Френски войници празнуват примирието от 11 ноември 1918 г. Снимка: архив
За Англия и Франция единствената надежда остава американската намеса във войната. Но отвъдокеанския съюзник не бърза да прехвърли всичките си сили на Стария континент. От общо 80 пехотни дивизии, само 25 ще се доберат до Франция и тяхната бойна ценност така и ще остане не напълно изяснена. А не бива да се забравя, че Германия е доказала способността си да преодолява всяка криза, свързана с появата на нов противник. Тя е успяла вече да се справи с войната на два фронта през 1914 г., неутрализирала е включването на Италия във войната през 1915 г., а през 1916 г. е премазала Румъния. Две години след това не просто е поставила болшевишка Русия на колене, но в определен смисъл я е превърнала в свой суровинен придатък.
Погледнато формално, лятото на 1918 г. бележи процес на реинкарнация на германската военна мощ. Постигнатите тактически военни успехи на Западния фронт се допълват от наложената германска доминация в Централна и Източна Европа. Берлин изглежда твърдо контролира съюзниците си от Централните сили и е установил различни форми за военно-политически влияние над Финландия, Прибалтика, Полша, Украйна, Грузия, Армения и Азербайджан. А и самото изваждане на Русия от войната зачерква от актива на Антантата цели 200 дивизии. Повече, отколкото възлизат обединените сили на Франция и Англия. А американската военна „компенсация“ е все още чисто символична към пролетта на 1918 г. - шест пехотни дивизии, от които само една е годна за бойни действия. Всичко това позволява на Германия да обърне в своя полза съотношението на силите на Западния фронт. Срещу 3,3 млн. съюзнически войници тя изправя 3,6 млн. свои.
В подобни условия закономерно възниква усещането, че войната ще продължи и през 1919 г., а някои експерти предричат края ѝ едва през 1921 г. Както отбелязва историкът Дейвид Стивънсън, идеята за за „бърза“ война от 1914 г. бива подменена с очакването за „дълга“ война.
Но Германското главно командване добре разбира, че именно 1918 г. е съдбоносна за изхода на войната. Лудендорф решава да реализира моментното си превъзходство чрез серия от настъпателни операции, които последователно да сломят съпротивата на англичаните и французите, преди американската намеса да е добила реално изражение.
На 21 март стартита офанзивата „Michael” в района между Арас и Сен-Кантен, при която 76 германски дивизии нанасят удар по 26 британски и само за ден помитат позициите им. Но Лудендорф няма план какво да предприеме след успеха. И с пристигането на 30 френски дивизии, съюзниците локализират мащаба на германското напредване. Същото се случва и при следващите две мащабни настъпления на германците- Georgette и Blucher. И въпреки че тези офанзиви нанасят на отбраняващата се страна повече загуби, отколкото търпят атакуващите, моралният ефект от тях е противоположен.
Докато англичани, французи и американци се сдобиват със самочувствието, че могат да парират противниковата активност, войните на кайзера губят вяра в себе си. Те виждат, че имат срещу себе си противник, чийто сили всеки ден укрепват, докато собствените им са вече на изчерпване. Поради чисто материални причини, като лоша храна, така и поради психологически обстоятелства - американската намеса им показва, че се е появил противник, който влиза във войната с ентусиазъм, сравним с техния отпреди четири години. Разбират, къде с мисъл, къде с интуиция, че проявите на саможертва и смелост вече не са достатъчни да се спечели войната и битките ще се превръщат в поредица от безмислени касапници. Така и става. В летните си офанзиви германците дават 700 хил. жертви, а други 500 хиляди са покосени от избухналата през пролетта пандемия от т. нар. испански грип.
Като добавим, че много от дивизиите, прехвърлени от Русия се оказват „заразени“ с болшевишката идеология, може да си представим защо армията ерозира в количествен и качествен аспект. И когато е проведена последната офанзива „Friedenssturm”, като че ли воюва друга армия. Лишена от предишната си увереност. И резултатите не закъсняват - не само напредването е минимално, но и противникът надушва настъпилата умора.
Съюзниците инициират серия от контраатаки, които ескалират в своята ефективност. За да се достигне до „черния ден“ за германската армия, когато на 8 август масирана танкова атака на англичаните премазва за два дни отбраната на шест германски дивизии. Което означава, че след като е загубила способността да провежда настъпления, Германия вече не може да се отбранява.
Хинденбург и Лудендорф си въобразяват, че все още може да контролират „разпада“ и да компенсират поражениято си на запад със запазване на придобивките в Централна и Източна Европа. Но в този момент „лавината“ се отприщва.
Хинденбург, Вилхем II и Лудендорф
Ние, българите, обичаме да се самоизтъкваме какво сме дали на света, но някак си все в положителна посока. Факт е обаче, че именно с поражението, което претърпяваме при Добро поле, отключваме колапса на Централните сили. Нашата капитулация предизвиква само силен шок в Германия, но за Османската империя случилото се означава тотално поражение, а Австро-Унгария направо се разпада.
В рамките само на месец октомври, Берлин губи всичките си съюзници. Антантата разбира, че е постигнала не просто значим стратегически резултат, тя практически е спечелила войната. От тук насетне просто Германия трябва да бъде доубита. До същия извод достигат Хинденбург и Лудендорф. Те не могат да сформират нов фронт на юг, който да замести изпарилите се австроунгарски и български армии.
