- Към средата на ХIV век, по време на т. нар. първа глобализация, епидемия от бубонна чума, внесена от Китай от търговци, пътуващи по Пътя на коприната, поразява първо Италия и Франция, преди да се разпространи в цяла Европа, чак до Англия, убивайки по пътя си половината население на континента. Непредвидената последица от тази драматична пандемия бе значително социално сътресение, позволило началото на Ренесанса. По-конкретно в Западна Европа, недостигът на работна ръка, предизвикан от чумата, доведе до появата на първите фиксирани работни заплати, първите социални права, водещи до края на феодалния ред. Извън нивото на смъртност, виждате ли прилики с днешния ден? Толкова неузнаваем ли ще бъде светът след настоящата катастрофа и, ако да, по какъв начин?
- Кризата с Covid-19 е напът да се превърне в решаващия епизод на нашата епоха. Историята се ускорява. Старите правила се разпадат, докато новите все още се пишат. До един-два месеца правителствата и международните организации ще трябва да проведат огромни социални експерименти в реални условия, които ще формират света за десетилетия напред…
Но това, което искам да подчертая, е, че с тази здравна криза влязохме в исторически водовъртеж. Нормалните закони на историята са преустановени. За няколко седмици невъзможното е нормално. Това означава, че от една страна трябва да бъдем изключително предпазливи, но от друга страна трябва да си позволим и да мечтаем.
При демокрация, в епохи като нашата, тираните могат да завземат властта и да наложат антиутопии, но могат да се появят и дългоочакваните реформи или да се реформират несправедливи системи. До края на тази година ще живеем в нов свят. Да се надяваме, че ще бъде по-добър.
- Една от разликите между чумата от ХIV век и нашата информационна епоха е бързината. През ХIV век понятието “неотложност” не е съществувало, за разлика от днес. “Краткосрочните неотложни мерки ще станат постоянни механизми”, пишете вие във в. “Файненшъл Таймс”. “Цели страни ще послужат като морски свинчета за мащабни социални експерименти”. Някой контролира ли тези експерименти?
- Някои от тези социални експерименти възникват спонтанно, под натиска на обстоятелствата, за да се реши нов проблем. Но други са грижливо направлявани от върховете. Някой е избрал какъв социален експеримент да проведе и при какви обстоятелства. Следователно политиката е по-важна от всякога в този момент, когато заради кризата политици, облечени с огромна власт, могат за няколко дни да постигнат това, за което в нормални времена са нужни години борба.
- В Европа осем телефонни оператори решиха да предоставят на правителствата данни за местонахождението на клиентите си без никакъв дебат, например.
- Друг пример е културата. В моята страна, Израел, почти всички културни институции днес са изправени пред фалит. Театрите, галериите, музеите, хореографските трупи… Правителството трябва да ги спаси, точно както спасява хотелите, ресторантите и авиокомпаниите. Ако реши да помогне само на институциите, които му харесват, което е твърде възможно, целият културен пейзаж ще се промени в рамките на няколко месеца. По принцип въпросът за времето и неотложността се подчиняват на един ироничен парадокс: колкото по-добро е положението на човека, толкова по-чести са неотложните ситуации.
Да помислим за това, което е било “нормално” във Франция през ХIV век. Не са могли да разчитат на никаква здравна система, никой не е получавал обезщетение от държавата, насилието е било навсякъде, невероятна корупция е царувала във властовите кръгове и населението е страдало от глад. Ако тогава бе възникнала епидемия от коронавирус, а не чума, кой би се загрижил? Никой. Един процент от населението умира от инфекциозно заболяване? Напълно нормално. Понятието “обществена неотложност” е било непознато.
Обратното, модерният свят се характеризира с изключително сложна мрежа от институции - болници, училища… -, които подобриха условията на живот на населението в невъобразими пропорции, но в същото време направиха обществата много по-крехки. И най-малката епидемия днес може да ни накара да загубим страшно много неща. Понятието за неотложност нараства с пропорциите на тази сложност и крехкост.
