Владо Пенев: Беше ме срам, че искам да ставам актьор!

Първи стъпки в Борисовата градина 

Аз съм градско дете, но имам спомен, че майка ме е водила като малък в село Перивол, откъдето са родителите на баща ми – дедо Пèне (поради което сме Пеневи) и баба Мáга, на която е кръстена сестра ми Магдалена. 

Имам некакъв кошмарен спомен за едни кокошки,

които така ме уплашиха и ужасиха, че ревах в продължение на часове.

Дедо Пèне и баба Мага имали три деца – Стоян, Джуна и Никола, моят баща, изтърсакът, се ражда 20 години след брат си и сестра си. Стоян завършва право и работи като адвокат в Кюстендил, където се издига до председател на Кооперативните съюзи, с ранг на министър. Бил високопоставен общественик, затова и синът му, моят братовчед Пенчо (Пенев), също юрист, тръгна по този път и направи добра кариера. В годините на демокрацията два пъти беше министър на правосъдието и един път министър на вътрешните работи. После беше конституционен съдия. Та покрай чичо Стоян, виден земеделски деятел, моят баща също става член на БЗНС, развива активна дейност и се издига до председател на младежкото БЗНС. След като завършва гимназия, 

малко преди 9 септември, даже в някакъв партизански отряд се потътря.

В началото бил николапетковист. Обаче ги поопухали лекинко него и останалите земеделци и ги вкарали в правия път, разбирай в казионното БЗНС. Така баща ми започва да пише в „Земеделско знаме” и записва да учи задочно право. Запознава се с майка ми – целеустремена и правилна студентка.

Албанската рода: високото момиче с бялата рокля е Александра, така се е казвала едната от сестрите на дядо ми Васил, най-високият в средата, до него е дедо ми Стефан, седналите са прадядо ми Петър и неговата съпруга Неранза, на която пък е кръстена леля ми. Момиченцето с белите дрешки е Катето, момченцето е Киряз, умира много малък...

Албанската ми жилка идва от рода на майка ми.

Говоря ти за края на XIX век, когато България е още по турско робство. Нейният дядо Петър (и мой прадядо) бяга от някакво село в Южна Албания. От майка ми знам, че идвал в София на гурбет – работел, връщал се, работел, връщал се. Докато се замогнал и малко след Освобождението се установил в София. Построил голяма къща и извиквал жена си Неранза и децата си, 9 ли, 11 ли, забравих колко бяха. Били богати хора. Къщата още съществува, намира се на един от ъглите на Руски паметник, в която е Райфайзенбанк. Днес я даваме под наем, а в единия от апартаментите живее леля ми.

Две от децата на дядо Петър и баба Неранза умират малки, още на 10–11 години. Интересна е историята на Пепа, втора по възраст. Оженва се тя, ражда дете и мъжът й заминава сам за Америка. Повече никой нищо не чува за него. Така минават 50 ли, 60 ли години. В Америка той се оженил втори път, имал други деца. Но един ден се оказал тотално сам. И решил да се върне в България при първата си жена. Пристигна с всичките си спестени пари и каза: Да ме гледате, докато умра. Не говореше български, знаеше английски и албански. Помня го, ходеше по кръчмите сам, с никого не говореше.

Дойде, за да умре тук.

Моят дядо Васил, бащата на майка ми, е най-голямото от тези деца. Неговата жена, баба Пелагия, била от много богат род от град Земен, близо до Радомир, едно от най-красивите места в България, смайваща красота, пада ти ченето, като стигнеш ждрелото, казвам ти. И сега слушай историята на баба ми Палагия, на която всички казвахме Пенка.

Залюбила се баба ми Пелагия с един пич от село Перивоооол.

Нещо да ти прави впечатление?! Преди малко говорихме за това селооооо.

Голяма любов, жестоко влюбени, казвам ти, работата отивала към женитба. Но родителите й като богати хора, искали те да изберат жениха. И решили да проучат от какво семейство е момъкът. А сега слушай! Майката на пича от Перивол, заедно с любовника си, убива съпруга си. И се оженва за любовника. Цялото село знаело… Така богатите родители на баба ми научили историята и казали:

В тази къща кръв се е ляло, затова, мила ми Пелагия, ти там нема да стъпиш никога!

И я оженили почти насила за богат албанец от София, когото тя дори не познавала. Но баба имаше страхотно уважение към дядо, никога не каза една лоша дума за него. Беше научила и говореше албански много добре. По-късно пред нас, децата, когато с майка ми искаха да си кажат нещо тайно, включваха на албански.

