Катрин Деньов: Безумие е, че ме смятат за префърцунена и студена

<p><strong>- Катрин Деньов, уморихте ли се от интервюта?</strong></p> <p>- О да, напълно! Това е много неблагодарно упражнение!</p> <p><strong>- Защо?</strong></p> <p>- Винаги е едно и също: &quot;Добре, разкажете ми, как бяха снимките с Бунюел?&quot;. Освен това се говори малко за кино като цяло, така че, да, това ме изморява.</p> <p><strong>- Днес можете да откажете подобно упражнение. Защо продължавате?</strong></p> <p>- За авторски филми като &quot;Тя си отива&quot; трябва все пак да осигуриш медийна подкрепа. Затова съм днес пред вас.</p> <p><strong>- Добре. Ще избегнем клишета като &quot;Деньов се поставя в опасност&quot; или &quot;Тя разчупва образа си&quot;.</strong></p> <p>- Да, добре би било! Най-вече, че не виждам къде е опасността в случая с &quot;Тя си отива&quot;. Това е авторски филм, но не съм правила цял живот авторски филми.</p> <p><strong>- В &quot;Тя си отива&quot; забавното е това, че ви карат да правите необичайни неща&hellip;</strong></p> <p>- Кое? Да карам кола? Забавно ви е да ме гледате как карам кола? Мислите, че разчупвам образа си, когато правя това?</p> <p><strong>- По-скоро си мисля за сцените, в които пиете мохито, носите розова перука или сваляте млад любвник&hellip;</strong></p> <p>- Добре, но това са само три минути във филма.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41341_iZVn91HZdzxw1Yi4Xtmlq4VK6H3VXm.jpg" /></p> <p><em>&quot;Тя си отива&quot;, 2013 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Разбираме, че филмът разказва за вас, за вашия статут. Той дори използва ваши снимки от времето на &quot;Шербургските чадъри&quot;.</strong></p> <p>- Това е за да върне героинята в нейното минало.</p> <p><strong>- Струва ми се, че ви е досадно да гледат на вас като на митологична фигура, че упорито отказвате статута на &quot;гранд дама на френското кино&quot;&hellip;</strong></p> <p>- Така е, защото думата &quot;дама&quot; ме ужасява. Това е дума с допълнителен смисъл, в която има нещо много неискрено и в която аз не се разпознавам. Ужасно е, когато ви нарекат &quot;дама&quot;. Това е сякаш не очакват нищо повече от вас, сякаш вече сте дали най-доброто от себе си.</p> <p><strong>- Осъзнавате ли очарованието, което упражнявате над хората от много отдавна?</strong></p> <p>- Да, но това просто е свързано с известността.&nbsp;</p> <p><strong>- Струва ми се, че това надхвърля известността и&hellip;</strong></p> <p>- (Тя ни прекъсва). То е просто защото съм играла в добри филми, някои от които имаха успех. (Прави пауза)&hellip; Понякога го усещам. Както, когато отивам на изложба във Филмотеката за Жак Деми, и в очите на хората виждам, че не съм &quot;просто&quot; актрисата, която е играла в някои от филмите му. Но ми е трудно да говоря за това, за мен то не е много рационално. Тъй като е усещане, което не е част от ежедневието ми, не се занимавам с него.</p> <p><strong>- Хора като Делон нямат проблем &quot;да се занимават с това&quot;&hellip;</strong></p> <p>- Той е другата крайност. Той не се съмнява в нищо. Неотдавна четох едно от неговите интервюта и беше забавно да установя до каква степен той се стреми да изрази нещо окончатело във всеки един от отговорите си. Той си мисли, че е притежател на истината, но аз намирам, че това издава най-вече един отчаян поглед към киното. От доста време той не работи и това обяснява много неща.</p> <p><strong>- С него имате нещо общо: свързанността на вашата филмография.</strong></p> <p>- Наистина ли намирате, че в нея има свързаност? В какъв смисъл?</p> <p><strong>- Тя изглежда се ръководи от шика и престижа, с някои изключения като &quot;Мускетарят&quot; на Питър Хаямс (2001 г.).</strong></p> <p>- О, този филм! Но не за него съжалявам.</p> <p><strong>- А за кой?</strong></p> <p>- <span style="color:#252525"><em>Mes stars et moi </em></span>(Летиция Коломбани, 2008 г.). Голяма грешка.&nbsp; Не го чувствах преди снимките, а след това приех. Но не ме въвличайте на този хлъзгав терен, не обичам да критикувам публично филми или хора.</p> <p><strong>- Изумително е човек да се потопи в кариерата ви. Има десетина филма, които трябва да се преосмислят. Особено на Трюфо. &quot;Сирената на Мисисипи&quot; (1969 г.) е остарял много по-малко, отколкото &quot;Последното метро&quot; (1980 г.).</strong></p> <p>- Мисля, че отдавна не съм ги гледала. Трябва да ми обясните малко по-добре.