Рашко Младенов: Живот и изкуство по време на социалистически реализъм

<p>И така, до седми клас без никакви усилия бях отличник в училище. Това бяха и годините, в които се подготвях за пианист. Свирех по пет-шест часа на ден. По улицата се разнасяше глъчка, детски викове, смехове и игри, а аз не излизах от стаята с пианото. За големите студове, за да мога да свиря, майка ми оплете ръкавици, на които липсваха върховете на пръстите до първа фаланга.</p> <p><strong>Т</strong><strong>ежки години</strong><strong> за едно дете</strong><strong>, защото майка ми беше</strong><strong> много упорита.</strong></p> <p>Ходех при г-жа Томова на уроци. Това беше старо, аристократично семейство &ndash; г-жа Томова и г-н Томов, професор по френски в Университета, а тя &ndash; частен преподавател по пиано. Малко бяха квалифицираните преподаватели по онова време. Другата беше Жени Марчинкова и двете бяха в съревнование. Сред учениците на моята преподавателка бяха Мегата Караламбова и Виктор Чучков-баща, нашият голям композитор и пианист. Г-жа Томова имаше едни много сладки тефтерчета &ndash; красиви, с кожена подвързия, в които се нанасяше бележка за всеки урок. Беше по салтанатите. Живееха в голям стар, аристократичен апартамент на &bdquo;Евлоги Георгиев&rdquo;, целия в старинни мебели. Холът имаше портал към съседна стая, където се провеждаха уроците. В края на всяка година ние, нейните ученици, изнасяхме концерти. Тогава се отваряше този портал, а зад него, в стаята, имаше черен роял &bdquo;Стейнуей&rdquo; и пиано &bdquo;Блютнер&rdquo;. От другата страна на портала, в хола, се подреждаха 15-20 стола, където сядаха нашите родители. Бяха тържествени концерти, на които понякога г-жа Томова акомпанираше на второто пиано партията на оркестъра. Накрая сервираше фан-тас-тич-ни кексчета, опечени в кошнички &ndash; божествени.</p> <p>В музикалното училище имаше строго определена йерархия на преподавателите. &bdquo;Първа&rdquo; беше проф. Лидия Кутева, втора &ndash; Възкресия Вълчанова, към която ни насочи г-жа Томова. И тръгнах при нея на уроци. Един ден тя ме заведе при един от най-големите пианисти и композитори &ndash; Андрей Стоянов, брат на Веселин Стоянов. Затова мога да се похваля, че съм ходил на уроци при българското светило в клавирната музика. Дори си спомням, че Андрей Стоянов бил казал много ласкави думи за &bdquo;това дете&rdquo;.<br /> <br /> <strong>Иска ми се да не пропусна и една комична ситуация.</strong></p> <p>Имах първи братовчед, с когото сме връстници, и двамата сложени на пианото на петгодишна възраст &ndash; всеки от своята майка, които водеха Пуническа война помежду си, кое дете е по-добър пианист. Негов баща беше известният оперен певец Милен Паунов, на когото, не знам защо, казвах калеко Мирчо.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42651_9NVy43a7PUNRr1lR2In7BpzqRcLLkn.jpg" style="height:585px; width:400px" /></p> <p><em>Калеко Мирчо</em><br /> <br /> Тук отварям една скоба, за да кажа, че калеко Мирчо беше един от много близките приятели на Херберт фон Караян. Навсякъде, където Николай Гяуров пееше Борис Годунов, калеко Мирчо пееше княз Шуйски. Той беше най-добрият княз Шуйски в света. В същото време на долния етаж живееше Лула, сестра на баба, и сновеше между двете ни майки, които бяха в постоянно съперничество, за да налива масло в огъня: <em>Значи Ачето (моя милост) сега е на Черни </em>&ndash;<em> етюди, ти къде си? Ааа, той вече Бах свири &ndash; прелюдии, фуги...</em> Когато ни приеха в музикалното училище, аз отидох при Възкресия Вълчанова, а той &ndash; при Лидия Кутева. Това майка ми, лека й пръст, не можа да понесе. На другата година тайно отишла да преговаря с Лидия Кутева, за да ме прехвърли при нея. И успяла. Но от неудобство изпратила баща ми при Възкресия Вълчанова, той да й каже. Разбира се, Вълчанова, която беше прекрасна жена, казала: <em>Ама моля ви, разбира се, не бива да имате никакви угризения и притеснения, щом го иска &ndash; нека отиде..</em>. И така, ние с Живко продължихме съревнованието и в музикалното училище.