Баба ми Пелагия, до нея е баба Мага, на която е кръстена сестра ми Магдалена и е седнала в скута й, дедо ми Пене, а изправеният е баща ми.

И така, омъжили баба Пелагия за богатия албанец. Родили им се две момичета – Лиляна, майка ми, и леля ми Неранза.

Неранза била много красива мацка и по-разтропанка от сестра си.

Залюбила се с втори, трети, пети, не знам кой номер, секретар на Албанското посолство в София – албанец, ерген, красавец, любов голяма! По комунизма беше задължително дипломатите да са женени, затова ето ти изгоден случай – оженили се те. Станал Таки, така се казваше, посланик и тръгнали да обикалят света. И така, през 60-те години леля Неранза, мъжът й и двете им деца – Макс и Лина, моите първи братовчеди, си живеят прещастливо в Париж. Една година след смъртта на баща ми, през 1960 година, майка ми и сестра ми отиват на гости. По това време аз съм на 2 години, затова съм оставен на баба Пелагиче, тя да ме гледа. Поседели известно време, хубаво прекарали и на следващата година леля ми Неранза казала на мъжа си: Искам да се прибера в България, макар за малко време. – Има напрежения, които няма как да ти обясня. Отиди, щом толкова много настояваш, но получиш ли телеграма, връщай се веднага, казал й Таки. Още с пристигането си в София тя получила телеграма с подобно съдържание, която пренебрегнала. Според семейната легенда, когато леля Неранза тръгнала обратно при семейството си в Париж, на летището я спрели: Вие къде? Тя обяснила, че отива при мъжа си и семейството си 

Какъв мъж имате вие в Париж? – Съпругът ми е посланикът на Албания в Париж! – Няма такъв човек там! Никъде няма да ходите!

По-късно става ясно, че това са прословутите албански разводи, когато държавата решава да анулира смесените бракове. Въпреки че моята леля е половин албанка, очевидно това не е проработило. Следващите 30 години тя не знаеше какво става с тях – живи ли са децата ѝ, съпругът ѝ, къде са.

леля ми Неранза

И леля Неранза полудя. Прекара целия си живот на 4-ти километър.

Мъжа и децата, били са големи – 10 и 8 години, изпратили много далече, в Латинска Америка, където той по-късно се оженил втори път. Не знам какво са обяснили на децата, но те са знаели, че майка им е жива. През 1990 г. я намериха, свързаха се с нея. Първо дойде синът й, който поназнайва малко български, след това и дъщерята, и двамата лекари. Но леля Неранза се държеше особено. На тази първа среща ние, роднините, се счупихме да ревем, а тя… После не поддържаше контакт с тях. Какво е станало в тая глава, не знам. Такава трагедия…

А мама учила първо в Пета девическа, на „Шишман”, понастоящем 7-о училище, след това записала в университета естествени науки. Рисувала много хубаво. Професорът й по ботаника не можел да се нарадва: 

Ама те, госпожице Лилянке, ще хвръкнат вашите пеперуди бе!

Не знам кога точно се женят с баща ми, но бързо им се ражда първото дете. През 1950 г. на бял свят идва сестра ми Магдалена. Маня й казвахме, светла й памет. А когато се появиха нашите дечурлига, те пък й викаха Манка. След нея майка ми е била бременна, но помята. Аз съм третото дете, и аз като баща ми леко изтърсак. Майка ми е била на 33, когато ме ражда, за онова време бая позакъсняла. От двамата баща ми е бил артистичният човек в семейството, бохема. Майка ми беше суперорганизирана и много правилна. Може би са се допълвали. Днес, като гледам стари снимки, на всички са застанали леко истукани, все едно са се скарали преди малко. Но мисля, че са се обичали.

Сватбената им снимка. Погледни ги двамата с какви опасни характерчета са. Дори по такива събития не са много усмихнати.

Когато разбират, че е болен от рак на белите дробове, майка ми е бременна с мен. По това време той е заместник главен редактор на вестник „Земеделско знаме”, земеделски деятел от високите етажи. Маргарита Дупаринова ми разказваше колко красив бил, колко много го харесвала. Последните си години тя живя в нашата кооперация, къщата на „Иван Вазов“ 9. И като идваше да ме гледа в Народния театър, казваше: Да, да, ти си добър. Но баща ти! Баща ти какъв беше… Не можеш да го стигнеш! И това малко ме дразнеше – дето никога няма да мога да го стигна. 