На 29 септември двамата генерали привикват външния министър Хинце, за да изработят програма за излизане от войната. В основата залагат идеята да се опрат на прокламираната американската мирна инициатива от началото на годината, т. нар Четиринадесет точки на Уилсън. В нея те не виждат кой знае какви заплахи за следвоенното бъдеще на Германия. Там няма дори яснота на кой ще принадлежат Елзас и Лотарингия. Като жест към американския прзидент, но и за да изпреварят вероятно избухване на революционни брожения, е формулирано искане към политическия елит на страната и основно към кайзер Вилхем II, държавата да премине към парламентарна форма на управление. Като монарха запази само представителните си функции. Канцлерът граф Хартлинг е сменен с принц Макс Баден.
На 5 октомври новият правителствен шеф се обръща с официална нота до президента Удроу Уилсън с молба да организира сключването на примирие и мир на база на Четиринайсетте точки. Американският държавен глава отговоря три дни по-късно, като се опитва само да доуточни правомощията на новото германско правителство и да издигне искането за евакуация на германските войски от територията на Франция и Белгия.
Точно в началото на преговорния процес, германска подводница има нещастието да потопи британския лайнер Leinster, което отключва нова вълна от антинемски настроения в редовете на Антантата. Втвърдява се и позицията на Уилсън. Той изисква бъдещото примирие да гарантира съществуващото военно предимство на съюзниците. Като това стане на базата на план, изготвен от военните им експерти. Лудендорф се опитва да се противопостави на подобно изискване, но германските министри, усещащи предреволюционната обстановка в страната, решават да приемат условията за мир, каквито и да бъдат те. На 26 октомври Лудендорф, мозъкът на пруския милитаризъм, е отстранен от ръководството на въоръжените сили.
Но краят на месеца бележи още по-голямо сгъстяване на облаците над Германия. Австро-Унгария практически изчезва от политическата карта на Европа, а Франция и Великобритания се присъединяват към преговорния процес за примирие. Берлин се лишава едновременно от значим съюзник и се изправя срещу още по-опасна дипломатическа комбинация, защото Париж и Лондон са привърженици на доста по-рестриктивен подход към Германия, отколкото е този на президента Уилсън.
Удроу Уилсън
Наистина проведената от западните съюзници конференция в Париж между 24 октомври и 4 ноември, формулирала под англо-френски натиск драконовки мерки към германската държава и армия. Предвижда се не само съюзническа окупация на Елзас и Лотарингия, но и на всички земи западно от р. Рейн. Анулират се постановленията на Брест- Литовския и Букурещкия мирни договори и на изток немските войски следва да се приберат в старите си граници. Армията трябва да предаде на съюзниците 5000 оръдия, 36 хил. картечници и 2000 самолета, а целият флот подлежи на интерниране в английската база Скапа-Флоу.
Решили предварително да не се пазарят, германските власти допълнително са затруднени от избухналото въстание във флота. Предусещайки края на войната, неговият командващ адмирал Хипер решава да изведе всички кораби и подводници за последно сражение, само и само да не се достигне до мирна капитулация на марината. Матросите обаче отказват да се впускат в подобна самоубийствена мисия и на 1 ноември в Кил те вдигат въстание. Скоро то се разпространява из целия германски северозапад и заплашва да пререже комуникациите между тила и армията на Западния фронт.
На пожар, на 6 ноември, германска делегация, начело с министър Матиас Ерцбергер, заминава за Франция, за да подпише примирието. Но в момента, в който тя пристига, в Берлин на 9 ноември избухва революция. Протестиращи работници и въстанали войници се обединяват и създават свой комитет, който, следвайки руския сценарий, предявява претенции към политическата власт. Изплашени и опитващи се да предотвратят радикализацията на масите, социалдемократите, водещата сила в столицата, поставят въпроса за сваляне на монархията, в опит да си върнат инициативата.
Само часове по-късно, канцлерът принц Макс Баден обявява абдикацията на Вилхем II и предава поста си на социалдемократа Фридрих Еберт, а неговият колега Филип Шайдеман провъзгласява Германия за република. Императорът през това време е в главната квартира в Спа и се опитва да уговори генералите да потушат със сила избухналите „безредици“, но не намира никаква подкрепа и на 10 ноември бяга в Холандия. Изглеждащата така внушително империя мигновенно отлита в небитието.
Ден след това Ерцбергер подписва условията на примирие, които влизат в сила в 11 ч. същия ден. С което се слага официален край на Първата световна война. Само в рамките на три месеца, комбинацията от военни поражения, политическии и армейски брожения и загубата на съюзници принуждава Германия да капитулира, не само отказвайки се от всички придобивки, които е получила на базата на поредица си от военни победи в продължение на повече от четири години, но и поемайки задължението сама да унищожи армията и флота си.
Примирието не носи политическо успокоение в страната. За мнозина си остава енигма случилото се и така се заражда легендата за „удар в гърба“. Според нея Германия е можела още дълго да се съпротивлява, дори и да победи, ако не са били метежите във флота и предателството на социалдемократите. Много от военните и политиците на Антантата също не са доволни от примирието. Те смятат, че Германия е трябвало да понесе очевидно и много по-мащабно поражение, като за целта е било необходимо войната да се пренесе на нейна територия.
И ако се върнем отново към Втората световна война, именно опитът от края на Първата подготвя Германия в политически и обществен план да прояви много по-голяма издръжливост. Не само Хитлер, но и мнозина германци са убедени, че няма нищо по-лошо от доброволната капитулация. И те машинално се сражават до края, без да влагат смисъл в своята лоялност към властта.
От друга страна, хитлериският режим изгражда тотални механизми за репресия и пропаганда, с което се осигуряват пълен комфорт на вътрешния фронт. Въпреки претърпените грандиозни поражения, никой в Германия не протестира, не стачкува и не се бунтува. Затова може би и последиците за Третия райх ще бъдат много по-тежки, отколкото търпи Вторият.