</p> <p>Първите три години в музикалното училище трябваше да ставам всяка божа сутрин 6:30. Училището беше на &bdquo;Оборище&rdquo; 5. Днес това е една полуразрушена сграда, но тогава... страхотна, стара, с прекрасен бароков салон, с полилеи. Дотам отивах с трамвай №4, на който имаше стъпала за качване и медни дръжки отстрани на вратите. С чанта на гръб, успявах да стъпя с единия крак на стъпалото и хванал се с две ръце за едната дръжка на трамвая, така пътувах всяка сутрин до Халите. Там слизаха много хора и тогава дори можех да вляза вътре в трамвая. В 13:30 ч. се връщах от училище, обядвах и сядах на пианото.</p> <p><strong>И така всеки ден до шест-седем вечер &ndash; само пиано! </strong></p> <p>По мое време в музикалното училище нямахме общообразователни предмети. Учехме българска литература, история, география, до втори курс алгебра, няма физика, няма химия. За сметка на това имахме много музикални предмети &ndash; солфеж, хармония, полифония, история на музиката. Но и преподавателите по общообразователните предмети знаеха, че ние ще се занимаваме с нещо друго, затова бяха много толерантни и разбиращи. Споменах за строгата йерархия на преподавателите и битката между учениците кой при кого ще учи. Подобна йерархия се забелязваше и сред нас. Имаше група на вече изявени, талантливи деца, които общуваха помежду си, за сметка на по-посредствените, ако мога така да се изразя. От онези години мога да разкажа една от най-смешните и една от най-тъжните истории в моя живот.</p> <p><strong>Там се запознах с най-добрия ми приятел, който остана такъв до своята смърт. </strong></p> <p>Казваше се Борислав Ганчев, цигулар, казвахме му Барона. Беше син на лекар и медицинска сестра. В училището беше смятан за едно от най-големите дарования. Оплешивя на 17 години и имаше вид на възрастен човек. Баща му, лекар дерматолог, в продължение на 15-20 години писал научен труд по дерматология, уникален за цял свят. И решил да го защити и предложи за издаване. Казали му &bdquo;отгоре&rdquo;: <em>Да, много впечатляващо, страхотен труд, обаче професор Тоя, професор Оня и още пет души ще бъдат твои съавтори</em>. И той им казал: <em>Майната ви!</em> И продължил живота си, потопен в депресия и алкохол. Остана лекар в обикновена поликлиника по кожни и венерически болести. Та преди да срещна Борислав, когато можех да се откопчая от ежедневните задължения, дивеех по улиците с коньовичарите от квартала.<br /> <br /> <strong>Хвърляхме се в мръсната река, ровехме се кюмюрите, къртехме тараби от улиците и палехме огньове &ndash; пакостник страхотен!&nbsp;</strong></p> <p>Започнах да чета художествена литература чак, когато се сприятелих с Барона. Той имаше страст към книгите и четеше много. Любимата ни книга беше &bdquo;Швейк&rdquo;. По-късно страстта ни се прехвърли върху Ремарк, особено &bdquo;Трима другари&rdquo;. Но Барона започна да пие и скоро чашката се появи и в моите ръце. За около година се оформи една компания от ученици &ndash; няколко от музикалното и няколко момчета от руската гимназия, също елитно училище за онова време. Появи се и чешкото кино. Чешкото чудо! Майка ми имаше близка приятелка &ndash; секретарка на директора на Чешкия културен център, където се прожектираха дисидентски филми, направени преди събитията през 1968 г. За тези прожекции нямаше информация, не се продаваха билети, а се раздаваха пропуски на близки и познати. И чрез тази приятелка на майка ми аз снабдявах цялата тайфа с билети. Оттогава, от киното, е и моето познанство с Иржи Менцел, с когото по-късно станах близък, но при други обстоятелства. Освен чешкото кино</p> <p><strong>имахме още една страст &ndash; балета.</strong></p> <p>Говоря ти за 1963-1965 г., когато избухна цяло поколение от български балетисти. Може би затова у нас започна да се провежда световния Варненски конкурс, създаден от Галина Уланова &ndash; голямата съветска балерина, която го създаде, тя го и затри. Но беше световен балетен форум. Оттук минаха Василиев, Мирта Пла, Марта Гарсия, Баришников &ndash; световни величия в балета. Тогава се пръкна и едно поколение български артисти &ndash; Асен Гаврилов, Цвета Джумалиева, Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, Иван Майдачевски, Иво Трифонов, Наско Самев, Мария Коцева, Антон Стойнов, Вера Кирова. Които стигнаха световни върхове. Красимира Колдамова беше обявена за Жизел № 1 в света! Наско Самев беше обявен за Петрушка № 1 в света! Ичко Лазаров танцува с Алисия Алонсо в &bdquo;Кармен&rdquo; &ndash; прословутата постановка на Алберто Алонсо с музиката на Родион Шчедрин по операта на Бизе. Тогава вуйчото на Николай Калчев, големия ни хореограф Боби Ковачев, беше на европейско ниво! В Софийската опера се правеха страховити неща! И ние &ndash; тази тайфа от десетина момчета, всеки четвъртък вечер и всяка неделя, когато се правеха матинета, ходехме на балет. Не пропускахме! Дори бяхме наели едно &bdquo;таванче на балетомана&rdquo;, в което след спектаклите се събирахме.