Бил е пичага, готин. Един от най-близките му приятели бил Радой Ралин. Знам от майка ми, че на някакво честване на Ботеви празници на връх Вола баща ми държал реч. И Цола Драгойчева, разчувствана и замаяна, направо не била на себе си, му ударила некакви страшни партийни целуфани. Имаше четиристишие от Радой, което не помня добре, но завършваше с … и остана на Вола само целувката на Цола.

Ето това е историята как Цола мляскала баща ми.

И така, аз се раждам в края на октомври на 1958 г. Баща ми става все по-зле и по зле. Отиват до Будапеща, където му правят неуспешна операция. Ракът бил в много напреднал стадий. И умира, когато аз съм едва на 4 месеца, сестра ми е на осем години. Затова и не го помня, но Маня много го харесваше и обичаше, защото явно е бил по-забавният от двамата. Майка ми винаги го е играла „лошото ченге“.

Майка ми, сестра ми и баща ми. Аз още не съм се появил на бял свят.  

Когато баща ми си отива от този свят, оставаме в този апартамент майка ми, баба ми, леля ми и сестра ми.

Аз съм единственото мъжко отроче сред сюрията женоря.

Така беше, докато станах на 20 години, когато майка ми се омъжи за проф. Бонев, лекар, венеролог в МА, изключително симпатичен, смешен човек, нося си неговото кръстче, ей го тук. Неговият баща пък, Никола Бонев, е известен български астроном. Има една прочута карикатура, на която са Дора Габе, Елисавета Багряна, Балабанов, Боян Пенев, целата българска интелигенция, а проф. Бонев е цъфнал с един телескоп над всички. Той е автор на най-достоверната теория за произхода на лунните кратери, която впоследствие се доказа с ходенето на американците до Луната.

Тук съм със сестра ми Маня, която е на 10 години. Аз съм на две и по това време съм се представял като Дадимиль.

В нашата кооперация имаше много деца, горе-долу на една и съща възраст. Долу пък, на входа, винаги седеше един милиционер, който пазеше цялата къща. Всички деца имахме по един ключ на врата (от домовете си), макар че ние не ги използвахме, защото тогава никой не се заключваше. Влизахме си кой където иска. До нас живееше Яна, а от другата страна Стоянчо. Над мен пък беше Ивайла Вълкова с нейната дъщеря Мария, или Мара, която пък беше и моята най-добра приятелка. Ивайла организираше много готини игри и аз кесих непрекъснато горе. Голям купон бяха тематичните Нови години, помня една пиратска. Трябваше да намерим първо картата на апартамента, състарена, обгоряла, направена като остров – с планини, реки, разни предмети, укрити с кодирани послания, акростих или пък логически задачи, които трябва да решиш, за да стигнеш до мястото, където е скрит подаръкът.

А пеех като славей! Пеех, та се късах, Лили Иванова!

На двора имаше огромен варел, на който ме качваха! Това ще да е била моята първа сцена! Когато се явих на първата репетиция в хор „Бодра смяна“, бил съм втори клас, те се сбъркаха! Имах много висок глас и пеех много верно. Но със солфежа винаги съм бил суперзле! Досега не мога да си представя как точно нотата се свързва със звука. Знам, че това е четвъртинка, че това е половинка, и толкова. Знам наизуст някакви парчета – ре, сол, ла, ре, ла, си, си, си, си, си, до, ла, си, ла, ла, си, си, ла, си, си, сол, ла, лаааа – знам с абсолютна сигурност, че така са нотите, обаче всичко е наизустено. Ако ми дадеш нотен лист, абсурд е да преценя кое как се пее.

На куклен театър в "Земеделско знаме". Ето ме на първия ред, ще се кача на сцената. Виж ги другите деца, не са толкова неспокойни.

Не ходех на детска градина, въпреки че имаше такава точно до нас, където е редакцията на „Капитал“ в момента. Струваше ми се суперинтересно и 

умирах да ходя, но аз требваше да клеча вкъщи,

щото нали си имам баба да ме гледа, да ми чете, за кво да ме пращат там… Жестока беше баба Пелагиче, така беше известна сред моите колеги във ВИТИЗ. Пушеше до много късна възраст, държеше цигарката с два пръста, с наслада дърпаше и си тръскаше в шепичка. Имаше основно образование, но четеше като ненормална, обожаваше исторически романи, знаеше всичко, политиката й беше то-тал-но ясна. Най-много обичаше историческите хроники за турското робство. Мисля, че по линията на същата баба имам некакъв прапрадядо, който е бил знаменосец или пък некакъв герой, загинал на Шипка! За съжаление по-далече от прабаба и дядо не можем да прехвърлим. Трябвало е да има някаква памет, но очевидно не ни е интересувало кой знае колко…

Много се вълнувах какво ще стане, като отида в първи клас, лелееее!

