Джо Арнаудов – опасен чар, потайности и ноти

Джо Арнаудов  – опасен чар, потайности и ноти
С девойките от музикантските среди любовните истории не са нито вълнуващи, нито смешни. Скучна работа! Защото ако си намериш гадже от нашите среди, веднага ще те хване да ѝ акомпанираш докато свири. Обикновено ухаят на ноти. В този момент започваш да я намразваш. Защото аз сега за какво съм? Инструмента ли да ти нося? Да ти акомпанирам или... ще си играем? Ако попадне човек на флейтистка, пианистка или певица – добре, ама ако е челистка или не дай Боже контрабасистка... Първа част от интервюто с Георги Арнаудов-Джо.

 

Винаги съм си давал сметка, че средата, в която съм израснал, е много по-любопитна от мен самия. Сам на себе си не съм си толкова интересен, защото по цял ден седя пред пианото или компютъра и пиша ноти като главозамаян, а те или излизат, или не. Около мен всичко е ноти... С две думи, скучна, бавна и често изнервяща работа. Тези три изречения могат ли да минат за въведение?

Така, да започнем разказа отдалеч, с митичната история за моята прабаба Кръста, като онези, описани в романите на Маркес.


Разказвана ми е десетки пъти от нейната дъщеря и моя баба по майчина линия, която държеше да се знае и помни, че родът ни идва от Перущица, а въпросната прабаба, тогава едва 19-годишна, е свидетел и участник в Априлското въстание.


Много страшни битки са се водили по този край, но най-кървавата е по време на голямата обсада на башибозука през пролетта на 1876 г. Когато започва клането, цялото село се скрива в „горната църква“, храма „Св. Атанасий”. В нея са и прабаба ми (тогава 19-годишна девойка) заедно с майка си, двете си по-малки сестри и братчето им, пеленаче на около 40 дена. Турците подпалват църквата и всички шест-седемстотин човека хукват да се спасяват в долната църква. Бягството е много трагично, защото, за да могат да излязат от прозореца на църквата, са натрупали трупове на убити въстаници, по които като стълба да слязат бягащите. Майка им вижда трупа на мъжа си, хвърля се върху него и тълпата я премазва, а въпросната моя прабаба заедно с трите по-малки деца успяват да се доберат до долната църква „Св. архангели Гавраил и Михаил“. Там по време на обсадата убиват двете ѝ сестрички (братчето единствено оцелява, но не знаем каква е неговата съдба), а нея раняват тежко с три оловни куршума в гръбнака.


Така си умряла, почти на сто години, с куршумите, заседнали в гръбначния стълб.


На 2 май 1876 г., когато в Перущица пристигнал редовният аскер, извели всички от черквата и ги подкарали под конвой към Пловдив. От тежките рани прабаба ми Кръста изпада в дълга кома, затова хвърлили тялото ѝ около Куртово Конаре... И тук влизаме в нейния мистичен разказ. Точно по маркесиански тя се възкачила на онзи свят по някаква стълба, там ѝ харесало и започнала да си живее, но...


един ден Богородица я извикала и ѝ казала: Станала е някаква грешка. Още не си за тук. Първо трябва да се върнеш долу, да родиш много деца, ще имаш много внуци и правнуци. И я върнала долу.


 

Моите прадядо Стоян и прабаба Кръста пред къщата в Перущица. Още от малко дете тя е една от основните ми обсесии. Държах да знам всичко за живота ѝ

 

Историите около нея са изключително странни. Някъде около един Великден, докато месела козунаци, чумата дошла и хвърлила сини сливи в нощвите. Баба ми Кръста я ударила по ръката. Тогава тя отишла до леглото на спящите деца и сложила ръката върху гърдите им. На сутринта ги намерили умрели с петна на гърдите. От всичките им 14–15 деца оцелели само баба ми Мария, сестра ѝ Йова (тя беше впрочем поетеса и заедно с мъжа си калеко Спас бяха сред видните антифашисти от Габрово) и двамата им братя Павел и Апостол.


През целия си живот тази митична баба виждала духовете на избити по въстанието турци и българи.


