На 26-ти февруари в йорданската столица Аман се състоя среща на представители на шест от общо 15-те автокефални православни църкви в света.
Иерусалим, Русия и Сърбия участваха чрез предстоятелите си – патриарсите Теофил III, Кирил и Ириней. Заслужава да се отбележи, че на срещата присъстваше и Киевският митрополит Онуфрий, предстоятел на Украинската православна църква (Московска патриаршия). Българската православна църква не изпрати свои представители.
Събранието се свиква, несъмнено, главно по настояване на Руската църква, макар че и Сръбската е силно заинтересована от обсъждане на сегашното положение в православието. Цариград отказа участие под предлог, че общоправославни събрания, стремящи се да се превърнат в Събори, могат да се свикват само от предстоятеля на тази Църква.
Главният въпрос, който днес църквите са длъжни да решат, е какъв ще е оттук нататък статутът на Цариградския патриарх. Както виждаме от събитията през последните години, Цариград, представляван от патриарх Вартоломей, се стреми към промяна на начина, по който се взимат решенията в православния свят.
В течение на историята всяка автокефална църква сама е управлявала своя диоцез, а решенията за предоставяне на нови автокефалии, впрочем твърде редки, са се взимали първо от църквата-„майка“, от която новата църква се е отделяла; и после е следвал процес на признаване от другите, който понякога е траел дълго. В случая с Българската патриаршия – 90 години (след създаването на Екзархията), и то при положение, че нашата Църква е автокефална още през средновековието.
Сега, след като Цариград реши да предостави автокефалия на една Украинска църква, различна от вече съществуващата, и вероятността нещо подобно да се случи и в Македония, става ясно, че намерението е тези решения да се взимат по друг начин, а позицията на засегнатите църкви – в случая Руската и Сръбската - да се игнорира „по принцип“.
Ако това бъде прието – изрично или мълчаливо - тогава ние вече няма да имаме съборно православие, а вместо това ще имаме религиозна организация, слабо отличаваща се от римо-католическия епископат – такъв, какъвто съществува поне от средата на XI век. В такъв случай отделеността на Ватикана от православието, на което доскоро се гледаше като на „отпадане“ от Църквата, вече няма да има смисъл. Тогава двете организации би трябвало да се слеят; като дори ще е безразлично дали върховен предстоятел на новата структура ще е римският или цариградският епископ.
Така че инициативата на Иерусалимския патриарх за свикване на общоправославно съвещание, на която в крайна сметка се отзоваха по-малко от половината автокефални (все още) църкви, е инициатива за обсъждане на претенцията на Цариград за първенство „по власт“.
Затова не е чудно, че патриарх Вартоломей отказа да вземе участие – това значи, че той не желае този въпрос да се обсъжда, тъй като го смята за решен. Но ако бъде решен по този начин, това ще значи унищожение на православието като „съборно“. И тъй като без съмнение ще има епископи и църкви, които ще откажат да участват в това унищожение, то в бъдеще именно те ще останат в едната, света, съборна и апостолска Църква; а останалите ще отпаднат – така, както това се е случило по една причина в средата на V век, а по друга – в средата на XI-ти.
Ето защо Светият Синод на БПЦ (БП), няма защо да отлага решението си по украинския въпрос. Сега темата не е дали ще има автокефална украинска църква – няма нищо страшно някога и да има – а дали това може да стане просто поради волята на Цариград. За да има православна Църква, този начин за взимане на решения трябва да бъде отхвърлен.
-----------------
Николай Гочев е доцент, доктор в „Класическа филология“, преподавател по антична литература. Завършил е класическата гимназия в София, а после и Атинския университет – специалност „Езикознание“, работил е по много проекти в областта на античната литература и философия, превеждал е Софокъл, Аристотел, Платон. От 18 години е преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология в Софийския университет.