Сигурно защото не бях ходил на детска градина, затова толкова много ми се ходеше училище. Макар че още на втория ден избягах, просто на секундата. Но помня как разпитвах сестра ми какво е това училището, какво ще стане първия ден, а тя ми разправя: Ще строят всички в една редица и някой от първолаците ще излезе да каже некое стихотворение. И аз си викам: Лелеее, дано не съм аз, дано не съм аз! Но понеже сме двамата в едно училище, айде малкото братче да дойде и да каже нещо. 

И другарят Смочевски ме прихвана така хубавинко през корема, вдигна ме,

защото микрофонът беше много висок, и пристиснат на две, казах на пресекулки, примерно „Аз съм българче“. Така мина първият учебен ден. Училището беше на две крачки от нас, затова още на втория ден, понеже ми се видя не чак толкова интересно, а и не ми се стори необходимо да клеча там, взех си дъмлите и се прибрах.

Първи клас, първи учебен ден, с буквара

Когато направиха седмо училище гимназия, ме преместиха в шесто, симетрично разположено, пак много близинко до нас. Маршрутът ми беше покрай сградата на МВР, затова сутрин ходех на училище, като се качвах на лъва, който е отпред. Опашката му стигаше до една оградка, по която аз се катерех. Като имаш предвид, че часовете започваха в 7,30, аз ставах с

„Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила – България, дела и документи”.

В 7,15 ставах. Баба ме будеше, разбира се, много по-рано, но мен това не ме интересуваше никак. Понеже си ходех сам до училище, трябваше да внимавам много, особено когато пресичам улица „Гурко“, първата критична, която е двупосочна, поради което и пресичането е изключително напрегнато. Но съвършено непрепоръчително е да се пресича улица „Граф Игнатиев“! Защото по нея освен всичко останало върви и трамвай! И става още по-напрегнато.

А пък това, на което сега му викат Малките пет кьошета, си беше просто Петте кьошета, в моето детство нямаше малки и големи Пет кьошета. И на едно от тях имаше страхотен семкаджия, който печеше жестоки семки – едри, хрупкави, неповторими. От другата страна, на „Шишман“ пък, имаше чудна мекичарница, където продаваха изумителни пържени мекици! Подреждаха ги на един шиш по десет – джуж, джун, джун, отгоре ги ръсеха обилно с пудра захар – цъка, цъка, цъка! Често ме изпращаха да купувам разни неща. Редовно дълбаех мекото на хляба, изяждах го и носех вкъщи само кората.

Не бях буйно дете, по-скоро кисело некакво.

Със сигурност съм имал некакъв комплекс, защото нямах баща, гледаха ме жени. А децата не са много милостиви, леко ме подиграваха. И аз трябваше да се спасявам. Когато нещо не ми се удаваше, се правех, че това не ме интересува. Освен това ми откриха болест на колената, известна като болестта на Осгут–Шлатер – бързо натрупване на костно вещество около коляното, костта расте по-бавно, затова се получава едно удебеляване около ставите. С пубертета минава, но много боли. Затова децата си ритат, аз си казвах: Ама това въобще не ме интересува, я си гледайте работата.

Тук трябва да съм на 10-12 г. Снимката е на Иво Хаджимишев, тогава още ученик, приятел на Ивайла 

Но един ден децата бият дузпи във вратата на един гараж долу пред нас, а аз съм се подпрял на една квадратна колона и си блея. Гледам големите футболисти как ритат и нещо си коментирам и мрънкам. Играеха Гошо (Трайков) и Владо (на Асен Агов брат му), който ритна топката, удари ме и прас – шибнах си главата на ръба на колоната. И като надух гайдата! 

Изродиии, защо така ме ударихтееее!

