Снимка: "Пари мач"
В романа си “Странност на ума”, писателят използва метаморфозите на османската столица, за да опише поетичното и брутално възкресение на родината си.
- Защо интелектуалец от едрата буржоазия избира да влезе в кожата на беден амбулантен търговец, за да разкаже за метаморфозата на своя град?
- Наистина за първи път в живота ми героят ми няма нищо общо с мен. Исках човек, който да прилича на всички хора. Не карам Мевлют, моят герой, да говори, показвам живота през неговите очи. Това е изкуството на романа: да се идентифицираш с някой друг.
- Именно, как събрахте тези хиляди наблюдения, които правят града толкова близък до бедните селяни, които първо се заселват в бедняшките квартали?
- Отделих шест години за написването на тази книга. Ходех на разходка в предградията, а в града прекарах часове по улиците в срещи с амбулантни търговци, купувайки пиле и ориз, разговаряйки с тях. Добре се получава впрочем, те са приказливи: в този занаят, за да се върнат клиентите, трябва да се шегуваш, да обичаш да говориш, да бъдеш учтив, привлекателен. Такъв е характерът на Мевлют, винаги любезен. Но така открих и важната роля на жените им, които купуват продуктите и ги приготвят. Така се роди историята на Мевлют и Раиха.
- Този роман с премеждия, който разказва сагата на едно семейство в продължение на 50 г. е и любовен роман.
- Благодарение на любовта, Мевлют не гледа на себе си като на неудачник. Цялото му семейство забогатява, с изключение на него, но той се чувства като герой, човек, който е отвлякъл жената, която обича, за да избяга от уредените бракове, често срещани в Анадола. Турската литература често се е подигравала на тези бракове в бедните слоеве. Но аз държах на страстта между тях. Тяхната история е библейска история. Той отвлича сестрата на онази, която смята, че обича и намира лудо щастие. При Итало Звево Дзено се оплаква в продължение на 650 страници, там, където Мевлют се радва. Тя и той заедно откриват удоволствието. Сюжет, който допълнително е табу в турската литература, която никога на свързва секса с трудовите класи. Аз впрочем, исках един увлекателен, нежен, слаб, но изпълнен с чар наблюдател. Трябваше ми този поглед, за да разкажа за страшното възкресене на Истанбул.
- В първите ви книги хюзюн, турската меланхолия, присъства през цялото време. Тук изчезва. Възкресението на Истанбул ли е истинският сюжет на книгата?
- В живота си Мевлют присъства на една промяна, която отне 200 г. на Париж, но само 25 на Шанхай: потапянето в модерността. Защото днес да бъдеш в крак с времето, означава да живееш в града. Не само външният вид на Истанбул се е променил. Неговото настроение също е напълно различно. В детството ми би бяхме потънали в чувство за неуспех, свързано със спомена за едно славно минало. Старата ни столица се бе превърнала в мръсен, старомоден, пълен с чар, но неподдържан град. Мислех, че бедността ще бъде вечна. След това, малко по малко, нещата се промениха. От 2000 г. започнахме да си казваме, че не сме чак толкова нещастни. А старият град с хиляда джамии се превърна в 15-милионен град, осеян с високи сгради.
- Постепенно с напредването на действието, Мевлют става свидетел на няколко военни преврата, бунтове, стълкновения между левичари и националисти, на настъплението на ислямизма, но нищо не го интересува. Смятате ли, че политическите промени нямат значение?
- Книгата ми е дълбоко политическа. Не искам това да е само повърхностно. Така че не я утежнявам с очевидната политика. Гневът ми се разлива като кръв във вените, а не като удар с юмрук.
- Научаваме мимоходом, че Мевлют е гласувал за Реджеп Тайип Ердоган в кметството, защото е благочестив и е учил в същото скромно училище като дъщерите си. Но името му дори не е написано. Защо?
- Не исках да го използвам като магнит, за да привлека погледа на читателите, особено на чужденците. Тази книга не е, за да дава оценки за него. Тя показва Турция и Истанбул, а не този или онзи. Известно е, че в продължение на няколко години смятахме, че ще се появят ислямо-демокати, така както има християндемократи в Германия или другаде. Много разочароващите последни две или три години ни обезкуражиха.
- Атакуван от националистите в съда, за европейците вие сте добрият турчин, когото обичат да разпитват, за да го накарат да каже нещо лошо за управлението в родината си. Ласкае ли ви или ли дразни това?
- Това ме дразни. Когато прекараш шест години над един текст, нямаш желание да попаднеш на хора, които те питат за мнението ти за Ердоган. Но това е неизбежно. Веднъж в Болоня Умберто Еко ми каза: “Същото ми е на главата, идват журналисти и ме питат само за мнението ми за Берлускони”. По онова време се смях. Днес съчувствам. В последно време нещата се подреждат. В САЩ, където преподавам, вече ме питат: “Какво мислите за Тръмп?”.
Заглавието е на “Гласове”
Превод от френски: Галя Дачкова