Отначало се плашела, на след това свикнала. Има такъв случай: малко след сватбата си отишла да наточи вино в избата, където се появил духът на турчин с жена си и двете си деца. Изпищяла тя, а съпругът ѝ отгоре се обадил: Не я закачай, ага, това е булката. Цяла Перущица (тогава село) я тачела. Била нещо като Урсула Игуаран на Маркес – фамилният стълб, около който всичко се е развивало. Тръгнала си от този свят около година преди аз да се родя. Не знам дали е странно съвпадение, но е родена точно сто години преди мен, на 18 март 1857 г. Била много набожна, по три пъти на ден се молела. И както разказва майка ми,


когато наближил часът ѝ, протегнала се, прозяла се и умряла.


 



Тази дагеротипия най-вероятно е от 1848 г. Хората и годината са отбелязани прилежно от сестрата на баща ми – дядо ми Георги Арнаудов като бебе и неговият баща, прадядо ми Атанас, който го държи

 

Дядо ми Георги е родом от Сливен. През 1878 г. е основал „къща“ за правене на вина и коняк, а през 1892 г., както се вижда на бланката по-долу, е получил Златенъ Медалъ от Изложението в Пловдив. Вероятно става дума за Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г.

 

Получил е и „почетенъ дипломъ за вина“ – за „трудъ и успехъ“



В средата на първите десет години на ХХ век, около 1905 г., дядо ми Георги (попреминал 60-те години), известен със свободолюбието си бонвиван, възпитаник на Робърт Колеж в Истанбул, се жени за баба ми Кута, вдовица с едно дете. Раждат се двете деца и след година-две, по време на Балканската война, на около 65-годишна възраст дядо ми умира. Явно по бащина линия не бързаме кой знае колко с възпроизводството, защото когато баща ми се ражда, дядо ми Георги бил над 60-годишен, а когато аз се раждам, моят пък баща бил на 47. Естествено, тези сметки са приблизителни и като се вземе предвид, че съм с музикално образование, по презумпция не би трябвало да съм „на ти“ с математиката. Това, че по-късно като студент се занимавах частно с теория на вероятностите, изчислявах факториели, пермутации или Марковски процеси, е вероятно отклонение от нормалното поведение на музиканта. Но мисля, че ми помогна изключително много в писането на музика.

 

 



На тази снимки се вижда баба ми Кута как играе Паневритмия

 


След смъртта му баба ми Кута става запален привърженик на Бялото братство и идва да живее в София в „Изгрева”.


Впрочем тя била дъщеря на известен православен свещеник, настоятел и протойерей на катедралния храм „Св. Димитър” в Сливен, както и племенница по майчина линия на генерал Стефан Белов, един от детронаторите на княз Александър I Батенберг и участник в Сливенския заговор на офицерите русофили от 1886 г.

Установяването на баба ми Кута с трите ѝ деца – Владо, Стамата и Асен (баща ми), на „Изгрева” е някъде около края на Първата световна война или най-късно 1920 г. Но както са ми разказвали, баща ми тръгва на училище първи клас в София, така че датите съвпадат.


 

 

Баща ми (с белия костюм) заедно с други музиканти свири по време на Паневритмия. Той впрочем, както сочат десетки източници, заедно със своя колега Ангел Янушев, записват цялата Паневритмия под наставленията на Петър Дънов и изготвят двете първи издания от 1938 г. и 1940 г.


Ако човек помисли, ако погледне в самото християнство, ще проумее, че това не са различни религии, а по-скоро различни гледни точки. Винаги съм приемал учението на Дънов като вид протестантство. Баба ми Кута, баща ми, леля ми Стамата са били увлечени изключително от Учителя, но при мен така и не се събуди кой знае какъв интерес към Дънов. Чел съм, разбира се, множество негови текстове, но ми се струва, че важно и интересно е било времето, в което този човек е бил жив и е изнасял своите беседи, като е учил хората около себе си как да живеят. След това не виждам развитие… Има много хора, които са негови последователи, да, но не мога да се сложа до тях. Както се казва, останах си ортодоксален християнин.


 

Дънов със свои ученици, баща ми е вдясно от него

 


Но да продължим нататък с рода на майка ми. Някъде около 1886 г. двамата ми прадядовци са депутати в Народното събрание, кое точно – не знам. Било е след Съединението, така че вероятно е Третото велико народно събрание. И перущенският дядо Стоян се похвалил на софийския ми дядо Юрдан: Да знаеш, че имам дъщеря, роди се месец юли. Решават да оженят „децата”, каквато била традицията, и сключват договор през 1905 г. да направят сватба.