</p> <p><strong>Бяхме сложили&nbsp;</strong><strong>в една икона снимката на Красимира Колдамова, до такава степен се бяхме побъркали.</strong></p> <p>Бяхме тайфа, която се интересуваше от Хашек, Ремарк, Дикенс, чешко кино, балет... Малко се и правехме на интелектуалци, другите бяха низвергнати.&nbsp;Но да се върна на приятелството ми с Барона. След като завърши Консерватория, отиде във Видинския симфоничен оркестър, а по-късно, когато обявиха конкурс за цигулар в Софийската филхармония, той се яви и го спечели. Започна сезонът и след няколко месеца се появиха болки в ръцете. Спря алкохола, но това не помогна. След това започнаха двигателни проблеми, за да се окаже, че е болен от мултиплена склероза. Болестта се разви бързо и го докара до инвалидна количка. Десет години той живя в инвалидна количка. Нямаше вече ни филхармония, ни цигулка, ни нищо... Ние, приятелите, ходехме у тях, извеждахме го, общувахме с него. Баща му се пропи окончателно. Майка му изкрейзи страхотно, защото единият пиян, другият болен... Пропуснах да кажа, че малко преди да се разболее, той се ожени и му се родиха две близначета. Жена му страхотно се грижеше за него, Пепа. Беше страхотно отчаяние. Страхотна трагедия, която завърши с ужас...</p> <p><strong>Майка му го уби... да... Удушила го в инвалидната количка с тел... </strong></p> <p>И след това се хвърлила от последния етаж на техния блок. Страшна история беше.&nbsp;Първият ми голям приятел беше Барона.</p> <p>Разбира се, имам и весели истории от музикалното училище. Незнайно как в нашата тайфа се появи и една изпосталяла фигура на момче, което само при силно въображение можеше да се нарече цигулар. Казваше се Франц и остана в съзнанието на всички с една драстична случка, посегнала на доброто име на гимназията ни. Задължително при завършване всеки клас по съответния инструмент полагаше изпит-концерт пред публика в красивия бароков салон на сградата. Сред мрамор и кристални полилеи сядаха роднини, близки, съученици и приятели на изпълнителите. Голи гърбове и бижута, папийонки и лачени обувки - тържествена обстановка, като на истински класически концерт. Знаехме предварително, че ще присъстваме на уникално преживяване, защото</p> <p><strong>славата на Франц като изключително бездарие се носеше отдавна.</strong></p> <p>Късно си дадохме сметка, че допуснахме Франц сред нас с подличката задна мисъл, че търпи подигравки, които понякога се превръщаха даже в издевателство. А в това ни биваше, о, как ни биваше. И така, дойде ред на нашия човек, ние, неговите приятели, бяхме насядали най-отпред в очакване на голямото шоу. Франц бавно се изкачи на сцената и веднага разбрахме, че не е на себе си от вълнение. От цигулката му започнаха да се разнасят доста несръчните звуци. Изведнъж той спря по средата, бавно отпусна ръце и безпомощно загледа към преподавателя си, който, облян в пот, седеше на първия ред. Минута тежка тишина, след което преподавателят стана и кротко каза: <em>Франц, хайде, мойто момче, почни още веднъж отначало, трябва да го изсвириш! </em>След кратко колебание Франц вдигна цигулката и започна мъчението отново. Напрежението растеше, силното желание да стигне до края вече беше обхванало целия салон. Бяхме сигурни, че на същото място пак ще сбърка. Така и стана. Той спря, рязко пристъпи две крачки напред и извика към замръзналия салон:</p> <p><strong><em>Какво съм седнал да се занимавам тука, на мене п</em></strong><strong><em>...</em></strong><strong><em>тка ми требва!</em></strong></p> <p>И избяга от салона. Мина време, докато дойдем на себе си, и най напред преподавателят, а после и ние хукнахме да го търсим. Намерихме го в клозета на втория етаж, където прегърнал цигулката плачеше, седнал на тоалетната чиния. След дълги увещания успяхме да го склоним да се върне в салона, сложиха нотите отново и така Франц получи диплома за завършено средно образование със специалност цигулка.