- Нашето бъдеще, казвате вие, ще зависи от отговорите, които колективно ще дадем на двата основни въпроса, породени от тази криза. Единият е изборът, който трябва да направим много бързо в глобален мащаб между общество, предоставящо “по-голяма автономия на населението”, и “общество на тоталитарен надзор”. Два примера за това тоталитарно общество според вас са политиката на контрол на населението, упражнявана от Китай спрямо болните чрез мобилните приложения, които могат да проследяват всеки гражданин, за когото се подозира, че е носител на вируса, и решението на Бенямин Нетаняху да използва антитерористична технология в Израел за наблюдение на болните. Можем ли наистина да сраняваме идеологическата политика на Китайската комунистическа партия и импровизираната тактика на израелския премиер? Ако е така, трябва ли да ги приемаме като примери за опасните “социални експерименти”, за които говорите?
- Нямам никакво съмнение, че човечеството ще победи коронавируса, но се опасявам междувременно да не се поддадем на вътрешните си демони. Дори демокрациите лесно могат да преминат в диктатури в името на защитата на здравето и това не е безобидна заплаха, виждам процеса, който в момента тече в Израел. Във Франция, когато Еманюел Макрон приема нужния декрет за извънредно положение, той има цялата легитимност, за да го направи, защото е бил избран демократично. Бенямин Нетаняху не е в същата ситуация в Израел. Той загуби изборите нeотдавна и е само лидер на неизбрана коалиция, на преходен екип. В името на борбата с вируса обаче Нетаняху се опита да затвори парламента, за да може да издава всички извънредни постановления, които иска, без ни най-малкия демократичен контрол. Има съпротива, но засега никой не знае в коя посока ще тръгне историята. Ако Нетаняху постигне целите си, Израел ще престане да бъде демокрация. И дори тази диктатура да продължи само няколко месеца, тя ще бъде катастрофална, защото няколко месеца са достатъчни за неограниченото разпределение на десетки милиарди, за окончателна промяна на пазара на труда, училищната система и културния пейзаж.
- В бъдеще, пишете вие, “правителствените алгоритми” ще знаят здравословното ни състояние преди нас самите, кого сме срещнали и къде сме ходили. Така ще бъде възпряна веригата на заразяване. Напредък, само че същите тези алгоритми ще могат да анализират температурата на нашето тяло, сърдечния ни ритъм, следователно нашите емоционални реакции, например по време на политическа реч или телевизионен дебат. Цената, която ще платим за медицинската безопасност, е такава, че правителствата и организациите, управляващи тези алгоритми, ще ни познават по-добре, отколкото ние самите се познаваме, и ще могат да манипулират нашите емоции със степен на прецизност, която далеч ще надхвърли техниките на “Кеймбридж Аналитика”, използвани при последните американски избори. За да избегнем подобни отклонения, казвате вие, има нужда от автономно население, т.е. добре информирано и граждански мотивирано население, което може да вярва на своите медии и обществените служби. Но в нашата информационна епоха, в която непрекъснато се трупат противоречиви данни и политиците са дискредитирани, възможно ли е все още да вярваме на медиите, без дори да говорим за държавните учреждения?
- Ключът е научното образование и независимите и силни институции, като университетите, болниците, вестниците. Очевидно това не може да се създаде за един ден в разгара на кризата. Трябва да се отделят инвестиции и време. Но едно общество, което дава на гражданите си солидно научно образование и силни институции, винаги ще управлява една епидемия по-добре, отколкото диктатура, обречена да надзирава невежо население. Проблемът е, че в много страни политици популисти умишлено подкопаха доверието на населението в науката, медиите и публичните власти. Без това доверие хората вече не знаят какво да правят. Но аз не мисля, че решението се крие в авторитарен режим. Напротив, то трябва да се търси във възстановяването на доверието.
- Казвате, че вторият решаващ въпрос, пред които сме изправени, е въпросът за глобалния план. Според вас ние ще преодолеем тази криза само чрез международна солидарност. Какво бихте отговорили на онези, които смятат, че днешната криза е резултат именно на прекомерната глобализация? Трябва ли, например, да продължим да зависим от Китай? Можем ли да си сътрудничим с Русия на Путин, с Америка на Тръмп?