Добре, но докато децата отраснат и дойде време за женитба, ситуацията се усложнила,


защото в началото и двамата били стамболовисти, но по едно време дядо Стоян преминал в партията на Радославов. Развалили отношенията и той отказвал да даде дъщеря си! Посрещнал сватовете от София с пушки! Стреляли, докато взимат булката! Най-комичното е, че въпреки всичко и „отказа“ баба ми била приготвена и облечена вече в булчинската си рокля. Тази пък история знам от майка ми. Пак по нейни разкази като малка дядовците я карали да пее ту химна на радославистите, ту химна на стамболовистите. Качвали я на масата и я подканяли:


Пей сега, детенце, за Стамболов! Пей сега, дядовото, за Радославов!
Песента за Стамболов била „Листец, листец, зелен листец” а другата – „Да живее дядо Радославов”. След което изяждала боя.


Въпреки боя и първите ѝ спомени, свързани с пеене пред публика, тя решила все пак да се занимава с музика. Дядо ми и баба ми я посъветвали: Добре, учи музика, щом толкова искаш, но ще трябва да вземеш занаят, да имаш професия, с която да си осигуриш хляба. Затова първо завършва романска филология в Университета, след което заминала да учи пеене в Италия, в „Санта Чечилия“. До края на 50-те години е концертирала активно. На 43 години, когато се раждам аз, спира да пее. От тук нататък започва да се занимава с езици – работеше като преводач, основно на научна литература, така че прозорливостта на родителите ѝ и романската филология са свършили работа.

 

Майка ми (вляво) след неин концерт в Консерваторията Санта Чечилия в Рим с вуйчо ми Даньо и леля ми Ада. През 1929 г. вуйчо ми заминава да специализира архитектура и инженерни науки в Политехническия университет в Торино. По-късно се  жени за „съседското момиче“ Ада и остава да живее в Италия. Майка ми заминава да учи в Санта-Чечилия през 1942 г. заедно с Борис Христов. Той учи при баритона Страчари, а майка ми при тенора Сколари.  



Изглежда, че в онези времена да се занимаваш с музика не звучало сериозно, поне не като да имаш професия. Само в България впрочем имаме поговорка: Музикант къща не храни! Затова, подобно на родителите на майка ми, така и тези на баща ми настоявали той да има „професия”. В края на 20-те години на ХХ век заминава да учи фармация във Франция, Лион, в Смесения факултет за медицина и фармация (Faculté mixte de médecine et de pharmacie de Lyon, днес Университета „Клод Бернар Лион I“). Завършва го през 1931 г., а по-късно, през 1935 г., завършва Държавната музикална академия със специалност цигулка при проф. Саша Попов.


През 1936 г. става един от „основателите“ на Царския военен симфоничен оркестър. Поставям кавичките не без голяма доза ирония поради факта, че Царският военен симфоничен оркестър е основан с указ на цар Борис III и маестро Саша Попов, въпреки че в българската музикална историография основателите му са вече стотици. Цар Борис III впрочем дава „патенти“ на първите участници в новия оркестър и това става на 6 януари 1939 г. 

В началото баща ми свири в състава на първи цигулки. Междувременно тогавашният арфист на филхармонията, чехът Антон Краутман, умира и Саша Попов моли баща ми да се научи да свири и на този инструмент. Така баща ми учи и завършва арфа в Музикалната академия в Мюнхен през 1942 г. Затова е хем цигулар, хем арфист.


 

Баща ми и Вики Гуторанова, негова ученичка. Отиде си от този свят много млада.

 


Бяха изключително близки със Саша Попов. През 50-те години на ХХ век баща ми го запознава с неговата последна съпруга. Има такава вицова ситуация: баща ми репетирал в зала „България“ с Лили Ноева (по това време негова студентка по арфа), когато в стаята влязъл Саша Попов, за да съобщи на баща ми, „че се развежда с диригентката Лина Терзиева, защото...“.


В този момент Саша Попов вижда Лили Ноева и спира монолога си: Асене, а как се казва младата дама? Би ли ни запознал?

Предавам историята по памет, а тя все пак се е случила преди 11 февруари 1956 г. – датата, на която големият диригент Саша Попов е пенсиониран преждевременно. Същото се случи и с баща ми в края на 60-те, след което той гостуваше на редица оркестри, а от 1971 г. беше поканен за професор по арфа в Техеранската консерватория, както и в Техеранския симфоничен оркестър.