</p> <p>По онова време все още нямаше закон за военната служба. След средно образование отиваш войник. Но двете училища по изкуствата (Музикалната и Художествената академия) всяка година водеха спорове с Министерството на отбраната и им отпускаха малко бройки, за да може ученик, който е свирил 15 години например, да не прекъсва. Същата година бяха отпуснали седем бройки за пианисти. Кандидатствах и влязох трети. Но след два месеца, посред лято, дойде заповед от Министерството на отбраната, че<br /> <br /> <strong>изпитът е анулиран. И?! Казарма! </strong><br /> <br /> Разбрах, че във всеки град има ДНА-та (Дом на народната армия), където също можеше да се служи, защото там имаше оркестри, театри, библиотеки, с две думи &ndash; художествена самодейност. Службата не е служба. Обаче нямах никакви връзки. От тичане насам-натам разбрахме, че в ГУТП (Главно управление на трудовата повинност)</p> <p>е обявен конкурс за естраден певец донаборник. Тоест, ако те приемат, там ще си отбиеш военната служба. Явих се на изпита с песента: &bdquo;Брезичките на уличката малка растяха под твоя прозорец. Не виждаха и нямаха ръце брезичките на уличката малка...&rdquo; &ndash; май беше на Георги Кордов. Превъзходството ми беше в това, че сам си акомпанирах на пианото. В оркестъра имаше двама от музикалното училище &ndash; единият барабанист, другият контрабасист. И докато свирех и пеех, те се качиха на естрадата и стана цяло оркестърче. Спечелих конкурса.</p> <p><strong>Естраден певец в Трудови войски!</strong></p> <p>Обаче не минаха и две седмици, дойде телеграма със заповед на министъра в Трудови войски да не се приемат среднисти! Само с основно образование. И ме отрязаха. Потърсихме връзки чрез Богомил Стършенов, който трябваше да ми е професор в Консерваторията. Той беше близък с шефа на ансамбъла на ЦДНА (Централен дом на народната армия) Крикор Крикоров, който му обещал да ме вземе, защото имал пианист, който се уволнява. Но трябва да си уредя да съм в Първа българска армия (тогава България имаше Първа, Втора и Трета армия).<br /> <br /> Военната комисия се беше събрала в един училищен спортен салон &ndash; лекари, предимно жени. Влизаш чисто гол и започват да те опипват и преглеждат, докато минеш през всички. След това заставаш в тебеширеното кръгче срещу председателя на комисията и той те пита имаш ли някакви особени изисквания. Защото имаше момчета, които казваха: <em>Аз искам да стана летец.</em> Или: <em>Аз искам да стана танкист.</em> И аз казах: <em>Аз искам да стана пианист.</em> И &bdquo;милият&rdquo; полковник ми кресна:</p> <p><strong><em>Ние сме те повикали тук за защитник на рОдината, а не за циркаджия. Марш оттук!</em></strong></p> <p>И ме разпределиха в танковия полк в Грудово, където изкарах като поп две години. Беше абсурд &ndash; две години не пипнах пианото! Първата година беше кошмар... Мерил съм с кибритена клечка спалното помещение, бръснал съм портрета на Карл Маркс &ndash; сапунисвах и с една бръсначка влачех по стъклото... Но втората година беше по-лека. Бях станал началник на радиопоста и общо взето нямах проблеми освен това, че съм на майната си и съм в казармата. Всеки ден изяждах кутия вафли и бях станал 96 кг, които без особени усилия стопих за около два месеца в София. Слава богу, имах много добър командир, който на края на втората година ми каза: <em>Намери си къде да кандидатстваш и ще ти издействам отпуск.</em> И къде? Не бях учил нищо освен музикални предмети. Така стигнах до ВИТИЗ.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42651_g8lq5ZGI7L3gQkz5vKFM6uPJGpqEs8.jpg" style="height:564px; width:408px" /></p> <p><em>Стар войник</em></p> <p>Бях дебеличък по изпитите във ВИТИЗ. Предполагам, приели са един шишко, може би като характерен артист. Кандидатствах без никакви усилия, защото тогава, а мисля и сега, се искаше стихотворение, басня, проза и монолог &ndash; две страници, които трябва да научиш наизуст. Баща ми въпреки заканите се зае да ме подготви. Минавах от тур в тур без никакви напъни и под въздействието на алкохола. Събирахме се тайфата в &bdquo;Прага&rdquo;, любима кръчма, точно срещу ВИТИЗ, а аз бях помолил студентите, които викаха кандидатите: <em>Е, там отсреща съм, само щраквате с пръсти! </em></p> <p><strong>Във ВИТИЗ бях като отвързан кон.