Четири години след атентатите на 7, 8 и 9 януари 2015 г. във Франция, насочени срещу редакцията на в. “Шарли Ебдо”, както и срещу полицаи и клиенти на малък супермаркет за кашерна храна, при които бяха убити 17 души, френският философ Ален Финкелкрот остава повече от всякога “Шарли”. Защото “партията на Другия”, както той я нарича, или “лагерът на отричането”, все още не е казал последната си дума. Снимка: Франсоа Бушон, "Фигаро"
- Все още ли сте Шарли, четири години след атентатите от януари 2015 г.?
- Карикатурата не е хуморът, който предпочитам. Но на фона на интелектуалци - като Пиер Розанвалон, който си позволява да пише интелектуална история на последния период, без да спомене дори атентатите, предшествали 11 януари, или пък Даниел Салнав, която в последната си книга, “Шипката и момината сълза” (L'Églantine et le Muguet), напада “републиканските, неоконсервативни” мислители” и обяснява възхода на ислямизма в нашата страна с колониалното ни минало и положението на съгражданите ни мюсюлмани с имигрантски произход - тогава да, на фона на тях аз очевидно съм Шарли и няма да се откажа.
- На 11 януари 2015 г. между 1,2 и 1,6 млн. души излязоха в Париж срещу терора и в името на свободата на словото. Какво остана от този марш на солидарността?
- “Аз съм Шарли, аз съм евреин, аз съм полицията, аз съм републиката”, се четеше на плакатите на голямата демонстрация от 11 януари. “Нощ на крак” искаше да измие петното, като изпълни Площада на републиката и изобличи, сякаш нищо не се е случило, капиталистическата буржоазия, полицейската държава и нейните интелектуални кучета пазачи. Цепнатината в прогресисткия възглед за историята, отворена от атентатите, бе запушена. Радикалният ислям изчезваше, вече не се говореше за антиполицейско насилие, нито за нов антисемитизъм. Всичко се свеждаше до сблъсък между “доминиращите” и “доминираните”. Това беше отчайващо, но не успя; въпреки медийната треска, народът отсъстваше от този народен събор. Така че можем да кажем, че 11 януари все още е жив.
- Година по-късно Еманюел Тод написа “Кой е Шарли?”, където 11 януари се превръща в ислямофобски марш…
- На въпроса “Кой е Шарли?”, Еманюел Тод отговаря така, както Ги Бедос преди атентатите: “Шарли е името на банда злодеи”. Присъдата идва още в началото на книгата му:
“Повтарящото се, систематично богохулство срещу Мохамед, централната фигура в религията на една слаба и дискриминирана група, би трябвало да бъде квалифицирано като подбуждане към религиозна, етническа или расова омраза, независимо от това какво казват съдилищата”.
И Тод смаза с презрението си демонстрантите от 11 януари: “милиони французи излязоха на улицата, за да защитят правото да се оплюва религията на слабите”. Тези обиди към мъртвите и хората, които са избрали да ги почетат, костваха на антрополога корица в Л’Обс, вестника, който Жан Даниел успя да превърне в орган на антитоталитарната левица. Още една причина да бъда Шарли.
След сепването от 11 януари се случиха атентатите от 13 ноември 2015 г. в Париж, 14 юли 2016 г. в Ница, убийството на отец Амел и атаката в Треб. Свикна ли нацията с ужаса на тероризма, както и с обикновения ислямизъм? Не, не свикваме с това. С всеки атентат само се надяваме - без да вярваме прекалено - че това е за последен път. Но трудно осъзнаваме, че джихадизмът е пристъп на едно безпрецедентно явление: сблъсък на цивилизациите вътре в самата национална общност.
Франция се разпада и пред силата на числата вече няма рецепти за премахване на разлома. Министрите на вътрешните работи един след друг констатират това безсилие. Последният от тях, Жерар Колон, каза, след 18 месеца начело на вътрешното министерство, че днес общностите живеят една друга, а утре рискът е да бъдат една срещу друга.