Как точно се срещат моите родители, не знам, но има такава смешна история около моето раждане. Баща ми, преди да се ожени за майка ми, имал друг брак, от който се ражда сестра ми Коси, но малко след това съпругата му умира. Четири години по-късно той се жени за майка ми. Но смешната случка е следната. Още в началото на брака си те се скарали доста бурно –


разделят се, защото майка ми си позволила да му честити рождения ден, когато излизал от тоалетната.


Не си говорят и за този скандал знае цяла София. Дори решават да се разведат! По афишите, които намирам, последният концерт на майка ми е на 16 юни 1956 г.


Същата вечер в зала „Славейков” настанал смут, защото баща ми влязъл с огромен букет.


Всичките им приятели били в шок. В паузата отишли да ѝ съобщят, а тя, по спомените на един доста по-възрастен мой братовчед, отговорила нещо от рода на: Да, знам! Видях го. Според кореспонденцията, която намирам, „мирните преговори“ между двамата започват няколко месеца по-рано, още през април 1956 г. Намерих и покана (запазена в архивите на майка ми) за първия концерт на филхармонията с Константин Илиев, на който баща ми е солист, а на гърба на поканата има нарисувано сърце. И когато съм я питал как са се събрали, тя ми даде изключително лаконично обяснение: Ами аз имах концерт, той дойде с цветя, после се роди ти.


И ми стана смешно, роден съм буквално девет месеца след този концерт.


 

 

Това вероятно е първото ми концертно изпълнение. Ако се вярва на датата (януари 1958 г.), трябва да съм на десет месеца. Не знам за лявата ръка, но постановката на дясната си я бива! Ако се съди по устата, пея нещо, едва ли е опера, защото досега не ми е хрумвало да пиша такова нещо. Снимката е направена от един от известните през 40-те и 50-те години на ХХ в. български фотографи Иван Караджов. Живееше в съседния апартамент, затова имам десетки негови снимки. Като малък съм обичал да позирам пред обектив. Сега ненавиждам!

 

И така, девет месеца и два дена след този прословут концерт на бял свят се появява моя милост. Както е видно от снимката, от десетия месец е започнало моето пристрастяване към музиката. Баща ми до края остана скептичен, но не заради някакви мои данни, а защото имаше особено мнение за перспективите за развитието на музикалното изкуство по света. При едно сериозно скарване с майка ми на тази тема някъде през 1972 бях шокиран от ужасяващите и тежки прогнози, които чух. Той говореше за превръщането на културата в търговия, за опошляването, за това, че всеки под път и над път ще започне да свири и пише музика и „никой няма да го прави като хората“... За съжаление постепенно всички те се сбъдват.


Що се отнася до мен, попаднал в такава семейна среда – с майка, баща и сестра музиканти, бях вкаран в порядък, който изключваше (или поне много ограничаваше) възможността да тръгна в друга посока. Но съм благодарен на баща ми, защото никога не ме е натискал да уча и свиря, напротив. Бил съм още хлапе и като ме чуеше, че се тормозя на пианото, ми казваше: Бягай да играеш, не се занимавай с глупости. Има време за всичко! – Добре де, ама аз свиря, не отстъпвам.


В момента не свириш, а дрънкаш! Бягай долу да играеш!


А детето се занимаваше с първите си „композиционни“ опити и се вълнуваше изключително много каква ще бъде музиката през 10 588 година...


Родителите ми са били близки с наши известни музиканти. Майка ми е била камерна певица и много неща от репертоара ѝ, особено през последните години, са написани специално за нея от Димитър Ненов и Парашкев Хаджиев. Споменах, че след „онзи концерт”, благодарение на който се появявам аз, тя се оттегля от сцената. И това е правилно решение според мен. Пеенето е сложна и трудна музикална дисциплина, която зависи от много деликатен инструмент – човешкото тяло, което не можеш да подмениш или ремонтираш. И до този момент не мога да си представя нищо по-жалко от хора на изкуството, които не знаят как да слязат от сцената...


Сещам се за един случай, който звучи като виц, като притча.


Всеки четвъртък баща ми ме водеше задължително на концерт в зала „България”. И един ден, мисля, че гостуваше португалският пианист Секейра Коста, виждаме в кулоарите Панка Пелишек и баща ми решава да ни запознае: Това е известната наша пианистка Панка Пелишек! И се обръща към нея: Но, Панка, защо вече не свирите? – Много благодаря за въпроса – отговори тя. – Много е хубаво, че ме питате защо вече не свиря.


Представяте ли си да ме бяхте попитали: Панка, защо още свирите?