- Надигат се гласове, които казват, че решението е в “деглобализацията”. Това ми се струва тотална грешка. Епидемиите са съществували доста преди днешната глобализация. Разликата е, че през Средновековието вирусите са пътували със скоростта на впрегнат кон. През повечето време те са заразявали само малки градове и села, но въпреки това бичове, като черната чума, са се оказали доста по-смъртоносни от днешния вирус. Ако искаме да се защитим от епидемиите чрез изолация, ще трябва да се върнем не в Средновековието, а в каменната ера. Това е последният път, когато хората са били защитени от епидемии, доколкото ни е известно. Причината е, че са били много по-малобройни и контактите между тях са били редки.
Противоотровата срещу епидемиите не е нито изолационизмът, нито сегрегацията, а информацията и сътрудничеството. Голямото предимство на хората пред вирусите е способността им да си сътрудничат ефективно. Един коронавирус в Китай и един коронавирус в САЩ не могат да обменят информация как да заразят домакините си. Но Китай може да научи САЩ на немалко неща за вируса и как да се бори с него, може да изпрати експерти и оборудване, за да им помогне, вирусът не може да направи нищо по въпроса. За съжаление, заради липсата на глобално лидерство днес сме неспособни да се възползваме от такова сътрудничество.
Политиците, които подкопаха доверието на населението в институциите, умишлено подкопаха вярата в международното сътрудничество и днес плащаме цената за това. Не трябваше ли да видим основните лидери на планетата да се съберат, за да намерят общ глобален отговор на двойната криза - здравна и икономическа, която опустошава света? Това все още не е направено. Можем ли да се доверим на Тръмп, на Путин? Вече не. И това е проблемът. Влязохме в тази криза с лидери, които очевидно не са на висотата на задачата. Да се надяваме, че международно лидерство ще се появи другаде, в други страни, или чрез неправителствени асоциации. Да се надяваме, че избирателите в демократичните страни ще си спомнят какво се е случило и ще осъзнаят опасността от избирането на ксенофобски лидери, неспособни да ръководят глобалното сътрудничество, от което толкова имаме нужда днес.
- Зараждащият се разказ за тази криза, е че пандемията навсякъде разкрива една и съща структурна слабост на държавите и че ще трябва колективно да се върнем към една или друга версия на силната държава. Споделяте ли тази констатация?
- Всичко зависи от това какво разбираме под “силна държава”. Ако става въпрос за националистическа полицейска държава - очевидно, не. Това, от което имаме нужда, е солидна система на обществено здравеопазване, силни научни институции, коректно информирана публика и глобална солидарност. Това са ключовите съставки, които ще позволят да победим тази епидемия, както и следващите. Когато те липсват, хората започват да мечтаят за диктатори и фигури на провидението, способни да ги защитят.
- “Човешкото създание мисли по-скоро чрез разкази, а не чрез факти”: това е една от силните идеи, които структурират вашите книги «Sapiens» и «Homo deus». Тероризмът, пандемиите, глобалното затопляне: живеем в епоха, в която непредсказуемото, неочакваното вече изглеждат като единственото правило, единственото предсказуемо нещо. Какъв колективен разказ можем да си изградим, за да отговорим на този климат на постоянна глобална извънредна ситуация?
- На първо място, не вярвайте на това, което наричате постоянна глобална извънредна ситуация. Това не съществува. Разбира се, в началото на ХХI век човечеството е изправено пред екзистенциални заплахи - сред тях са ядрената война, екологичният крах, технологични катаклизми -, но истерията няма да ви помогне да се справите с тях.
Много по-добра основа за изграждането на колективен разказ би била, от една страна, правилната оценка на миналите ни успехи - да благодарим за това, което предишните поколения са ни дали, като болници, образование, система за обработка на отпадъците, за развитие на информацията. На следващо място, трябва честно да преценим опасностите, пред които сме изправени и нашата роля, за да се справим с тях. На нас се падна да се сблъскаме не само с коронавируса, но и с екологичната криза. Не трябва да бягаме от тази отговорност. Нито един от големите проблеми, пред които сме изправени днес, няма да бъде решен само от една държава. Глобалните проблеми изискват глобални решения.
Марк Вайцман е писател. Последната му книга е «Un temps pour haïr» (Време за омраза)
Със съкращения.
Превод от френски: Галя Дачкова