възможно повече техни земи.

 

Постепенно свикнахме с нашия затвор. Помирихме се с мисълта, че в столицата на свободолюбива и демократическа Франция могат да се държат затворени, като престъпници, представителите на победените държави. Разбрахме, че за нашето затворничество бяха допринесли твърде много и нашите съседи. Техните първи делегати настоявали пред председателя на конференцията Клемансо, да ни държат, колкото се може по-строго, за да не се свързваме с никого и да не „сеем интриги“.

 

Очевидно, нашите съседи се бояха за своите несправедливи каузи, бояха се да се не хвърли светлина върху истинското положение на Балканите и затова искаха на всяка цена да ни изолират. Особено се бояха от всякаква връзка между нас и някои американски кръгове около конференцията, които имаха по-други разбирания за нашите работи. Не позволиха нито една среща с някои от нашите приятели. Джеймс Баучер напразно се мъчи да влезе във връзка с нас. Клемансо, който беше изцяло в услуга на нашите противници, ги слушаше във всичко. Нашият затвор, въпреки нашите настоявания и протести, оставаше твърде строг. Стамболийски го сравняваше със софийския затвор. Разликата намираше в това, че вътрешният двор на последния бил значително по-широк, по-просторен от тоя на Мадридския замък. Рядко излизахме до пазара в Ньойи или до съседния Болонски лес, придружени всички от детективи. Понякога Стамболийски успяваше да се види там за много малко време с Коста Тодоров, който бе на служба у французите. Почти всякакви други срещи бяха изключени. Режимът започна да става по-мек, едва когато конференцията взе окончателни решения по нашите въпроси, особено когато се свърши с въпроса за Тракия. Тогава чак нашите съседи се успокоиха и престанаха да се боят от нашите „интриги“.

 

След нашето пристигане в Париж разрешаването на българските въпроси тръгна твърде бавно. Причината за това бе поведението на американската делегация. Тя взе по много въпроси, особено по тракийския, нашата страна. Когато ние пристигнахме в Париж, Удроу Уилсън и неговият министър Лансинг бяха заминали след подписването на Версайския договор (28 юни 1919 г.) за Америка. Новият председател на американската делегация, Франк Полк, не бе още пристигнал, но становището на американците по балканските въпроси бе известно на конференцията. Уилсън, който искаше да остане донякъде поне верен на своята програма от 14 точки, настояваше за една доста радикална териториална промяна на Балканите.

 

Гърците, естествено, бяха недоволни от новото развитие на работите. Преди пристигането на новите американски делегати, те били сигурни, че всичко, каквото са поискали, ще им бъде дадено. Недоволният Венизелос тогава насочи своите отровни стрели по направление, където България би могла да бъде най-вече уязвена. Заговори за „български зверства“.

 

Цялата гръкофилска преса, по даден знак, нададе оглушителни викове против България, като използва някаква анкета, напечатана на френски език в три тома, която бяха извършили сърбите в окупираните земи през войната. Всичко проверено и непроверено, което изнасяше сръбската анкета, бе предадено и коментирано от подкупената преса. Не може да се отрече, че то ни вредеше твърде много. А в същото време затворената в Мадридския замък българска делегация бе в невъзможност да опровергае онова, което се пишеше против нас и да изнесе истината.

 

Българската делегация, лишена от всякаква друга възможност да защити българската кауза, поиска да даде някои осветления на самата конференция. С редица мемоари тя изнесе и защити българското гледище по въпросите, които се разглеждаха в това време пред конференцията.

 

Но работите започнаха да се развиват не добре за нас. От Вашингтон започнаха да идват обезпокоителни известия. Американският сенат се обяви решително против Версайския договор и против Обществото на народите. Заговори се за отзоваването на американската делегация. Нейният интерес към балканските работи и към самата конференция намаля твърде много. Все пак, американците се бориха дълго да подобрят, донякъде поне, нерадостната съдба, която чакаше България. Но напразно. Не успяха те нито за Тракия, нито за Добруджа, нито за Западните покрайнини. Империализмът на победителите тържествуваше в цяла Европа, не можеше той да не обхване и Балканския полуостров, където имаше най-изострени и най-ненаситни апетити. Френската делегация беше изцяло на страната на нашите съседи.

 

Нашите противници спечелиха всичко, каквото желаеха. Правото на силния празнуваше своя триумф.

 

В една мрачна дъждовна есенна сутрин, на 19 септември 1919 г., българската делегация беше повикана в „Ке д’Орсе“ (френското министерство на външните работи), за да ѝ се връчи приготвения вече проект за мирен договор. Това бе първата ни връзка с конференцията. Тогава Клемансо попита иронично: „Какво нещо е това България – монархия, царство или република?“ Българската делегация бе изслушана само за форма и ѝ бе поднесен приготвеният протокол, който екзекутираше, смазваше и унищожаваше България.