&nbsp;</p> <p><strong>- &quot;Последното метро&quot; е все пак много предвзет, невероятно академичен, докато &quot;Сирената&quot;&hellip;</strong></p> <p>- &hellip;По-луд, по-лиричен, да. &quot;Сирената&quot; беше голям провал, когато излезе, но след това се превърна в класика на Трюфо. Повече отколкото &quot;Последното метро&quot;, който беше триумф. Твърде е възможно, да. Това е голямата ирония на прокълнатите филми.</p> <p><strong>- Имате доста такива във филмографията си. Мисля си по-специално за &quot;Капитулация&quot;</strong> <strong>(</strong><span style="background-color:transparent; color:#252525"><strong><em>La chamade, </em>Ален Кавалие,1968 г.), който е невероятен филм и е напълно забравен.</strong></span></p> <p>- Да и се съмнявам, че ще бъде преоткрит, защото почитателите на Кавалие не харесваха този негов период, който бе по-малко експериментален, по-академичен. Но съм съгласна с вас, това е много хубав филм.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41341_XHMJvAHtD3tALlhAHd05SbJhBE5Mmf.jpg" /></p> <p><em>В кадър от &quot;Капитулация&quot;, 1968 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Впрочем знаете ли какво е общото между &quot;Животът на замъка&quot;, &quot;Дивият&quot; (Жан-Пол Рапно, 1966 и 1975 г.) и &quot;Капитулация&quot;?</strong></p> <p>- Хм&hellip; Кавалие е сценарист на &quot;Животът на замъка&quot;, засне &quot;Капитулация&quot;, но нищо не е правил за &quot;Дивият&quot;. Не, не виждам кое е общото.</p> <p><strong>- Главният оператор: Пиер Лом.</strong></p> <p>- Сигурен ли сте, че той засне &quot;Животът на замъка&quot;?</p> <p><strong>- Със сигурност. Лично аз смятам, че никога не сте била по-хубава, отколкото в тези три филма. Това е поразително. Питам се дали Пиер Лом не бе този, който най-добре ви е снимал в цялата ви кариера.</strong></p> <p><span style="background-color:transparent">- Възможно е&hellip; Пиер Лом, както показва името му (</span>Lhomme - <span style="background-color:transparent">човека, мъжа - б.пр.)</span>, много обичаше жените. И после това е свързано с епохата. Отнемаше много повече време да се снима, да са подреди осветлението. Днес тичаме след времето, много по-малко се стремят да изтъкнат физиката на актрисите. Преди беше приоритет да се заснемат добре звездите. Трябваше да бъде красиво за гледане. В наши дни това вече няма никакво значение на снимачната площадка.</p> <p><strong>- До такава степен?</strong></p> <p>- Да. Дори вече не се говори за красотата на актьорите, думата се промени. Търсят &quot;муцуни&quot;, &quot;вълнуващи лица&quot;, &quot;особени тела&quot;. Красотата принадлежи на миналото.&nbsp;</p> <p><strong>- Това, за което говорите, е тема в два ваши филма, които са и единствените ви опити във фантастичното кино: &quot;Изгубена душа&quot; (1976 г.) на Дино Ризи и &quot;Гладът&quot; на Тони Скот. В тези филми красотата наистина принадлежи на миналото.</strong></p> <p>- Този на Ризи не е напълно фантастичен филм, но знам, че почитателите на този жанр много го ценят. В замяна на това, &quot;Глад&quot; е 100% фантастичен. Безсмъртието, красотата, която повяхва, това е тема на филмите за вампири. Обожавам тези филми, това е жанр, който ми говори много.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41341_nZvEDd6hVsUTzsbiLdLaMbWuvic1Cm.jpg" /></p> <p><em>&quot;Животът на замъка&quot;, 1965 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Защо сте работили толкова малко в този жанр, щом толкова ви очарова?</strong></p> <p>- Но вие сте забавен. Мислите ли, че са ми предлагали много такива филми? (<em>Тя взема телефона ми, който служи и за диктофон)</em>. Но вие сте си сложили Сталоун на екрана?</p> <p><strong>- Да.</strong></p> <p>- Почитател ли сте на Сталоун?</p> <p><strong>- Напълно.</strong></p> <p>- Това е невероятно! Значи все още сте дете.</p> <p><strong>- Защо?</strong></p> <p>- Сталоун е типичният символ на американския герой. Тази сила. Тази мощ. Хората, които се налагат единствено благодарение на юмруците си и които винаги печелят накрая. Наистина е много инфантилно като възглед за света.</p> <p><strong>- Само че Сталоун почти винаги губи накрая&hellip;</strong></p> <p>- Е, добре, може би. Искате да кажете в епохата на Роки и на Рамбо? (<em>Тя продължава да гледа телефона</em>). Има нещо много вълнуващо в неговото лице, дори и да е трудно да си представиш истинското му изражение. Изглежда като парализирано. Казвам това, но много го харесвам. Е, не толкова, че да го сложа на екрана на телефона си. Но, извинете, прекъснах ви. За какво говорехме?</p> <p><strong>- За фантастичното кино. &quot;Глад&quot;. Дори не споменахме Тони Скот.