</strong></p> <p>Изведнъж попаднах в среда на пълна свобода. Вярно, имах намерение, докато уча първи курс, да започна да свиря и след това да кандидатствам в Консерваторията. Защото майка ми не можеше да се примири, че 15 години са отишли за &bdquo;тоя, дето духа&rdquo;. Но се запалих. Заради особената атмосфера, заради проф. Мандаджиев. Първата година правехме само етюди, трябваше да си изобретателен, да имаш въображение &ndash; все неща, които започнаха да ми се харесват. Въобще театърът е материя, която те увлича страхотно още в първите стъпки. За да се окаже зараза.</p> <p><strong>Веднага трябва да кажа, че бях много необщителен. </strong></p> <p>Освен в моята среда, с приятелите ми, с чужди хора бях изключително необщителен. Мисля, че това се запази в някаква степен за цял живот. А когато пийнех, това ме освобождаваше. И често се случваше да ходя на часове по актьорско майсторство пийнал. Та един път, както подскачах по сцената, пропаднах до шия в пода. Оказа, че подът е просто изгнил. Но така се случи, че точно аз потънах до шия в дъските. Асистент на Мандаджиев беше Елка Михайлова, която спря репетицията и ме изгони от час. На другия ден на таблото за обяви имаше съобщение, че съм изключен за системно проваляне на дисциплината. Когато отидох при проф. Мандаджиев, той ми каза: <em>Това е решение на ректора, така че аз нямам какво да ти кажа, върви при него.</em> Отидох при ректора Иван Чипев, рецитатор на партийни стихове, който ми каза: <em>А, това е решение на твоя преподавател, така че</em>... Така ме подхвърляха десетина дни. С молби и обещания ме върнаха. Беше организирано и комсомолско събрание, за да бъда изключен от организацията. Но колега стана и каза: <em>Вместо да го изключваме, дайте да го направим секретар на комсомолската организация. Това ще възбуди неговото чувство за отговорност.</em> Идеята много се хареса и така станах комсомолски секретар. Работата ми се състоеше в събиране по 10 стотинки членски внос на месец от всички. И се върнах в класа. Но един ден професорът ме извика и ми каза: <em>Виж какво, моето момче, изкуството и театърът изискват сериозни хора. С тези твои приятелства и алкохол достатъчно си изостанал.</em></p> <p><strong><em>Мисля, че не ставаш за тази работа.</em></strong></p> <p><em>Така че залягай на пианото и си върви там, макар че, ако и там се държиш по същия начин, доникъде няма да стигнеш.</em> Тези думи на проф. Мандаджиев сериозно ме потресоха. Беше към края на втори курс и правехме вече откъси. Взех една полска пиеса, &bdquo;Апетит за череши&rdquo;, за двама души и направих от нея откъс, като написах и музика с песни. С приятели записахме акомпанимента на касетофон и с моята колежка Верчето Среброва започнахме да репетираме. Денонощно! Забравих и коневръз, и приятели, и пиене, и балет &ndash; всичко! Само с Верчето &ndash; денонощно! Накрая избухахме страхотен откъс 20 минути &ndash; мюзикъл с танци, с музика, с пеене на живо. Стана страхотен фурор! Разчу се веднага. Но след първото показване, когато публиката се поуспокои, проф. Мандаджиев каза: <em>Не разбирам какво искаш да кажеш с това. Осакатил си пиесата така, че не разбирам за какво става дума. И какви са тези кълчотения, каква е тази музика? Но твоя работа. В края на годината така или иначе трябва да се явиш на изпит. И ако това ще ти е изпитът, гледай какво можеш да поправиш.</em> Така ме накара три или четири пъти да преработя всичко. През цялото това време той ме е подтиквал да се състезавам сам със себе си. И ми писа петица. Той шестици не пишеше. За него това беше много голяма оценка. А в трети и четвърти клас асистент на проф. Мандаджиев стана Коко Азарян и това му беше първото влизане в ВИТИЗ.</p> <p><strong>В трети курс се запознах с Грети.