Теодор Теодоров и Александър Стамболийски излизат от сградата на френското външно министерство, 19 септември 1919 г.

 

След два часа членовете на делегацията се завърнаха и донесоха проекта. Според него границите, които установи Букурещкият договор през 1913 г. си оставаха ненарушими. Македония и Добруджа оставаха така, както бе решил Букурещкият договор, в ръцете на сърби, гърци и румънци. Сърбия вземаше още Западните покрайнини: Царибродско, Трънско, Босилеградско, Струмишко. Западна Тракия оставаше на съюзниците, очевидно с намерение по-късно да я прехвърлят на Гърция. България се заробваше икономически. Тя трябваше да заплати 2 милиарда и 250 милиона златни лева обезщетение с 5 % лихва, или всичко повече от 5 милиарда златни лева, независимо от редицата други задължения, които също възлизаха на много стотици милиони златни лева.

Победителите казаха своята жестока и безсърдечна дума. България бе заведена на Голгота. Българският народ се разпокъсваше окончателно, българската държава се смазваше в стопанско и финансово отношение. Отмъщението тържествуваше, правдата бе задушена.“

Проф. Георги П. Генов, сп. "Отец Паисий", ноември 1941 г.

 

Кметството в Ньой сюр Сен, където на 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва мирния договор

 

След изтичане на предоставения ни срок за писмени възражения, които така или иначе не са взети под внимание, окончателният текст на договора е връчен на ръководителя на българската делегация Теодор Теодоров, вече бивш министър-председател, на 3 ноември. На 9 ноември той изнася доклад пред Народното събрание, като прави обстойно изложение по хода на преговорите за мир. Парламентът единодушно гласува резолюция, чрез която изказва протеста си срещу несправедливия договор. Но вече нищо не може да се направи и на 27 ноември 1919 г. новият премиер Александър Стамболийски с омерзение подписва унищожителния за България Ньойски договор.

 

Карта на границите на България от Константинополската конференция 1876 г. до Ньойския мирен договор

 

Още от категорията

Одрин падна!

Одрин падна!

На 13 март (ст. ст.) 1913 г., по време на Балканската война, българска...

8 коментар/a

Европейски съюз на 27.11.2014 в 21:28
България се заробваше икономически. Тя трябваше да заплати 2 милиарда и 250 милиона златни лева обезщетение с 5 % лихва, или всичко повече от 5 милиарда златни лева, независимо от редицата други задължения, които също възлизаха на много стотици милиони златни лева. А това в което живеем в момента не е ли пак заробване? Крадат ни ресурсите и ни дерат кожите за всичко
. на 28.11.2014 в 05:18
България е била силна държава, когато се е защитавала сама. Историята го е показала многократно. Всички са против нас, заради своите национални интереси. Предавали са ни също и тези, които са били на наша страна, заради интересите си. Затова не бива да се залагаме, подлагаме и съюзяваме с никого, а да теглим едно по народному „ай сиктир”, за да ни уважават и да ни търсят като равноправни партньори.
наблюдател на 30.11.2014 в 00:56
И понеже унизиха Германия, последва още една световна война.
жестоко възмутен и потресен на 02.12.2014 в 03:50
И днес се оказахме смачкани както преди 95 г. БГ трябва да има национален ИДЕАЛ и Национални ИНТЕРЕСИ. БАСТАААА !!!!
Димокрация.. на 02.12.2014 в 18:52
А сега да не би да сме по- добре от 1919г. Пак ограбени и унизени, политиците ни- крадливи, продажни и удобно наведени, а пък народът ни най-бедният в задружното Евро-Атлантическо семейство.
прост чиляк на 27.11.2016 в 09:28
Проблемите и падението започна след 1вата балканска война, тогава Фердинанд и неговият кръг политици и дипломати сраха на метенето. Апропо, щом Ердоган говори за ревизия на Лозанският договор България трябва да го изпревари и да поиска ревизия на Ньойският договор, поне да опита да покаже характер който най-липсва във нашите пишман водачи.
анонимен на 27.11.2016 в 14:55
от 1878 са ни управлявали цьрвули ето го резултата 111 000 кв км и 7 милиона каква е разликата между днес и тогава кои ни обрьща внимание видяхте какво стана с избора за оон потупат ни по гьрба и кои от кьдето е
4x4 на 29.11.2016 в 10:35
За мен акцентът в този наистина интересен материал е, че за кой ли пореден път Америка е на наша страна - както по времето на Априлското въстание, както през Балканската война, както по време на разпада на Френско-Руското изкуствено мегаломанско формирование, наречено Югославия. Не ми е ясно само едно - през всички тези събития и през още десетки други, има една държава, която винаги е против нас и винаги ни прецаква. А тази държава е най-долюбваната от българското народонаселение. Как става това, не мога да проумея.

Напиши коментар