</strong></p> <p>- А, Тони Скот&hellip; Бях страшно шокирана от новината за смъртта му при обстоятелства на нечувано насилие. Пазя спомена за човек с необикновена нежност и чувствителност. Заснемането на &quot;Глад&quot; не беше лесно. Филмът имаше много особена естетика, трябваше да се чака между заснемането на отделните сцени, бюджетът беше свит, беше мъчително, но всички издържахме, благодарение на личността на Тони. Той умееше да обединява хората около себе си.</p> <p><strong>- Пет години преди да снимате с него участвахте в &quot;Марширувай или умри&quot; (Дик Ричардс, 1978 г.), продуциран от Джери Брукхаймър, продуцент и ментор на Тони Скот&hellip;</strong></p> <p>- Никога не съм ги съпоставяла. Имам много лош спомен от тези снимки. Главно заради режисьора, който много ни лъжеше. Слабо си спомням Брукхаймър, но продукцията беше безумна, в лошия смисъл на думата. Беше голяма заплашителна и напълно безчовечна машина.</p> <p><strong>- Едно от големите удоволствия във филма беше да ви видим в любовна сцена с Терънс Хил.</strong></p> <p>- Колко беше мил. Но това не ми пречеше да се чувствам много самотна по време на снимките. Имаше и един много неприятен американски актьор. Слаб, забравих името му.</p> <p><strong>- Джийн Хекман?</strong></p> <p>- Да! Какъв неприятен характер. Голям актьор, но винаги в лошо настроение. Накратко, чувствах се много изолирана по време на тези снимки.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41341_Omm0JtDuzJi37O9CTyAMI7BxYTQQxW.jpg" /></p> <p><em>&quot;Марширувай или умри&quot;, 1978 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Такова усещане ли имахте по време на снимките на всичките си американски филми?</strong></p> <p>- Не съвсем. Филми като &quot;Априлски безумства&quot; (<span style="background-color:transparent; color:#545454">The April Fools, </span>Стюарт Розенберг, 1969 г.) или <span style="background-color:transparent; color:#545454">Hustle </span>(Робърт Олдрич, 1976 г.), бяха направени от малки структури в рамките на студиата, така че беше по-човешко. Освен това и в двата случая актьорите (Джак Лемън и Бърт Рейнолдс) бяха продуценти. Това създаваше фамилиарна атмосфера по време на снимките.</p> <p><strong>- Вие много малко сте продуцирали. Едва два филма&hellip;</strong></p> <p>- Наистина. &quot;Зиг заг&quot; (Ласло Сабо, 1974 г.) и &quot;Смешно място за среща&quot; (Dr&ocirc;le d&rsquo;endroit pour une rencontre, Франсоа Дюпейрон, 1988 г.). Това е отговорност, която може да ви накара да бъдете по-малко концентриран върху актьорската си работа, трябва да бъдеш много предпазлив. Освен това, когато започнете да продуцирате, поемате по-малко рискове, което ме отегчава.</p> <p><strong>- А режисурата?</strong></p> <p>- Имам изключително възвишена представа за тази професия. Дайте ми един добър технически екип и сигурно ще мога да опаковам един филм, да. Но това не означава да режисираш, това не е да илюстрираш един сценарий.</p> <p><strong>- Само че в съвременното френско кино всеки актьор с половинчат успех минава към режисурата няколко месеца по-късно.</strong></p> <p>- Изглежда сякаш едното произтича от другото, но в това няма никакъв смисъл. Струва ми се, че да режисираш означава много повече от това да снимаш една сцена от различни ъгли. Виждам, че всички стават режисьори. С това ли са най-интересни? Не мисля.</p> <p><strong>- Благодаря ви много, Катрин Де&hellip;</strong></p> <p>- Но, кажете ми, винаги ли си прибирате така косата? Много ми е любопитно.</p> <p><strong>- Зависи, понякога я пускам.</strong></p> <p>- Пуснете я, за да видя, моля. А, така е много добре също. Винаги ли сте имал дълга коса?</p> <p><strong>- От известно време, да. Забавно е, че ми казвате това, защото точно преди интервюто говорих с майка си по телефона и тя ми каза: &quot;Какво, ще се срещнеш с Катрин Деньов? Надявам се, че най-накрая си се подстригал&hellip;&quot;</strong></p> <p>- Сериозно? Безумие е, че хората имат представата за мен като за префърцунена, студена жена. Това е такава грешка, толкова малко ме познават. Но разбирам, че могат да мислят така за мен. Все пак дългите коси изискват много работа&hellip; Но не отстъпвайте. Аз винаги съм отказвала да отстъпя на този вид социален натиск. &quot;Има възраст за това, възраст за онова&quot;. Каква скука. Цял живот съм се борила срещу това. Наистина е ужасно да съдят за теб според физиката и външността ти.</p> <p><strong>- Да, но вие няма как да го знаете. Вие сте Катрин Деньов.</strong></p> <p>- Повярвайте ми, знам го по-добре от всеки друг&hellip;</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/kLXNBu6_JNA?wmode=transparent&amp;jqoemcache=XSKsP" width="425"></iframe></div> <p><em>&quot;Шербургските чадъри&quot;, 1964 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>