Та това решение – кога трябва да спреш, е много ценно и аз често давам този пример на студентите си. Почти всички големи имена в човешката история, които са се занимавали с изкуство, са знаели кога да спрат. Шекспир спира, Микеланджело спира, Росини например през последните години от живота си не написва една нота. Не помня кой беше от големите писатели, в едно интервю настойчиво го питат какво пише в момента, а той раздразнено отговаря: Колко пъти да ви кажа, че вече съм спрял . Оставете ме да се подготвя за това, което ми предстои. Вероятно е въпрос на гениалност да се усетиш момента, в който трябва да слезеш от сцената.


И сега да се върнем към моята история.  
Роден съм и отгледан в лисичарник.

Баща ми пушеше много. Не си спомням да е пиел, пък и тогава като че ли алкохолът не беше на мода. Беше среда на много кафета, на много тютюн и на домашни палачинки. Изобщо този маниер да се събират хората и да пият тогава не съществуваше. Само на по-специални празници на масата се слагаше бутилка вино. У дома средата беше, меко казано, бохемска. Често в 3–4 часа по нощите в дома ни нахлуваше шумна тумба от филхармонията, начело с баща ми, който ги водеше, за да слушат записи. Разбира се, майка ми ставаше, за да им направи палачинки към кафето. Обожавах тези часове, когато тайно се промъквах в стаята им, мушвах се в едно от двете легла (помня, че бяха Г-образно разположени) и слушах чудновати истории за турнета и записи от цял свят. Тогава Софийската филхармония беше във възход и гастролираше по цял свят. Така блажено си заспивах. И досега често в компании го правя този номер. Много обичам, докато хората си говорят нещо, аз да си дремя кротко.

 

На тази снимка съм с баща ми малко преди да тръгна на училище през 1964 г.

 

От целия този период си спомням само няколко детински глупости. Живеехме до площад „Македония“, на една малка уличка, където се намираше кожно-венерологическият диспансер, и разбира се, всички деца бяхме предупредени да не до-бли-жа-ва-ме оградата! И разбира се, най-интересното и вълнуващо състезание, което успяхме да измислим, беше

кой най-дълго ще ближе оградата на диспансера, без да го видят. Толкоз ни е бил акълът!


В средата на 60-те София беше град с много малко коли. По нашата улица я минаваха три коли за деня, я не. Имахме един съсед, който имаше един от първите москвичи и по цял ден го чистеше и лъскаше, мажеше и смазваше. А в неделя между 10:00 и 14:00 часа излизаха с жената и тъщата на разходка до Витоша. След това той отново се захващаше да го маже и лъска. Наша основна задача беше да хвърлим някаква мърсотия по колата, да се скрием и да наблюдаваме как изпада в потрес. По-късно обаче разбрахме, че той ни е бил и малко благодарен, защото живеел в ужас от жената и тъщата, така че чистенето на колата му е било идеално алиби да не си стои вкъщи.


А една вечер решихме с мой съученик (но забележете, били сме първи-втори клас) да отидем на театър (само двамата) и да гледаме Гинка Станчева, която обожавахме. След края на представлението останахме в кръчмата, където си изкарахме чудно – купуваха ни кебапчета, черпиха ни с лимонада. Трябва да е станало вече много късно, сигурно около полунощ, ние продължаваме да се мотаем около актьорите, когато по едно време хората започнаха да се разотиват и някой попита:


Абе тия деца на кого са? Не са ли твоите? – Не! А на кого са беее...?


Всеки си е мислел, че сме на „някой колега”. Та като стана ясно, че сме сами, обяснихме къде живеем и ни откараха по домовете. Посрещна ни цялата улица – повечето съседи бяха наизлезли по пижами. Беше се случило събитие и всички се тюхкаха и се вайкаха къде сме изчезнали.


Първи клас ме записаха в училището на „Позитано” №26, където сега е Немската гимназия, на Солни пазар. След трети клас ме преместиха в „Патриарх Евтимий”, където учих до седми клас, т.е. преди да запиша Музикалното училище.

 

Аз съм на горния ред, шестият вдясно от "другарката"



Още в първия учебен ден хлътнах до уши в една моя съученичка на име Лили, но не съм сигурен как точно изглеждаше.


Помня само, че и втората се казваше Лили, и третата се казваше Лили. Веднъж, докато разглеждахме с приятели детски снимки, ме попитаха коя е тази Лили и аз казах: Тази, но може би и тази, а нищо чудно да е тази, но най-вероятно е тази.


