- Автор: Люсил Кийе, Мадам Фигаро
- 10 Sep 2020
- 4226
- 7
Биографичният филм за Ориана Фалачи излиза в сряда по кината във Франция По този повод “Мадам Фигаро” се връща към живота на блестящата италианска журналистка, превърнала се в края на живота си в яростен критик на исляма.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54431_xZmwad6CDSg42SFf41SJmnERHHVY9x.jpg" style="height:223px; width:530px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Участник в антифашистката съпротива</strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px">Ориана Фалачи е родена във Флоренция на 29 юни 1929 г. в една Европа, разкъсвана от фашизма. Италия е в ръцете на Мусолини. Родителите на Ориана, политически активисти със скромен произход, я възпитават в критичен дух. Семейството се бори срещу Дучето и нацистка Германия. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">На 14 г. тя влиза в съпротивата. На 17 г. запалената читателка на Джек Лондон става кореспондент на в. “Матино дел Италия Централе”. Нейният чичо Бруно й дава прост съвет: “Никога не отегчавай читателя си”. Тогава Ориана залага на своя инстинкт и дързост.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Светски журналист, после военен репортер</strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px">Най-напред са пайетите. Ориана започва журналистическата си кариера, отразявайки римския светски живот, интервюира Мастрояни и Фелини. София Лорен става една от най-добрите й приятелки. Следва повишение и тя заминава за лудия свят на Холивуд, за да си бъбри с Ким Новак, Джейн Мансфийлд и Орсън Уелс. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">Словото на Ориана носи удоволствие. Макар че ще каже за Дали, че е “много голям приятел на Франко и много противен”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 1960-а е обратът в кариерата й. Тя тръгва да прави серия репортажи за положението на жените на Изток. Детето на съпротивата прегръща отново войната, отразявайки конфликтите през втората половина на ХХ век. Виетнам, индо-пакистанската война, конфликтите в Южна Америка… Тя ще бъде засегната от три куршума в гърба по време на демонстрациите на разбунтувалите се студенти в Мексико сити през 1968 г. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Тайм” публикува репортажи на тази дребна жена с ръст 1,56 м и 45 кг. Тя става един от най-големите репортери на своето време, а нейният подпис - международен еталон. Тя е сред малкото жени, успели да влязат в мъжкия свят на журналистиката.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Интервюира най-силните</strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px">Заядлива, Ориана Фалачи не познава притеснението. Тя е изключителен, остър интервюиращ. Всяко интервю е като битка, по време на което тя иска да прониже жертвата си. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">Тя ще накара Хенри Кисинджър да признае, че войната във Виетнам, която е отразявала, е била “излишна”. Бившият държавен секретар на Никсън ще си спомни впоследствие за това интервю като за “най-катастрофалния разговор, който съм имал някога с представител на пресата”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">Под огъня на нейните въпроси попадат най-великите в този свят, от Далай Лама до Голда Мейр, като се мине през Индира Ганди и Лех Валенса. Нейната откровеност предизвиква искри. Тя подтиква Али Бхуто да разкаже за първия си, насила наложен брак, когато е бил на 13 г. Казва на Кадафи, че е “клинично глупав”. Говори за испанската кралска двойка като за “идиоти”, а за Ясер Арафат - като за “некултурен”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">Следва бурното й интервю с аятолах Хомейни, което е чакала десет дни и по време на което разпитва лидера на иранската революция за мотивите му да накара всички жени в страната да се забулят. Разговорът върви на зле. Ориана Фалачи го пита как е възможно да се плува с чадор. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Нашите обичаи не ви засягат - отговаря Хомейни. - Ако не ви харесва ислямското облекло, не сте длъжна да го носите. Защото то е създадено преди всичко за млади порядъчни жени.” </span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Много добре, че го казвате, ще махна веднага това глупаво средновекво облекло”, възразява му журналистката и се разбулва. По-късно тя ще заяви, че аятолахът е бил “най-чаровният възрастен мъж, когото някога е срещала”, сравнявайки го със статуята на Мойсей от Микеланджело. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">Ориана Фалачи разголва другия. “Тя подхождаше към прочутите си събеседници, водачи на държави и империи, на войни или религии, така както един генерал атакува цитаделата, за да я превземе, смятайки себе си за равна на тях, не по мисъл, а по меч”, пише Елизабет Шемла във “Фигаро” на 8 юни 2002 г.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Автор на романи</strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px">Тя обръща гръб на журналистиката в края на 70-те г. и се посвещава на писането на романи, което й носи определението, че е феминистка, дори и често позициите й да остават двусмислени.