&nbsp;</strong></p> <p>Проф. Филип Филипов, който беше голямо име тогава (директор на Народния театър и директор на Българска кинематография) постави с класа си по актьорско майсторство пиесата &bdquo;Балада за партизанската бригада&rdquo;. А Грети (Маргарита Младенова), първата ми съпруга, беше негова ученичка по режисура. Пиесата беше много смешна. Редуваха се сцени на партизански отряд в гората, нарисувана на едно платно, което се спуска и вдига. И като вдигнат платното нагоре, на сцената остава фашисткият бар, където немски офицери пируват с една гЪрла. Станаха доста комични ситуации, защото помощник-режисьорът, пияница, обърка нещо и докато партизаните са на сцената, той вдигна платното и те се оказаха във фашисткия бар. Имаше голяма масовка на партизанската бригада и проф. Филипов беше вкарал класа си по режисура вътре, където беше и Грети. Бяха й дали пушка, която й стигаше до петите, а отгоре щикът стърчеше над главата й. И Грети, като марширува, с крака си рита приклада, от което пушката я удря по главата. Така пристъпваше, докато излезе от сцената. Така я забелязах! Беше голям майтап.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42651_RLpdy0QFrrIkqtqi0WF8q2DmBlWlak.jpg" style="height:646px; width:400px" /></p> <p><em>Младоженци, 1 февруари 1971 г.</em></p> <p>Запознахме на един 8 декември. Тогава долу във фоайетата на ВИТИЗ се правеха страхотни купони. Бързо се оженихме &ndash; на 1 февруари 1971 г. Аз бях в трети курс, тя &ndash; четвърти. Когато завърши, я разпределиха в Силистра. А мен ме взе Васил Попилиев, приятел на баща ми и директор на театъра в Русе. Успя да издейства и Грети да дойде в Русе, при мъжа си. Синът ни беше малък, на четири месеца, затова остана в София да го гледат майка ми и баща ми. Любето проходи и проговори при моите родители. Малко се повтаряше моята история. На третата година, когато мама Миле го доведе в Русе за наша премиера, Любчо ми викаше &bdquo;батко&rdquo;. Беше започнал да казва мамо и татко на моите родители, а когато стана ясно, че ние сме мама и татко, към тях се обръщаше с &bdquo;мамо Миле&rdquo; и &bdquo;татко Любчо&rdquo;.</p> <p>Веднага казвам &ndash; имах страхотен шанс. Голям град. Русе. Голям театър, нужда от млади артисти, силна актьорска трупа, четирима режисьори, и то какви &ndash; Красимир Спасов, Слави Шкаров, Маргарита Младенова, Петър Александров. Директор &ndash; Васил Попилиев, и съвсем не на последно място &ndash; окръжен секретар на партията, който обича театъра.</p> <p><strong>В Русе бяха най-силните години в цялата ми актьорска кариера! </strong></p> <p>Никога няма да забравя първата си професионална роля. Ролята на втори убиец в пиесата на Шекспир &quot;Ричард III&quot;. Постановката беше поверена на Слави Шкаров, а самия Ричард играеше директорът ни Васил Попилиев (шоп, родом от Годеч), син на дядо поп, което му беше донесло и прозвището Дедо. Той стоеше в съсловието измежду плеядата силни провинциални директори, които не ламтяха за столично присъствие. Сценографията беше тежка и скъпа &ndash; огромен втори етаж над сцената, изобразяващ падащ дървен мост (от истинско дърво) на вериги, спускащ се над ров с вода около средновековен замък. Намерението на режисьора беше за натуралистичен спектакъл, в който всичко трябваше да е истинско на сцената. По средата на този мост имаше дръвник, върху който се извършваха всички убийства.</p> <p>В началото при вдигането на завесата на сцената имаше кралски трон, заметнат със златно покривало, и когато Ричард се възкачва на престола, с категоричен жест отмята покривалото и тронът се оказва окървавен дръвник с два забити отгоре му огромни кръстосани топора. I и II убийци изтръгват двата топора от дръвника и до края на спектакъла</p> <p><strong>успяват да изпозаколят почти целия личен състав на театъра.</strong></p> <p>Убийствата се извършваха по изключително изобретателен начин. Артистите, които трябваше да бъдат посечени, бяха изпратени в Киноцентъра в София, където им бяха изработени изкуствени глави от някакъв нов материал - с коси, бради, очи &ndash; съвсем като истински. Ефектът беше шокиращ и още на премиерата &nbsp;&quot;главата&quot; на Виктор Данченко (наш колега) се сгромоляса в скута на една зрителка от първия ред на салона, която припадна и я изнесоха от салона с &quot;окървавена&quot; рокля. На&nbsp; другия ден Дедето беше повикан където трябва и спектакълът бе спрян.