Проблемът е и европейски. Очевидно Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) не е Шарли. Европейският съд по правата на човека потвърди присъдата над една австрийка, която споменала по време на митинг “педофилията” на Мохамед. По същия начин Комитетът по правата на човека на ООН осъди символично френският закон за бурките. Възползва ли се радикалният ислям от нашата заблудена визия за човешките права?
В модерните демокрации, както много ясно показа философът Робер Льогро, не само народът или нацията са върховният източник на закона, а човечеството. Цялата власт идва от човечеството, упражнява се в името на човечеството и се осъществява под надзора на човечеството. С други думи, гражданското събрание не може да гласува закон, който противоречи на човешките права. Тази красива сграда днес е в опасност, защото се разпадна консенсусът за значението на човешките права.
За ООН, за редица други международни инстанции, носенето на бурка е част от свободата на изразяване. А председателят на френския Касационен съд даде да се разбере, че нашата страна трябва да се съобрази с мнението на Комитета по правата на човека на ООН, който смята, че решението на Франция да забрани носенето на фередже в детската ясла “Бабилу”, е нарушило религиозната свобода.
Дисидентите в Източна Европа можеха да се позоват на човешките права срещу тоталитарната власт; днес битката е между две концепции за човешките права. Франция трябва да защити противоположната позиция на председателя на Касационния съд и да се оттегли от Комитета по правата на човека на ООН. Оставането в него е предателство към историята на Франция.
- Да се върнем към 11 януари. Ден след марша на солидарността заявихте във “Фигаро”: “Започна битка между партията на сепването и партията на Другия”. Четири години по-късно, коя партия спечели тази битка?
- “Деколониалното движение” присъства много силно в университета със своите асоциативни мрежи. То изобличава държавния расизъм, противно на безспорните факти. Атакува републиканския универсализъм; позовава се на феминизма, за да легитимира носенето на фередже и на секуларизма, за да легитимира религиозните претенции. За съжаление, по-голямата част от левицата не намира какво да каже за всичко това. Тя жертва собствените си принципи заради безусловната защита на Другия.
“Партията на Другия” обяснява ислямисткото насилие с неравенството. “Раждаме чудовища, които ни убиват, палачите ни са преди всичко наши жертви”, въздиша тя. Тази теза отслабна, но се появи друга интерпретация. Марк Уайзман вярва, че в книгата си “Време за омраза” (Un temps pour haïr) е разкрил тайно споразумение между неопопулизма, който е много активен в Европа, и това, което нарича реакционни мюсюлмански течения. Една и съща омраза към елитите и глобализма, един и същ вкус към автентичността, една и съща хомофобия, една и съща женомразка фалокрация и, ако добре съм разбрал, една и съща възхвала на саможертвата.
Според Марк Уайзман, ако виждаме саможертва в жеста на Арно Белтрам, значи влизаме в логиката на джихадистите. Има нещо отчайващо в това объркване между светостта - да умреш за другия - и варварстото - да превърнеш тялото си в оръжие за масово разрушение. То разкрива нихилизма, в който изпаднаха някои. За щастие, не всички.
- Според журналиста Едви Пленел днешните мюсюлмани са вчерашните евреи?
- Това, което приспа бдителността на нациите през 30-те г. на миналия век, беше фикс идеята за връщане към духа на 1914 г.; това, което ни демобилизира днес, е фикс идеята за връщане към 30-те години.
Според Люк Болтански, Енцо Траверсо или Едви Пленел ислямофобията поема щафетата от антисемитизма, а националистическите и традиционалистки теории, скъпи на Шарл Морас, оживяват отново в устата на интелектуалци, които някога щяха да бъдат изобличени като евреи от “Аксион франсез”.
На това Шарб, една от жертвите на атентата от 7 януари срещу “Шарли Ебдо”, е отговорил предварително: “През 1931 г. съществуваше ли международен тероризъм, който се позовава на ортодоксалния юдаизъм? Искаха ли еврейски терористи да установят еврейския еквивалент на шариата в Либия, Тунис, Сирия и Ирак? Някой Бен Ладен да е пращал биплан да се разбие в Емпайър Стейт Билдинг? Не съм историк, но не мисля така”.