Струпаха се децата около мен: Вижте, кръв! А аз хленча: Защо ми се подигравате, знаете ли как ме боли! Ама наистина, имаш кръв, продължават те! Пък майка ми беше купила от „Кореком” едно много хубаво яке с две лица – от едната страна зелено, от другата черно, жестоко яке, никой нямаше такова! И аз се прибирам вкъщи възмутен, майка ми отваря вратата и почти припада: Кръв, кръв! ­И като се погледнах, цялото ми яке станало червено, шурти кръв от една никаква раничка. Веднага ме заведоха в поликлиниката, сложиха ми по главата некви щипки, нещо по-съвременно ми направиха. Но ме обръснаха и съответно ми направиха една хубава и голяма превръзка! И сега нали си представяш как на другия цъфнах на училище с чалмата –

най-големият бандит, побойникът, суперлошото момче на квартала!

Верно, имаше други некои със счупени ръце, крака, но ГЛАВА! И бех много горд. Мисля, че се измъквах от некои предмети, които не ми беха интересни, като се извинявах, че леко ме боли главата в момента.

Близък приятел от детски години ми е Владо Лъджев 

Живееше срещу нас и с него си играехме. Тогава къщите имаха големи, много хубави задни дворове, улицата пред нас беше празна, не минаваха автомобили. И ние по цял ден играехме, а майките ни крещяха от прозорците: Прибирай се да ядеш! Воювахме много. Нашата махала срещу вашата махала. Като гледаш „Рицар без броня“ или некой от по-старите детски филми, ей това е положението – спокойно, безоблачно детство. Катерехме се по оградите, играехме на стражари и апаши, на жмичка. Сега като се сещам как се качвахме на покрива на нашата кооперация, ми се изправят косите. През капандурите се провирахме и излизахме на този ужасно стръмен покрив. Там да седим! Ненормална работа.

В първи клас се влюбих до уши във Виола Македонска!

Но ще ти покажа снимка от първи клас и ти веднага ще ми я посочиш.

Ето я в средата, с правата черна коса, държи байраче!

Защото няма как да я сбъркаш – Виола Македонска – най-красивото момиче на света! Бях изпаднал в тежка зависимост, адски влюбен, но не ми провървя с Виола Македонска. Бързо разбрах, че слабост са й друг тип младежи. Аз бех малко по-интелектуален, не бех много спортивен, а тя пък тъкмо такива одобряваше повече.

Много обичах да ходя на кино. Точно до ВИТИЗ имаше един салон „Биат”, където събота и неделя Министерство на културата правеше детски утра. Раздаваха специални покани за отбрани деца, не можеха всички да ходят.

Понякога показваха страхотни неми филми с Чаплин, Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди! Можех да ги гледам по 40 хиляди пъти. Друг път имаше изяви на деца. Ценко Минкин например, дете гений, свиреше на пиано собствени композиции. Аз си бех малко задръстеняк, затова не се изявявах. Правех смешки, но те бяха по-скоро дървеняшки опит да се социализирам.

Абе не съм бил много редовно дете.

Например имах си некви мои си маршрути, по които си минавах. Много ме беше срам да минавам по „Раковска“ в частта й от „Гурко“ до площад „Славейков“, защото там беше ВИТИЗ, Сатиричният театър, абе много народ. А и вероятно некъде в мен, без да съм си го признавал, се е таила надеждата, че ще стана артист. Срам, че ще разберат, че искам и аз там. Затова винаги минавах по задните улички. 

Тогава нямаше много заведения и купоните се правеха по къщите.

Сестра ми, по-голяма от мен с осем години и доста активна, правеше страхотни купони вкъщи, често с преспиване. Понякога се събуждах сред съвършено непознати хора, които ме изпращаха да купя, ето това помня много добре, с една мръсна тенджера, да им купувам от Унгарския ресторант (сега „Хепи“) гъбена супа, за да изтрезняват. Ужас! Предпочитах да ме изпратят за шкембе чорба горе на „Граф Игнатиев“. Но не! Те ме изпращаха в Унгарския, за гъбена супа, за да се излагам с мръсната тенджера. Тогава аз използвах моите си тайни пътеки през задните дворове на кооперациите и излизах направо на входа на Унгарския. Така че никой не можеше да ме види с

гадната мрежичка с мръсната тенджерка, в която носех супа за пияниците на сестра ми.

Ето ме тук с перука, маскирал съм се за некакъв карнавал при Ивайла, този дундьо не помня кой е.

