Бял шофьор на чернокож пианист, той прекосява расистка Америка през 60-те г. в “Зелената книга”, филм, увенчан с три Златни глобуса. Повод за този голям актьор да сподели с нас своята визия за света и човечеството.
Превърнал се в един от най-известните актьори в Холивуд, името му никога не се е появявало в клюкарските рубрики. По-скоро на страниците за международна политика, където не се въздържа от критика на администрацията на Тръмп, нито от подкрепа за каталунските сепаратисти. Издател (създател е на издателската къща Perceval Press), художник, фотограф и поет, той все пак намира време да се снима в избрани филми.
Срещаме се по повод излизането на "Зелената книга", филм, вдъхновен от реални събитии, който дължи заглавието си на една тъжна творба: “Зелената книга на негъра шофьор” (The Negro Motorist Green Book), издадена през 30-те г. на миналия век, за да пътуват чернокожите американци безопасно в сегрегационистките щати. Виго Мортенсен играе Тони Лип, италиано-американец от Ню Джърси, наето за шофьор и телохранител на виртуозния афроамерикански пианист Дон Шърли (в ролята Махершала Али, “Златен глобус” за второстепенна мъжка роля) по време на турнето му в южните щати през 1962 година. Историята, която започва като пътуване на двама напълно различни мъже, се превръща в човешко приключение и накрая вискрено приятелство. Филмът на Питър Фарели вече спечели няколко награди, а Виго Мортенсън бе номиниран за “Оскар” за главна мъжка роля.
- Качихте много килограми за тази роля: наистина ли беше необходимо?
- Да, за да вляза в ума на този човек и да остана верен на неговия начин да говори, да се движи, да яде дори - а той е ял много! - трябваше да го направя. Той е имал такъв апетит за храна и за живота изобщо… така че да, трябваше да надебелея.
- Как се чувствахте с тези излишни килограми?
- Бавен, много бавен! (Смях). С това наднормено тегло се променят жестовете, походката, отношението към другите и всичко изглежда по-тромаво. Вследствие на което енергията е по-разпръсната в тялото… Заемам повече пространство, изпълвам почти целия кадър!
- “Зелената книга” се развива през 1962 г., но сюжетът отеква в новините в САЩ…
- Важно е да се направи разграничение между документален филм, който отразява реалността - и фикцията; филмът или биографията трябва да бъде развлекателен, интересно режисиран и добре разказан; ако има послание - чудесно; но ако целта на филма е само посланието, то това е неуспешно упражнение. Този филм изследва редица интересни теми: класовите, културните различия, отварянето към света, опита. Има също комично, емоционално измерение… Толкова е трудно да се смесят всички тези съставки и да се получи една добре балансирана творба, която държи докрай.
Според мен въпросът в сърцевината на филма надхвърля границите на Америка, защото навсякъде по света, от Япония до Франция, има страх от непознатото, в буквален, както и в преносен смисъл. Именно племенният страх от това, което не познаваме, поражда недоверието; а единственият начин да го превъзмогнем е да се научим да познаваме другия. За съжаление, политиците, бизнесмените, дори някои шефове на спортни клубове експлоатират чувството на страх, за да разделят хората и да ги контролират по-добре… Не е ли това историята на човечеството? Да разделяш, за да владееш по-добре, да вземеш властта и да я запазиш.
- Казват, че възрастните трява да научат децата на правилата на съвместно съществуване…
- Децата се отворени, съпричастни, любопитни и не съдят никого. Те не виждат нито цвета на кожата, нито уврежданията, нито езиковите бариери… Спомням си, че като малък, с моите датски братовчеди, аз не говорех техния език, но се преструвах, че разбирам и общувахме на измислен език. После порастваш, научаваш се да разделяш, вместо да събираш, културата и предразсъдъците надделяват на инстинкта. Това е интересно: пораствайки, се затваряш, вместо да се отваряш. И все пак, ако можем да поддържаме гъвкавостта на тялото си с упражнения, защо да не можем да го направим и с ума си?
- Вие сте поет, фотограф, издател, актьор, продуцент… Къде се чувствате истински свободен?
- Когато мога да контролирам процеса, правя снимка или пиша, всичко зависи само от мен. Но обичам да участвам и в нещо по-голямо, при условие, че ми искат мнението… Като актьор, моята свобода е да мога да откажа един сценарий…
- Във филмографията ви няма истинска комедия. Бихте ли искали да се снимате в такава?
- Но в “Зелената книга” има забавни моменти! По принцип, аз съм отворен към всички предложения, стига темата да ме интересува и да ме учи на нещо.
С Махершала Али в "Зелената книга"
- Съвпадение ли е, че често се снимате във филми, свързани с актуалността?
- Всичко, което чувам и чета, ми вляе и ме докосва, действията на различни правителства ме интересуват, аз съм любопитен и нащрек, живея с времето си и това, което ме заобикаля, неизбежно влияе на моя избор на сценарий.
- Преди да станете професионален актьор, сте работили куп дребни неща… Искахте да нахраните въображението си ли?
- Не, не, просто да се храня! (Смях). Бях барман, докер, доставчик… От всички тези работи наистина ми харесваше да продавам цветя по улиците на Копенхаген: говорех с много интересни хора, сред които и много красиви момичета! (Смях)
- Апропо, не е тайна, че ви смятат за секссимвол… Как го приемате?
- Това е особена форма на внимание, различна от това някой да ти направи комплимент за работата. Но също е форма на връзка и не е лоша, стига да не ти завърти главата. Много е ласкателно, но аз не си правя илюзии: вече знам, че с възрастта моят сексапил ще изчезне до няколко години…
- Именно, навършихте 60 години. Мислите ли за това?
- Като човек - не, просто си казвам, че 60 е едно голямо число! Засега все още ми е трудно да го приема… Като актьор, очевидно, разнообразието от роли започва да намалява, това е факт: пишат се повече роли за 30-годишни, отколкото за 60-годишни, така че ще ми бъде все по-трудно да намирам добри сценарии. За жените възможностите още повече намаляват.
- Как мислите за движението #MeToo?
- Че беше време и никога не е прекалено късно… Приемам това движение като част от нещо по-голямо, което обхваща всички битки. Целта винаги е да напредваме. Никога не трябва да се отказваме.
Превод от френски: Галя Дачкова