- 10 Sep 2020
- 28
- 0
Намирам се на площад "Тахрир" и от всичките невероятни неща, които могат да се видят тук, това което ме порази най-много, е един брадат мъж, тичащ нагоре-надолу, крещейки с дрезгавия си глас: „Свободен съм! Свободен съм!”. Около него са събрани египтяни от всички възрасти, включително жена, която е толкова забулена, че се виждат само очите й, и всички държат мобилни телефони, правейки снимки и клипове на този човек, решили да запечатат момента, в случай че той не се повтори никога повече. Наистина ли е така? За 40-те години, откакто отразявам събитията в Близкия изток, не бях виждал нещо подобно на случващото се на площад "Тахрир". В регион, в който истината и тези, които я изричаха, задълго бяха затиснати под смазващата тежест на петрола, авторитаризма и религиозното потисничество, за арабския свят изведнъж се откри наистина пространство на свободата – пространство, в което самите египтяни, а не чуждите армии си бяха извоювали свобода – и сега тази истина блика оттук като струя от пожарен кран.
<p>Това, което усещаш и чуваш, докато бродиш наоколо, е цялата тази потисната надежда, стремежите и неудовлетвореността на египтяните през последните 50 години. Познавам експерти „реалисти”, които вярват, че това скоро ще бъде прекратено. Да, може и да е така. Но за един кратък проблясващ момент забравяш за експертите и просто слушаш. Няма как да сте чували подобно нещо преди. Това е звук от хора, които са държани безмълвни толкова дълго и които накрая откриват, пробват и се радват на собствения си глас.</p>
<p>„Имаме съобщение от Тунис”, ме спира, за да ми каже Хайсам Халаф, 50-годишен инженер. А съобщението гласи: „Не се самозапалвайте; запалете страха вътре във вас. Ето какво се случваше тук – това беше общество държано в страх и именно този страх беше изгорен.” Халаф добавя, че дошъл тук със своята жена и дъщеря само поради една причина: „Когато застанем пред Бог, трябва все пак да можем да кажем, че се опитахме да направим нещо”.</p>
<p>Случващото се няма нищо общо с религията и "Мюсюлманско братство" не стои зад събитията. Това са протести на самите египтяни. Това е тяхната сила и тяхната слабост – никой не е тук насила, но тук е цялото общество. Можете да видите добре облечени светски момичета, седящи до забулени жени. Можете да видите родители, облекли своите бебета с фланелки с надпис „Мубарак трябва да си ходи”. Можете да видите ученици, които са облечени в дънки, и селяни, облечени в традиционни роби. Това, което ги обединява обаче, е огромното желание да поемат контрола върху своето бъдеще.</p>
<p>„За пръв път в живота си мога да кажа това което мисля публично – каза Ремон Шенода, софтуерен инженер. – И това, което ни обединява тук, е, че всеки иска да каже нещо”.</p>
<p>Но най-силно се прокрадва усещането за ограбване, защото този режим и неговите приятелчета откраднаха не само богатството, те откраднаха нещо много по-ценно – бъдещето на цяло поколение египтяни, отказано да им бъде дадено или пък заменено с внушения за достойнствата на една велика цивилизация.</p>
<p>„Всички египтяни вярват, че тяхната страна е велика и е пуснала дълбоки корени в историята, но режимът на Мубарак прекърши нашето достойнство не само пред арабския, но и пред целия свят”, казва Мохамед Серак, професор в университета в Кайро. Между другото, всеки тук иска да си каже името и да се увери, че го изричам правилно. Да, страхът си е отишъл.</p>
<p>Имайки предвид изостаналата обществена образователна система, която набляга изключително много на наизустяването, е учудващо, че едно младо момиче носи плакат с призив към Мубарак да си ходи незабавно. Този плакат гласи: „Направи го скоро. Ти си история и ние ще я наизустим в училище”.</p>
<p>Недоволството блика отвсякъде. Една възрастна жена с фередже крещи, че има три дъщери, завършили търговски колеж, и нито една от тях не може да си намери работа. Навсякъде има плакати с въпроси към Мубарак, бивш главнокомандващ на военновъздушните сили. Въпроси като: „Хей, господин пилот, откъде взе 17 милиарда долара?”.</p>
<p>Почти никъде не се чува думата „Израел”, а кадрите с „мъченици”, въргалящи се по площадите, са голяма рядкост в арабския свят – все пак египтяните, които загинаха в битка за своята свобода, не го направиха в името на унищожението на Израел.</p>
<p>Когато влизате на площада сега, цяла редица от доброволци проверява вашите лични карти, друга ви претърсва за оръжие и чак тогава можете спокойно да навлезете сред тълпата от хора, която ръкопляска и пее египетска песен за добре дошли.</p>
<p>Признавам, че докато вървях през тълпата, в главата ми се блъскаха най-различни мисли. Вътрешният глас ми подсказваше: „Успокой се – помни, че това няма да свърши добре. Тук побеждават само лошите момчета”. Но това, което виждах, ми подсказваше друго: „Просто гледай и помни. Случващото се е нещо съвършено различно и ново”.</p>
<p>А то е титаничен сблъсък и преговори между уморените, но все още притежаващи огромна власт йерархични структури на египетската армия, направила преврата през 1952 година, и бликащата от енергия нова, но хаотична маса от хора, направила революцията през 2011 година отдолу нагоре – тя няма оръжие, но за сметка на това притежава извънредни пълномощия. Надявам се, че протестиращите на площад "Тахрир" могат да се организират достатъчно добре, за да договорят новата конституция с армията. Тук може да се появи някакво препятствие, но каквото и да се случи, Египет вече е променен.</p>
<p>След като напуснахме площад "Тахрир" през моста над река Нил, професор Мамун Фанди ми сподели, че има една стара египетска поговорка, която гласи: „Нил може да бъде подчинявана и отклонявана, но никога не може да бъде пресушена. – И после добави: – Това се отнася и за реката на свободата, която беше изгубена тук. Може и да можете да я подчините за малко или дори да я отклоните, но никога не можете да я пресушите”.</p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>