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 1962 г. тя вече е написала “Пенелопа на война”, която разказва за една журналистка, съпротивляваща се на молбите на своя приятел да стане домакиня. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 1975 г. излиза “Писмо до едно неродено дете”, което засяга аборта, майчинството и семейството.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 1981 г. е публикувана книгата й “Един мъж” в памет на нейния любим, гръцкия поет и политически деец Александрос Панагулис, загинал при автомобилна катастрофа, за която тя подозира, че е била поръчана от диктатурата на полковниците. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 1992 г. Ориана Фалачи публикува “Иншаллах”, роман за гражданската война в Ливан. Паралелно тя преподава в престижните университети в Йейл, Харвард и Колумбийския. Италианката се оттегля в Ню Йорк, в много шикозния квартал Горен Ийст Сайд, и потъва в десетгодишно мълчание.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Един от първите интелектуалци ислямофоби</strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px">Ориана Фалачи все още е в Ню Йорк, когато на 11 септември 2001 г. двата самолета, отвлечени от терористите от “Ал Кайда”, се разбиват в кулите близнаци на Световния търговски център. Бившият й шеф, директорът на в. “Кориере дела Сера”, й се обажда по телефона. На 29 септември е публикувано изявление на Ориана Фалачи, което предизвиква голям отзвук. То се превръща в есе, озаглавено “Ярост и гордост”, истински антиислямски текст. Това ще бъде и изданието с най-много продажби в Италия през 2002 г. с повече от един милион екземпляра. В него се казва, че девет от десет имами са “духовни водачи на тероризма”, че мюсюлманите “се размножават като плъхове” и заплашват демократичните ценности на Запада. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">Във Франция издателствата “Галимар” и “Грасе” отказват да я публикуват. “Плон” се съгласява. Книгата се появява във Франция през май 2002 г. Задава се буря. Движението срещу расизма и за приятелство между народите иска от съда книгата да бъде забранена. Искът е отхвърлен. Издателите пледират за свобода на словото. Журналистката и писател е станала полемист. Идеите й вдъхновяват Марин льо Пен и Герт Вилдерс.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 2004 г. тя забива пирон с второто си есе, “Силата на разума”, в което се самоинтервюира и съжалява, че Европа “се превръща все повече с всеки изминал ден в колония на исляма”, че е “превърната в Еврабия”. Този път издателство “Роше” отнася скандала. </span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Либерасион” говори за нея като за “старата луда Ориана Фалачи, нещо като отвъдалпийска Бардо, също като нея обсебена от етническата чистота на континента”. Тя бичува гостоприемството на ООН, на Европейския съюз и на духовенството, които проповядват помощ за нелегалните имигранти. Умерен ислям, интегристки ислям, няма значение. За Фалачи съществува само един ислям и той трябва да бъде спрян.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">През 2006 г. тя заявява в “Кориере дела Сера”: “От четири години говоря за ислямския нацизъм, за войната на Запада, за култа към смъртта, за самоубийството на Европа. Една Европа, която вече не е Европа, а Еврабия, която със своята мекушавост, инертност, слепота и покорство пред врага е на път да изкопае собствения си гроб”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">На 30 май 2006 г. тя заявява пред “Ню Йоркър” по повод на строежа на джамия в родната й Тоскана, че е “готова да вземе експлозив, за да я взриви”.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Италианска икона</strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px">Ориана Фалачи завършва живота си, изпълнена с парадокси. Пламенен участник в антифашистката съпротива, тя се превръща в религиозен екстремист и ксенофоб. Обявила се за “християнин атеист”, тя е поканена през 2005 г. от папа Бенедикт ХVI, на когото се възхищава заради защитата му на християнските ценности, в папския дворец в Кастел Гандолфо. Завещава личното си наследство на папския университет в Латран. Към края на живота си онази, която обявяваха за феминистка, се противопоставя на абортите и на хомосексуалните бракове.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">Тя умира от рак в нощта на 14 срещу 15 септември 2006 г. във Флоренция на 77-годишна възраст.</span></p>
<p><span style="font-size:14px">В Италия тя остава безспорна икона. По повод на смъртта й “Кориере дела Сера” й посвещава осем страници. През март 2015 г. журналистката от италианското издание на “Ел” Кристина де Стефано завършва нейната биография, озаглавена без изненада “Ориана, една свободна жена”. Към нея трябва да се прибави италианският биографичен филм на Марк Турко “Ориана Фалачи”, който излиза по кината. “Да се разкаже историята на Ориана Фалачи, означава да се разкаже историята на ХХ век”, уверява режисьорът.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
