Фани Ардан, завладяваща като река: Любовта ме носи, а не разумът. Винаги трябва да намеря начин да запълня стаите, които крещят от самота

Автор: Паола Женон, “Мадам Фигаро”

"За мен няма свобода без битка. Винаги съм смятала, че всичко, което имаш, без да си се борил за него, не е интересно. За мен свободата се постига, а не се дава. Не е лесно. Но бунтът е основополагащ. Той трябва да започне от детството, от училището, където трябва да разберем, че правилата, авторитетът и законите могат да се обсъждат. Защото да се бунтуваш, означава да мислиш, да бъдеш ясновидец, да виждаш по-далеч. В бунта има нещо като фойерверки: правото на възмущение, отказът да се съобразяваш. Това е идея, която откриваме при всички големи писатели - Камю, Толстой, Пушкин… Започнах тази професия, както човек се хвърля в някаква страст, за да изгори в нея. Имам упорит, обсебващ характер. Казаха ми, че не съм достатъчно хубава, че гласът ми е странен, но ми трябваше нещо повече, за да се откажа. Външният ми вид объркваше, ръстът ми впечатляваше хората от моето поколение. Тогава обух токчета, за да стана още по-висока". 

Във филма на Беноа Коен Ma France à moi (Моята Франс), адаптация по книгата му “Мохамед, майка ми и аз” (Mohammad, ma mère et moi) френската актриса Фани Ардан играе жена, която прилича на нея - антиконформистка и дълбоко човечна. Историята е истинска и разказва за собствената му майка и млад афганистанец, който успява в лудото предизвикателтво да кандидатства в “Сианс По” в Париж. Емблема на френското кино, Фани Ардан остава страшно красива и запечатана в колективното въображение като неуловима снимка. Жизнената ѝ сила, бунтовността ѝ, философията ѝ… Фани Ардан се разкрива без филтър пред “Мадам Фигаро”.

 

- В първата сцена на “Моята Франс” вие сте в буржоазен парижки апартамент, сама, докато обядвате. Дрехите ви са безупречни, като декорът, който ни заобикаля, но този разкош не е достатъчен, за да запълни дълбокото чувство на самота. Как ще опишете това, през което преминава героинята ви?

- Това е жена, която винаги е била силна и се оказва на ръба на пропаст, изправена пред един от най-големите поврати в живота. Успявала е във всичко досега: била е предприемач, обичала е лудо покойния си съпруг и е отгледала чудесно сина си, който е заминал да живее в Ню Йорк. Остава ѝ време, този параметър, с който всички трябва да се съобразяваме. Когато чува да говорят по радиото за асоциация, която свързва бездомни бежанци с хора, които имат възможност да ги приемат, тя вдига телефона, за да се запише за доброволец. Няколко дни по-късно в живота ѝ пристига Реза, млад 20-годишен афганистанец. Те нямат нищо общо и ще трябва да се научат да живеят заедно. Тяхната история може да даде желание на зрителя да се отвори към другия: тази жена е огледало на част от Франция, която е прогресивна, солидарна и гостоприемна.

- Филмът не прикрива несъвместимостта и несръчността на героинята. Тя е напълно непохватна, когато първата вечер кани Реза да ядат стриди в една бирария, докато той все още е в посттравматична фаза…

- Никой не е идеален в този филм. Точно това ми харесва в начина, по който Беноа Коен описва героите. Той не дава уроци. Показва границите на всеки един, крехкостта на битието, пукнатините. Този филм трябваше да подчертае грапавините: трудността да разберем непознатия, значението на съпоставянето на две противоположни култури, радостта от спора за намирането на хармония. “Моята Франс” разказва за едно човешко приключение, съвременна приказка. Той е вмъкнал приключението в много конкретни детайли и успя да разкаже една колкото лична, толкова и политическа история. За щастие, той не искаше да направи един от онези филми с послания, които са ми непоносими - сякаш киното трябва да създава добри граждани. Харесвам филмите, когато не излъчват прозелитизъм. Ненавиждам онези, които показват ясни граници между доброто и злото, добрите и лошите. Обичам сложните образи, не мекушавите. Играла съм Медея, лейди Макбет и това са жени, които обожавам, въпреки тяхната твърдост или жестокост. Противоречивостта, двойствеността ми дават желание да се потопя в един образ, да продължа без колебание. Иначе ми е ужасно скучно.

- Франс е тъкмо нестандартна жена. Подобно на вас, тя носи едновременно класическата елегантност и ексцентрични детайли, като всички тези етнически сребърни пръстени…

- В нея има нещо безумно свободно. Понякога се смята, че когато си част от една социална категория, че си буржоазка, значи непременно се числиш политически само от едната страна, което ми се струва много опростенческо. Човешките създания, надарени с интелигентност, най-често са сложни и много противоречиви. Тази жена плува срещу течението на своята среда. Тя притежава културата, средствата и кодовете, за да бъде напълно на мястото си, може да носи тези външни знаци на богатство, които са успокояващи. Но на нея не ѝ пука, не се оставя да бъде подчинена от тривиалното мислене. Тя има свободата на духа да казва и прави каквото иска. Вкусът ѝ в облеклото е напълно фантастичен: ако на мода е ябълковото зелено, тя ще се облича в черна кожа.

- Разпознавате ли себе си в пътя на тази жена?

- Разбира се! Бях млада вдовица. Когато Франсоа (Трюфо - б.а.) внезапно почина, всичко се случи така, сякаш се гмурнах в празно езеро и се разбих в него. Изгубих желание за живот, но го намерих отново заради децата си. Аз съм енергична също като тази героиня. Франс е завладяваща като река. Преминала е през трудни неща, но отказва да остане безучастна, каквото и да ѝ струва това. Тя обича диалектиката като мен, а понякога е брутална. Защото за нея животът е битка. Всяка жена може да се разпознае във Франс, защото един ден всеки от нас се оказва в ситуация на дълбока самота. Именно там откриваме богатството на съществуването. Приближавайки се към смъртта, когато животът изглежда напълно очертан, осъзнаваме, че съществува безкрайност от врати, които тепърва ще се отварят. Именно нейната битка ми се струва интересна.

- Вие обичате битките…

- За мен няма свобода без битка. Винаги съм смятала, че всичко, което имаш, без да си се борил за него, не е интересно. За мен свободата се постига, а не се дава. Не е лесно. Но бунтът е основополагащ. Той трябва да започне от детството, от училището, където трябва да разберем, че правилата, авторитетът и законите могат да се обсъждат. Защото да се бунтуваш, означава да мислиш, да бъдеш ясновидец, да виждаш по-далеч. В бунта има нещо като фойерверки: правото на възмущение, отказът да се съобразяваш. Това е идея, която откриваме при всички големи писатели - Камю, Толстой, Пушкин… -, както и при Боб Дилън.

- Често ви определят като пънкар. Такава ли сте?

- Никога не разбрах какво означава това. Когато си помисля за пънка, веднага си се представям с оранжева коса и обръсната част от главата… Може би функционирам като неравенство. Когато ме погледне, човек може би трябва да си каже: тя изглежда и говори като буржоа, значи трябва да мисли като буржоа. Но после има нещо, което скърца, което не успяваме да посочим. Постоянно ограничаваме хората. Искаме да опростяваме. Например, аз израснах в Монако и всички имат клише за това място, с бързите коли, плейбоите, казиното и старите контета. Живеех там със семейството си в автаркия. Не всичко в съществуването е рационално и логично. Животът е направен от къси съединения. Бях изключително повлияна от баща ми, който се подиграваше на всичко това. Пристигнахме в Монако бедни и си тръгнахме бедни. Баща ми винаги ме е окуражавал да вярвам в собствените си идеи, да бъда независима, да не придавам никакво значение нито на славата, нито на властта, нито на парите. Така че може би съм пънкар. Винаги съм живяла за любовта, за литературата, за киното. Обичам хората заради недостатъците им. Майка ми например: тя поставяше твърде много въпроси. Така са научих да лъжа.

- Описват ви като икона. Успявате ли да визуализирате тази представа за вас?

- Прекалено съм завладяна от собствената си бъркотия, за да го видя. Понякога се разпознавам, когато описват стъпките ми… успявам да доловя моментни снимки, но образът бързо избледнява. Никога не гледам филмите, които снимам. Пазя ги грижливо вътре в мен, но ме е страх, че ако ги гледам, ще се събудя и ще загубя магията им. В киното обичам табелката, която казва “тишина, снимаме”. В този момент вашият вътрешен двигател, всичко, което ви вълнува, приема форма и протича по лицето ви. За да скочите в тази черна дупка, каквато е фикцията, не е нужно да сте прекалено самосъзнателни. Винаги ми е харесвала близостта на киното с детството, желанието да влезеш в играта и да бъдеш герой. Никога не съм придавала значение на това, което правя. Значението е нещо, което убива спонтанността, първата чернова, скицата. Трябва аз да харесвам един герой, режисьор, постановчик. Нямам нужда да ме обичат. Когато започвам филм или театрална пиеса, първото нещо, което казвам на режисьора, е “правете с мен каквото искате”.

- Но в живота правите доста избори?

- Никога не съм избирала. Живеех в хаос. Никога не съм имала хладнокръвието и интелигентността да следвам една линия. Любовта ме носи, а не разумът. Винаги съм смятала, че най-важното нещо е любовта. Трябва винаги да намеря начин да запълня празните коридори, стаите, които крещят от самота. Тогава прегръщам ролите. Започнах тази професия, както човек се хвърля в някаква страст, за да изгори в нея. Имам упорит, обсебващ характер. Казаха ми, че не съм достатъчно хубава, че гласът ми е странен, но ми трябваше нещо повече, за да се откажа. Външният ми вид объркваше, ръстът ми впечатляваше хората от моето поколение. Тогава обух токчета, за да стана още по-висока.

- Как преживявате отминяващото време?

- Преживявам го като нещо неумолимо. От петнайсетгодишна осъзнавам смъртта. Баща ми ми се обади да ми честити рождения ден и аз избухнах в сълзи, като му казах: “Остарях! Животът ми свърши”. Спомням си, че месеци наред бях обзета от това усещане за mai più, never more, никога повече. Когато бях млада, седях на една пейка, гледайки редицата дървета, слънцето, къща и си казах, че този миг никога повече няма да се върне. Тогава се почувствах парализирана. След това загубих хора, които обичах страстно. Но винаги съм смятала, че смъртта не е толкова сериозна. Сериозно е преддверието на смъртта: старостта. И тъй като е неизбежно, не трябва да се борим срещу нея. Трябва да приемем вълната и да си кажем mektoub (от араб. - така е било писано, (б. пр.)! Сякаш сте осъден на смърт: по-добре е да вървите, отколкото да ви влачат в коридора на смъртта. Затова не бива да се отлага този момент.

- Как да не се страхуваме от остаряването?

- Има нещо много трагично в старостта. В очите на младите тя дори е бедствие. Но е интересно да се потопиш в нея. Искам да вляза в нея и да си кажа: “Ето. Знаеш го от петнайсетгодишна! Сега няма да се правиш на изненадана!”. Искам да изживея старостта си с интелигентност и достойнство, защото ненавиждам идеята да се чувствам жертва. Има две неща, от които не трябва да се оплакваме: плащането на данъци и остаряването. В замяна на това, аз решавам кога и как. Защото остаряването е нещо, което се определя от обществото. Винаги съм смятала, че обществото е много опасно: винаги са ни казвали, че е тук, за да ни предпази да не стигнем до диво състояние. Но ако трябва да ни превърне в роботи, които следват диктатите на красотата, модата, козметичната хирургия и доброто здраве на всяка цена, ние сме загубени! Няма никакъв смисъл да формираш и издялваш живота си с единствената цел да стигнеш непокътнат в гроба.

- Тогава какъв е вашият начин да се изправите пред нея?

- Винаги съм си казвала, че старостта трябва да се подготви. Както се приготвя легло. Затова е толкова важно да обичаш да четеш, да обичаш разговора, да се научиш да свириш на някакъв музикален инструмент. Сякаш трябва се подготвиш да останеш съвсем сам. Книгите винаги са ми помагали много в живота. Спомням си, че когато пристигах в Италия, при първите ми пътувания, лягах на леглото в хотелската стая и щом имах книга в ръцете си, бях щастлива. След това, когато започнах да чета на италиански, бях изпълнена с радост, защото можех да вляза в книжарница “Фелтринели” и да се почувствам като част от живота на тази страна. Книгите, изкуството са наркотик за мен. Затова си представям да остарея така, повтаряйки жестове, изпълнени със смисъл: като да ям всеки ден спагети с доматен сос, които обожавам, всеки следобед да ходя на кино и да завърша деня с книга. Трябва да се хвърлиш в живота. Защото страхът е най-големият враг.

- Имате ли театрални проекти?

- Много искам да се върна в театъра, но чакам страхотен текст, страхотно слово, страхотен образ. Не може да е битов реализъм. Бих искала пак да направя Маргьорит Дюрас. В театъра винаги чакам Мига, ключовия момент… малко като съюзническите сили преди десанта в Нормандия. За сметка на това в киното играя роли една след друга. Играя с Матийо Касовиц в “Кралете на пистата” на Тиери Клифа. Това е филм, искрящ като шампанско, който показва семейство колоритни обирджии. Между другото се разказва за изчезването на картина на Тамара Лемпицка, което ме кара да се усмихвам, защото всеки път, когато ходя в музея за съвременно изкуство, оглеждам внимателно системата за сигурност, за да видя какво бих откраднала. Един Франсис Бейкън, например. Не бих го направила заради финансови спекулации, а за да го гледам през цялото време пред леглото си.

Превод от френски: Галя Дачкова