Какъв ученик съм бил, не помня, вероятно средна хубост, защото като си погледна оценките, имам тройки по химия и четворка по физика. Не съм създавал особени главоболия на учители и родители, но помня, когато извикаха майка ми при директора, защото бях набил едно момиче. А тя си го заслужаваше! Непрекъснато пееше, ама ужасно фалшиво, песни на Лили Иванова. Няколко пъти вежливо я помолих – не! Е, един ден просто не издържах и я набих, по-скоро я ступах малко. На излизане от кабинета на директора майка ми, която беше бясна, ми се закани:


Келеш с келеш, няма да ходиш в никакво музикално училище! Като си такъв простак, ще те изпратя в метларския техникум!


Като резултат от заканата Георги Арнаудов тръгна из София да търси къде е този метларски техникум. На петия ден се прибрах вкъщи и роптая: Абе ти защо се подиграваш с мен!? Такъв техникум няма. А тя само ме погледна: Боже господи, мислех, че аз съм те кърмила. Все едно съм ти давала овче мляко.

 

На тази снимка съм с „кака ми Коси” и баща ми. Сестра ми изпадаше направо във възторг, че има 10 години по-малко братче, с което, докато се разхожда, всички ще си казват: „Ау, каква млада майка!“. На тази снимка вече е ученичка в музикалното училище и малко по-късно ще започне да ме води по купони, защото там имам да изпълнявам много задачи – основната е да въртя манивелата на динамото на грамофона.



Сестра ми беше моят кумир!


По-късно ще започне да ме използва и за други поръчки. Най-вълнуващо беше, когато сменяше някое гадже и аз трябваше да отида на среща вместо нея и да му обяснявам: Ми тя няма да дойде! – Защо няма да дойде? – Защото е на среща с Боби. – Кой е Боби? – Не го знам, ама е новото ѝ гадже. Така я карах – по бързата процедура, какво има там да се занимавам. Този Боби така и не го видях!


Но гледах, преди да съобщя лошата новина, да съм си поръчал и изял сладоледа.


Моите влюбвания?! С девойките от музикантските среди историите не са нито вълнуващи, нито смешни. Скучна работа! Защото, ако си намериш гадже от нашите среди, тя веднага ще те хване да ѝ акомпанираш, докато свири. Обикновено ухаят на ноти. В този момент започваш да я намразваш. Защото аз сега за какво съм? Инструмента ли да ти нося? Да ти акомпанирам или... ще си играем? Ако попаднеше човек на флейтистка, пианистка или певица – добре, ама ако беше челистка или, недай боже, контрабасистка...


А за другите без тяхно позволение би било неделикатно да разказвам. Въпреки че напоследък до ушите ми достигат всякакви клюки и слухове. Последният случай беше много сладък, защото тръгнала мълвата за мое „ново гадже”. Помолих следното:


Много хубаво, че ме виждате с нея, но поне я попитайте какви са ни взаимоотношенията! Роднини сме!


Така е в нашите културни среди – в една среда без кой знае какъв културен живот се измислят всякакви истории. Чувал съм, че съм бил много потаен. А аз по цял ден работя, стоя сам пред пианото, а там няма как да върша безобразия. Честна дума!


Има такъв любопитен случай с Парашкев Хаджиев, прочут със своите седем брака. Поканили го в радиото да говори в някакво детско предаване. И по едно време водещата го попитала: Проф. Хаджиев, можете ли сега да ни разкажете за личния си живот! Отговорът бил много кратък:


Той не е за пред малки деца!


Та и аз така ще отговоря. Вероятно ще чакам като дядо ми Георги, който бил над 60-годишен, когато се оженил и се сдобил с деца. Пък и знам ли, казват, че децата на възрастни родители се раждат или идиоти, или гении. Сега аз какво, гений ли съм?!

 

 

П.С. Втора част от интервюто с композитора Георги Арнаудов, което даде специално за "Гласове", можете да прочетете на адрес:

http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/georgi-arnaudov-dzho-vtora-chast

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Ева

    17 Май 2017 1:17ч.

    Прочетох го на един дъх,може би защото познавам лично маестрото :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Попов

    26 Май 2017 15:39ч.

    " . . . добре, ама ако беше челистка или, недай боже, контрабасистка..." Арнаудов, какво имате против челистки и контрабасистки? Аз като видя хубава челистка да свири веднага се идентифицирам с инструманта ѝ :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи