Стив Джобс и съвършенството

<p>Джобс подарява "Макинтош" на момчето и зарязва гостите, за да му покаже графичните приложения. Зад гърба му надничат Анди Уорхол, прочут фотограф, и Кейт Харис, прочута художничка. "Какво е това? - пита Уорхол. - Кейт, виж какво изумително нещо! О, господи, той нарисува кръгче!" Джобс не им отделя нула внимание. После на въпроса защо е постъпил така, той отговаря: "Защото възрастните винаги питат: "Това какво е?", а момчето ме попита: "Какво мога да правя с това?".&nbsp;</p> <p><strong>Бръснат му главата в Хималаите</strong></p> <p>Бродя си аз из Хималаите и попадам на някаква гюрултия, която се оказа религиозен фестивал. Имаше там един баба, свят човек, най-почитаната личност на фестивала. Заобикаляше го тълпа последователи. А на мен ми замириса на вкусна храна. Отдавна не бях ял нещо хубаво, така че взех да се навъртам наоколо, за да се поклоня на бабата и да хапна малко.</p> <p>По някаква си причина този баба, като ме видя седнал да се храня, внезапно дойде при мен, седна насреща ми и избухна в смях. Не беше добре с английския, а аз говорех съвсем малко хинди, но той се опита да завърже разговор, като се търкаляше по земята от смях. После ме сграбчи за ръката и ме помъкна по баира. Беше ми забавно, защото имаше стотици индуси, надошли от хиляди километри само за да го зърнат, а аз хем се набутах при него, за да ям, хем сега той ме теглеше нагоре към върха.</p> <p>За половин час се изкатерихме до билото и там едно изворче беше направило езерце. Той ми натопи главата в него и извади бръснач от джоба си. Почна да ми бръсне косата и аз се шашардисах. Бях само на 19 г., в чужда страна, високо в Хималаите и някакъв шантав баба ме беше изтръгнал от тълпата, за да ме качи на върха и там да ми обръсне главата. Още не ми е ясно защо го направи.</p> <p><strong>Първи урок в &ldquo;Хюлет-Пакард&rdquo;</strong></p> <p>Бях 12-13-годишен и исках да си сглобя една джаджа, но ми трябваха някои части. Обадих на Бил Хюлет - взех му номера от указателя на Пало Алто. Беше любезен и си приказвахме 20 минути. Изобщо не ме познаваше, но ми даде частите и даже ме взе на работа за лятото на поточната линия да сглобявам честотни броячи. Работата беше тежка, завинтвах винтове, но се чувствах като в рая.</p> <p>Бяха ми сложили за наставник един младеж на име Крис и аз първия ден взех да му обяснявам какво блаженство е да работя в "Хюлет-Пакард". Казах му, че електрониката ми е най-любимото нещо на света. И после го попитах: "А на тебе кое ти е най-любимото нещо?". Той ме погледна и каза: "Чукането!". Изобщо през онова лято научих много неща.</p> <p><strong>Филантропията</strong></p> <p>Голяма отговорност е да имаш повече пари, отколкото можеш да изхарчиш през живота си. Затова трябва да ги похарчиш. Ако умреш, не бива да оставяш такива големи суми на децата си. Това ще им съсипе живота. Ако пък умреш бездетен, парите ти отиват в държавата. А почти всеки от нас може да инвестира пари в човечеството много по-умно от правителството.</p> <p>Но се искат големи усилия, за да пресметнеш къде и колко да реинвестираш обратно в света, така че да раздаваш пари и да ги харчиш според собствените си ценности. Много по-трудно е умно да похарчиш 1 долар, отколкото да изкараш 1 долар.</p> <p><strong>Защо мишка?</strong></p> <p>Ако искам да ти кажа, че имаш петно на ризата, няма да го направя, изговаряйки: "На ризата ти има петно на 14 см под яката и на 3 см отляво на копчето".</p> <p>Имаш ли петно тук (посочва) - аз ще го посоча. Посочването е метафора, разбираема за всички. Ние направихме доста проучвания и експерименти. Оказа се, че различните функции на компютъра се изпълняват много по-бързо с мишка. С нея е не само по-лесно, но и по-ефикасно.</p> <p><strong>&ldquo;Макинтош&rdquo; за $ 1000</strong></p> <p>Просто не е вярно, че първо продавам скъпо на ентусиастите, после свалям цените и завладявам останалия пазар. В момента, в който можем да свалим цената, ние го правим. Вярно е, че сега компютрите ни са по-евтини в сравнение с преди години, даже спрямо миналата година. Но и на Ай Би Ем са по-евтини. Нашата цел е да снабдим с компютри няколко десетки милиона души, така че колкото по-евтини ги правим, толкова по-лесно ще стане това. Ще бъде чудесно един &ldquo;Макинтош" да струва $ 1000.