- 10 Sep 2020
- 35
- 3
За онези от нас, които загубиха много членове на своите семейства по време на Холокоста, с голяма част от които израснах, е болезнено да видят изваждането от контекста на бележките и поне според мен, превратното им тълкуване, което силно се разминава със случилото се. Споменаването на газовите камери няма никакво място в политическите разговори, за което направих забележка още преди 37 години. В своя колонка от 21 декември 2010 година, Майкъл Гершон използва мои изказвания, направени по време на едноминутния ми разговор с Ричард Никсън, за да подчертае контраста между моралната безчувственост, характерна за реалистите във външната политика, и широкия хуманистки поглед на техните критици. В общи линии това минава отвъд границите на личното мнение. В конкретния случай по-нататъшни размисли по темата могат да ни докарат до границата на търпимост.
<p>За какво става въпрос всъщност. Гершон представя въпроса с емиграцията на евреи от Съветския съюз през 70-те години като абстрактен дебат между онези, които се уповават на подхода за намаляване на напрежението, и защитниците на идеологическото противопоставяне, в който реалистите се опитват да пожертват еврейската емиграция в процеса на постигане на разведряване. Всъщност вярно е точно обратното. Емиграцията присъстваше задължително във всяко действие или изказване на „реалистите” в Белия дом. Въпросът с еврейската емиграция от Съветския съюз никога не е бил поставян остро от нито една президентска администрация не заради моралната безчувственост, а защото множеството кризи от онези години налагаха други приоритети. През 1969 година го представихме в президентското обръщение като хуманитарен проблем, защото преценихме, че една външнополитическа конфронтация може да доведе до отказ и до нарастване на напрежението между Съединените щати и Съветите. И като резултат емигрантският поток нарасна от 700 души през 1969 година, до близо 40 хиляди през 1972. Общият брой на емигриралите по време на първия мандат на Никсън достигна 100 хиляди. Също така в голяма степен решихме през това време няколко хиляди трудни случая. За да удържим този емигрантски поток чрез тиха дипломация, никога не си позволихме да употребим хората за политически цели.</p>
<p>Въпросът стана публичен заради успеха в близкоизточната ни политика, когато Египет изгони съветските специалисти и експерти. За да възстанови своите отношения с Кайро, Съветският съюз определи такси за всеки еврейски емигрант. И нямаше нужда от Поправката „Джаксън–Ваник”, докато усилията за прехвърляне на емигранти носеха успех.</p>
<p>Сенатор Хенри Джаксън, към когото продължавам да изпитвам силно уважение, се опита да премахне таксата чрез своята поправка. Мислехме да продължим с предишния си подход на тиха дипломация, смятайки го за по-мъдър. Но въпросът донесе напрежение, когато Поправката „Джаксън–Ваник” беше институционализирана, а таксата замени подхода на тихата дипломация.</p>
<p>Разговорът по въпроса изникна като политически проблем не от мен, а като отговор на запитване към президента, който трябваше да предам на сенаторите Джавитс и Джаксън, и да обясня защо мислим техния подход за неразумен. Сега, когато го чета 37 години по-късно, смятам, че отговорът ми беше опит за кратко обобщение на ситуацията, което се оказа несъмнено дръзко начинание. Това начинание беше насочено към президент, който държеше на този въпрос и никога не го употреби за политически цели, за да може да съхрани хуманитарния му профил.</p>
<p>Бележките на Никсън по въпроса с емиграцията, разглеждан не като предмет на външната политика, трябва да бъдат поставени именно в такъв контекст.</p>
<p>Разговорът също така трябва да бъде поставен в контекста на случилото се в рамките на петнайсетте минути от срещата между Никсън и израелския министър-председател Голда Меир, която беше проведена и в мое присъствие, както и това на израелския посланик Ицхак Рабин. В този разговор беше постигнато съгласие относно военните доставки (особено самолети), мирния процес с посредничеството на Белия дом, преговорните позиции и стъпките за насърчаване на Египет да се откаже от сътрудничеството си със Съветския съюз. Той трябваше да постигне и запазване на досегашната стратегия, която Никсън ме помоли да съобщя на двамата сенатори.</p>
<p>Случилото се впоследствие доказа правилността на нашите преценки. Еврейската емиграция спадна до една трета от предишните си най-високи нива, а не сравнено с двадесетгодишен период, както прави Гершон. Това ставаше по времето на икономическата стагнация и упадък на Съветския съюз.</p>
<p>Гершон приписва упадъка на Съветския съюз в някаква степен и на Поправката „Джаксън–Ваник”. Поправката не изигра кой знае каква роля за това, което се случи вследствие на имперските свръхамбиции, некомпетентното икономическо управление и решителността за противопоставяне от страна на няколкото президентски администрации и от двете партии, достигнала своя връх по време на мандата на Рейгън.</p>
<p>Гершон определя разведряването като някакъв вид морален упадък. Паметта му обаче е доста къса. Разговорът, проведен по време на тази среща, се случи на 1 март 1973 година. Войната във Виетнам вече беше приключила, а пленниците още не се бяха завърнали.</p>
<p>Тогава бяха положени основите на цялостната стратегия за отваряне към Китай, на диалога на широки основи със Съветския съюз, на основните договорености с Египет и на проблема с емиграцията. По този начин успяхме да съхраним политическата линия, заложена по време на разговорите в Овалния кабинет, и именно в този контекст трябва да бъдат разглеждани случилите се събития.</p>
<p><strong>*Хенри Кисинджър е държавен секретар на Съединените щати от 1973 до 1977 година.</strong></p>
<p><strong><em>Превод: Георги Киряков</em></strong></p>