30-те г. на миналия век бяха неустоим възход на антисемитизма. Тези, които сравняват нашата епоха с 30-те г., имат само една цел - да скрият истинския и нов антисемитизъм, защото не пасва на техния светоглед.
- Още през 1989 г. предупредихте за крайностите на комунитаризма, по повод аферата с фереджето в Крей. Не загубихме ли прекалено много време?
- Мисля, че загубихме много време. Спомням си със свито сърце за пресконференцията на Жорж Бенсусан по повод десетгодишнината от издаването на “Изгубените територии на републиката” (Тerritoires perdus de la République), на която той каза: “След книгата положението в предградията се влоши. Антисемитизмът вече не е мнение: той се превърна в културен код”.
На тази пресконференция нямаше журналисти, само няколко приятели. Беше през 2012 година. Едва през 2018 г. се появи “Манифестът срещу новия антисемитизъм”. В думата “нов” впрочем има нещо абсурдно, тъй като това продължава от няколко десетилетия и още преди двадесет години бе обявена тревога.
Що се отнася до аферата с фереджето в Крей, през 2004 г. Франция само осъзна проблема и неговата дълбочина. Тогава бе гласуван закон, забраняващ носенето на видими религиозни знаци в училище. Комисията “Стази”, по името на нейния председател Бернар Стази, кято трябваше да помисли за прилагането на светския принцип, беше обаче враждебна към закона. Нищо не бе спечелено.
Днес виждаме, че фередежето е само един от аспектите на ислямистките претенции. Жан-Пиер Обен обясняваше в доклада си през 2004 г., че учениците искат да разделят изучаваните предмети между това, което е халал (всички позволени неща и дейности според исляма - бел. ред.) и харам (изрично забранените неща). Както в столовете за хранене. Все повече гимназии, колежи и дори начални училища се сблъскват с този проблем. Напоследък имаше примери за училища, където момчетата отказват да подадат ръка на момичетата. Проблемът далеч не е решен.
- След “Шарли” дойде мигрантската криза. Ако табутото относно исляма започна да се пропуква, това за имиграцията изглежда неразрушимо…
- Мисля, че самата дума “мигрант” е много показателна. В очите на привържениците на безусловното гостоприемство, на безкрайното отваряне на границите, човекът, който пристига, не се определя нито със своя произход, нито с посоката си, а със своето скитане. Той е пътник и то пътник без багаж. Не искат да видят в него нищо друго, освен homo migrator.
Тази слепота очевидно е проблематична и опасна, защото днешният антисемитизъм в Европа, вече не е само вътрешен. Той идва отвън, той е вносен продукт. Така че е свързан с имиграцията. Това трябва да се каже възможно най-тактично, защото мигрантите не могат да се описват само като погромни нашественици. Но този проблем все пак трябва да се отбележи. С думата “мигрант” обаче това е невъзможно, тази реалност е скрита. Имиграцията е последното убежище на идеологическият антирасизъм. Това е крепост, която ми се струва много трудна за завладяване.
- Президентът Макрон противопоставя националистите на прогресистите. Национализмът ли е приоритетната заплаха в Европа?
- Еманюел Макрон основа кампанията си на опозицията между прогресисти и консерватори. Той модулира това голямо разцепление, говорейки вече за популисти и националисти. Опасността от екстремизъм съществува. Неотдавна в Италия имаше марш в чест на 90-ата годишнина от марша към Рим на “Черните ризи” на Бенито Мусолини.
Чрез тази критика на популизма и национализма обаче се правят опити за криминализиране на правото на народите на историческа приемственост. Кристоф Гилюи писа, че ако има културна несигурност, то е защото тези, които имат статута на културен референт, вече са малцинство там, където живеят. Това е непоносимо за тях, бунтът им е абсолютно легитимен. Той трябва да бъде чут и това чуване трябва да се превърне в реалност.
Ако искаме страната ни да остане жизнеспособна, трябва да забавим миграционните потоци; защото силата на числата прави невъзможна всяка асимилация и дори интеграция.
Със съкращения. Заглавието е на “Гласове”
Превод от френски: Галя Дачкова