</p> <p><strong>За качеството и мотивацията</strong></p> <p>Не е нужно да си шантав, за да имаш шантави идеи. Важен е процесът при направата на един невероятен продукт, как се учиш, как възприемаш новите идеи и как отхвърляш старите. Но да, хората, които сътвориха "Макинтош", наистина са малко смахнати. Има и разлика между тези, които дават шантави идеи, и тези, които ги възприемат. Ще направя сравнение с Ай Би Ем. Как така нашата група произведе макинтоша, а те произведоха персоналния компютър?</p> <p>Ние бяхме сигурни, че ще продадем милиони макинтоши, но не ги направихме за другите. Направихме ги за себе си. Ние трябваше да отсъдим дали "Макинтош" е велико нещо или не.</p> <p>Не възнамерявахме да проучваме пазара. Искахме просто да направим най-доброто, на което сме способни. Ако си добър дърводелец и правиш скрин, нали няма да му сложиш шперплат от задната страна, въпреки че тя е откъм стената и няма да се вижда. Ти ще знаеш, че е там, и затова ще сложиш хубаво дърво дори и отзад. За да спиш спокойно нощем, трябва да удържаш естетиката, качеството от начало до край.</p> <p>А персоналният компютър според мен е правен въз основа на маркетингово проучване на специфичен сегмент от пазара, на специфичен тип потребител. Явно са се надявали да продадат много компютри и да спечелят много пари. Това е съвсем друга мотивация. Докато ние искахме да направим най-добрия компютър изобщо.</p> <p><strong>Защо Ай Би Ем е като &ldquo;Фрито-Лей&rdquo;</strong></p> <p>"Фрито-Лей" е много интересна компания. Продават по половин милион на седмица. Имат щанд във всеки магазин, чиповете им са навсякъде. За тях най-големият проблем е да подменят лошите чипове. И затова са наели, да речем, 10 000 души, които тичат насам-натам, свалят от рафта лошия продукт и го подменят с добър. После уверяват управителя на магазина, че всичко е наред. Заради този персонал те държат 80% от пазара на чипове и никой не може да влезе в него.</p> <p>А той не може да влезе, защото не може да си позволи такъв персонал. За да го имаш, трябва да държиш 80% пазарен дял. Така че това е параграф 22. "Фрито-Лей" обаче почти нямат иновации. Само държат под око малките компании и ако излезе нещо ново, го проучват една година и на следващата го произвеждат. Така за една година новият продукт достига 80% пазарен дял.</p> <p>Ай Би Ем играят същата игра. На пазара иновациите са почти нулеви, откак Ай Би Ем започна да доминира там преди 15 г. Персоналният компютър на Ай Би Ем не внесе нова технология. Той просто е препакетирана и леко подобрена версия на "Епъл 2". Но те така искат.</p> <p><strong>Калпазанин в клас</strong></p> <p>Израснах в жилищен блок с много деца. Майка ми ме научи да чета още преди училище, така че там ми беше скучно и се превърнах в малък калпазанин. Да ме бяхте видели в трети клас! Пощурявахме учителите. Пускахме змии в класната стая, гърмяхме бомбички. В четвърти клас това се промени благодарение на една от светиците в моя живот - учителката Имоджен Хил. Само за месец тя ме укроти и запали у мен страстта да уча. Никога в живота си не съм учил толкова, колкото тази година като четвъртокласник.</p> <p><strong>Ужасен, че насочват ракети с &ldquo;Епъл 2&rdquo;</strong></p> <p>Веднъж гледах видеозапис, който не трябваше да виждам. Беше направен за Комитета на началник-щабовете (върховното командване на армията на САЩ - бел. ред.). От записа установих, че поне допреди няколко години всяка тактическа ядрена ракета в Европа, управлявана от американски персонал, се насочва към целта чрез компютър "Епъл 2". Ние не сме продавали компютри на армията, но предполагам, че те са се снабдили с тях от дилъри. Единственото добро нещо в тази история бе, че все пак ракетите не бяха пършинги.</p> <p><strong>Живот на художник</strong></p> <p>Винаги ще остана свързан с "Епъл". Надявам се нишката на живота ми и нишката на "Епъл" да се преплитат постоянно през целия ми живот като в гоблен. Най-важното за мен, с което да бъда запомнен, е, че аз още се уча. Човек не бива да се приема прекалено сериозно. Ако иска да изживее творчески живота си, като художник, той не бива да се вглежда назад. Трябва да е готов да захвърли това, което е направил, и това, което е бил. Ние какви сме? Повечето от това, което си мислим, че сме, е просто сбирка от навици и шаблони, от качества и недостатъци. Но в сърцевината на нашата същност са нашите ценности и това как и решенията, и постъпките ни са се отразили на тези ценности.</p> <p><strong>Какво са 30 години</strong></p> <p>Скоро навършвам 30 години и по този повод ми хрумна една индийска мъдрост. Тя гласи:</p> <p>"През първите 30 години от живота човек изгражда своите навици. През последните 30 години от живота му навиците изграждат него".</p>