Но слушай сега какъв срам съм брал, като реших да кандидатствам. Сестра ми отиде да ми внесе документите, защото мен ме беше суперсрам! И всички ме сочеха с пръст и ми се подиграваха много с това мое кандидатстване във ВИТИЗ. Леля Снежа, внучка на Цанко Церковски, Снежина Церковска, светла й памет, много симпатична жена, журналист, колега на баща ми, живееше под нас. Беше страхотна бохема! Цялата кооперация бяха такива хора, никой не се заключваше, кипеше един живот ти казвам, лек декаданс. При леля Снежа винаги беше мрачно и всички пушеха цигари, докато водеха интелектуалните си разговори. И некой казал на леля Снежа за моите намерения и тя ме вика: Абе ти верно ли си тръгнал да кандидатстваш ВИТИЗ? Ти нема да смееш да отидеш да се явиш, бе, ще се върнеш от средата на пътя, бе. – Не, бе, ще се явя, настоявам аз. – Да, бе, нали те виждам! Ако се явиш на изпита и ми донесеш документ с печат, че си се явил, аз ти давам една вечеря в Клуба на журналистите. Голяма гъзария беше това място. Съблазняваха ме или с клуба на журналистите, или с Руския клуб. Ето,

виждаш колко меркантилен съм от малък. Заради едната вечеря в Клуба на журналистите се явих на изпит във ВИТИЗ. 

Те да вземат да ме пуснат на втори кръг. И й казвам аз на леля Снежа: Чакай сега да се разберем, аз минах първи кръг, ако мина и втори, ще има ли втора вечеря? – А, да, ще ти дам аз 16 вечери! Уговорката беше за първото явяване! И опъва през цялото време от цигарката. Това беше леля Снежа от долния етаж, а на горния пък беше Ивайла. Както разбираш, живял съм заобиколен със страшни интелектуалки.

Готвех се сам. Избрах си материалите от библиотеката вкъщи. В последния момент майка ме изпрати, вече дори не си спомням, някакъв човек, театрал сигурно, при когото отидох един път. И той ми каза:

А, тебе ще те приемат. Ти си много добър. А аз бех спечена керемида, турска.

Но имах още едно сериозно основание да реша да се явя. За Нова година, 1975 към 76-а, отидох във Виена, първото ми пътуване в чужбина, и то на Запад, в сърцето на разврата – със секскино, сексшопове, всички магазини корекоми! Бях на гости на моята приятелка Мара, дъщерята на Ивайла Вълкова. Там срещнах Лъчезар Аврамов и неговата съпруга Иванка Димитрова, известна актриса от Народния театър, която ми каза: Бе ти требва да кандидатстваш ВИТИЗ! Така като те гледам, ти ще станеш артист! Явно вече съм се бил малко поочупил. Връщам се аз със страшно самочувствие и поне два чифта дънки. И на един купон Ваня Цветкова, нали беше от първите златни момичета на Нешка Робева, се хвали, че с Кольо Стефанов ги снимали за учебник по пластика на Христо Руков и някой й бил казал, че 100% ще стане артистка, да кандидатства веднага. Аз пък, дали под влияние на алкохола, или защото си спомних какво ми е казала Иванка Димитрова, заявих:

Ооо, то и аз ще кандидатствам ВИТИЗ! И всички много ми се смяха!

Ама според мен ми се смяха, защото ми се подиграваха. Това ме амбицира и си викам: Абе що пък ми се подигравате чак така?! Отде знаете ставам ли, не ставам ли?! Некак си отвътре ме заяде този въпрос. И както разказах вече, сестра ми отиде и ми подаде документите, аз се явих заради една вечеря в клуба на журналистите.

Много малко помня от изпитите...

Бях си подбрал по-кратички текстове, да не са дълги и засукани, бърже да си ги кажа и да се махам. Но още на първи кръг се озовах на сцената с пресъхнала уста, не мога да кажа дума, да си поема въздух, като риба на сухо, всичко ми лепне, хриптя нещо… Всъщност комисията доста се забавляваше с мен.

Друга моя характерна особеност е, че съм супермузикален, пея, може би и добре танцувам, но съм страшно неритмичен. И ни казват например: На едно ще скокнете, на две ще клекнете, на три наляво, на четири надясно, разбрахте ли? Всички отговарят: Да!

И всички налево, аз надесно, всички скачат, аз клякам,

съвършено обратно, ни-що не може да се направи! Смех! Всички се превиват: Ха-ха-ха-хаааа… Щото си мислят, че нарочно го правя. Викам им: Аз съм индивидуален състезател, не мога в група! Требва да съм отпред! Да се забелязвам! Аз требва да блестя!

П.С. Очаквайте втора част от интервюто с Владо Пенев