&nbsp;</p> <p>Разпищолената фантазия на Слави Шкаров беше заклеймена и за наказание му беше възложена постановката на новата пиеса на Георги Караславов &quot;Майка на всички&quot;. Участието ми в този кошмар беше първият голям идеологически шок в моята професионална кариера. В нея се разказваше за една българска селянка, ятачка на партизански отряд, която се съгласява да омеси отровен хляб за командира. Обещано й е, че след неговата смърт фашистът ще освободи мъжа й. След дълбоки душевни терзания героинята замесва отровен хляб и нищо неподозиращият й мъж още на другия ден се прибира у дома. Не след дълго, когато разбира какво е направила жена му, той сваля партизанската карабина от пирона на стената и я застрелва пред очите на собствения им син. Аз играех детето на това нещастно семейство. Когато вижда ужаса в моите невинни детски очи, той произнася мъдрите думи:</p> <p><strong><em>Не тъжи синко, ти имаш само една майка &ndash; Партията!</em></strong></p> <p>И ето ме мен - поемам пушката от ръцете на баща си и с гордо вдигната глава (и пушка), тръгвам към светлото бъдеще, прекрачвайки трупа на родната&nbsp; си майка. А както всички знаем (въпреки моята талантлива намеса, така специалистите отбелязаха моето участие), светлото бъдеще така и не го дочакахме.</p> <p><strong>И един ден в театъра се появи самият Леон Даниел.</strong></p> <p>Както се разбра по-късно &ndash; бил в Русе, за да избира терен за снимките на първия си (и последен) филм със заглавие &quot;На чисто&quot;. Можете да си представите вълнението ми, когато след представлението Леон дойде в гримьорната и направо ми предложи да участвам във филма му в една от трите централни роли &ndash; трима братя от село, дошли да търсят късмета си в големия град. Ролите се играеха от трима млади и никому неизвестни актьори &ndash; Жоро Новаков, Владко Парушев (който беше куклен актьор) и моя милост. Следващите по важност персонажи бяха поверени на известните Ицко Финци, Филип Трифонов и Иван Андонов. Оператор &ndash; Ивайло Тренчев, и музика, разбира се &ndash; Кирил Дончев. Шеметни два месеца репетиции в София, показ пред близки и приятели и цяло лято снимки в Русе. Съдбата на филма е известна на цялото съсловие. На художествен съвет в Киноцентъра, където и ние, създателите му, го гледахме за първи и последен път,</p> <p><strong>филмът беше обявен за черноглед и чужд на социалистическия реализъм.</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42651_3MsdqBwTIVjHDXhR8S7o8UkTXeH4YA.jpg" style="height:449px; width:550px" /></p> <p><em>Рашко Младенов и Виолета Славова в &bdquo;Престъпление и наказание&rdquo;, реж. Красимир Спасов</em></p> <p>И така, в театъра в Русе влизах от роля в роля. В началото на третата година Красимир Спасов ми предложи ролята на Разколников в &quot;Престъпление и наказание&quot; на Достоевски. Това ще остане за мен най-прекрасният ми репетиционен период. Денонощно работехме с Краси. Не помня кога съм ял, кога съм спал, мисля, че престанах да се бръсна, да върша каквото и да било, което би ме отклонило и за минута от работата над ролята. Играех на живот и смърт в прекрасно партньорство с Николай Калчев, Виолета Славова и Никола Чиприянов &ndash; както никога и в нищо по-късно. Резултатите не закъсняха &ndash; гастрол в София, в салона на тогава още старата сцена на театър &quot;София&quot;, с претъпкана зала. Присъстваше целият художествен съвет на театъра, страхотен успех и само след няколко дни бях поканен от директора Николина Томанова за член на трупата на театър &quot;София&quot;.</p> <p>Този гастрол на Русенския театър в София през 1975 г. ще помня с още едно представление &ndash; &quot;С любовта шега не бива&quot; на Алфред дьо Мюсе, постановка на Маргарита Младенова. С Грети бяхме женени вече четири години, работехме заедно и това бяха годините на пълна хармония в семейството ни &ndash; и в професионален, и в личен план. Тя знаеше моята страст към музиката и старата ми мечта за театрален мюзикъл. Тръгнахме по най-простата линия &ndash; романтична приказка, любовен триъгълник, остро характерни персонажи. Късметът ни преследваше във всичко. По това време в Русе имаше джаз формация, създадена и ръководена от един от корифеите на българския джаз &ndash; Петър Петров, или както всички го наричаха Петьо Парчето. Говореше се, че веднъж, като си лежал на нудистки плаж, заспал и някой, минавайки покрай него, без да иска го настъпил по оная работа и бат&#39; Петьо извикал: <em>Ох, парчето ми!</em> И оттогава му викали Парчето. Глупости! Ние вече се бяхме сприятелили и аз му предложих да се включи с оркестъра си в нашето начинание. Това беше вторият (и може би последен случай в живота ми след &quot;Престъпление и наказание&quot;), когато излизах от реалния живот, от ежедневието и цялото ми същество живееше с работата ми... върху Мюсе. Диди Димчев &ndash; метр Блазиус, Рут Рафаилова &ndash; Плюш, Николай Калчев &ndash; бащата, Румяна Ташева &ndash; Розета, Виолета Славова &ndash; Камий, Жоро Николов (Бенката ) &ndash; Пердикан, Кольо Чиприянов &ndash; разказвачът, и моя милост &ndash; метр Бриден. Всички тези в продължение на два месеца само спяхме поотделно, и то за кратко. В останалото време не се разделяхме.</p> <p>Изиграхме &quot;С любовта шега не бива&quot; в София два пъти при претъпкани салони и огромен успех. Веднага след това Грети беше поканена от тогавашния директор на &quot;Сатирата&quot; Николай Савов да постави същото представление със сатириците, а Николай Калчев с тази роля беше назначен в Сатиричния театър.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42651_xfJ7YfuTdOq5XS8JG3xHeIKOzPmPPm.jpg" style="height:404px; width:600px" /></p> <p><em>Рашко Младенов, Лъчезар Стоянов и Марин Янев по време на снимки на &quot;Константин-Кирил Философ&quot; в Испания</em></p> <p><strong>Не стана ли много дълго? Последна случка от киното.</strong></p> <p>Годината е 1986 и аз съм поканен да играя в телевизионна новела по сценарий на Кева Апостолова със заглавие &quot;Километри&quot;.&nbsp; Разказва се за младо семейство в остър конфликт, а цялото действие се развива в лека кола по време на път. Съпругата ми играеше Ирен Кривошиева, която по това време беше станала популярна с ролята си във филма &quot;Хотел Централ&quot;.</p> <p>Дойде време за снимки в местността Мечката, близо до Самоков. В определения ден рано сутринта снимачният екип тръгна на път в състав: автобус с около 40 души служители &ndash; режисьор, авторката, двамата актьори, художници, оператори, гримьори, гардеробиери, общи работници, осветители, звукари. Освен автобуса като техника пътуваха т.нар. тонваген и камерваген, както и жигулито, което щеше да бъде нашата семейна кола. Стигнахме до терена за снимки и се установихме в едно заведение на открито, нещо като скара-бира. Колата трябваше да карам аз, а Ирен да седне до мен. Беше обяснено, че видеомагнитофонът, на който трябва да се снима, е толкова голям, че едва ще се побере на задната седалка на колата. Затова няма място за оператора, да не говорим за режисьора. След дълго обсъждане постановъчният екип реши камерата да е фиксирана и настроена предварително. Отзад на седалката сложиха видеомагнетофона, с който ще се снима. По него имаше копчета, които указват различните дейности.</p> <p><strong>Наложи се аз да работя с две от тях &ndash; &quot;плей&quot; и &quot;стоп&quot;.</strong></p> <p>Или просто казано, ние двамата сядаме отпред в колата и потегляме, след което аз се обръщам назад (докато карам), натискам &nbsp;&quot;плей&quot;, казвам високо: <em>Първи епизод, първи кадър, първи дубъл!</em> Броя до пет и започваме да играем. Когато свършим текста си, аз се обръщам, натискам &quot;стоп&quot;, отбивам колата и при възможност правя обратен завой и се връщаме при екипа. Записът се преглеждаше на един малък монитор и ако режисьорът имаше претенции към актьорската ни игра, снимахме нов дубъл. Така в продължение на цяла седмица всяка сутрин споменатият екип (автобус с около 40 души служители - режисьор, авторката, двамата актьори, художници, оператори, гримьори, гардеробиери, общи работници, осветители, звукари, тонваген, камерваген, и жигулито) пътуваше към терена за снимки и скара-бира, а на свечеряване се прибираше обратно в София.</p> <p><strong>А аз и шофирах, и играех, и снимах: Плей! Стоп!</strong></p> <p>Това е то... Изкуство по време на социалистически реализъм.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>П.С. Очаквайте следващата седмица трета част от интервюто с Рашко Младенов.</p> <p>Първа част можете да прочетете на адрес:</p> <p><a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/42311-jivot-nazaem">http://glasove.com/vutreshni-glasove/42311-jivot-nazaem</a></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>