- Автор: Гласове
- 02 Март 2023
- 4281
- 9
Автор: Андрю Бацевич, професор по Международни отношения и история в Бостънския университет и член на борда на Института за отговорно държавничество "Куинси", както и един от основателите му. Текстът е публикуван във FOREIGN AFFAIRS. Следвайте "Гласове" в Телеграм
Неслучилата се равносметка
В течение на много вечери през 1952 и 1953 г., когато бях в детската градина, семейството ми се събираше и ме усмиряваше пред телевизора в жилищния квартал в Чикаго, където живеехме, за да гледаме "Victory at Sea" ("Морска победа" – б.пр.) С вълнуваща музика и тържествен разказ, този 26-сериен документален филм, продуциран от NBC, предлагаше вдъхновяваща равносметка за Втората световна война като справедлив конфликт, в който свободата беше триумфирала над злото, в голяма степен благодарение на усилията на Съединените щати. Страната беше водила народна война, бяха се сражавали милиони обикновени граждани, отзовали се на повика на дълга. Резултатът от войната свидетелстваше за силата на американската демокрация.
Там имаше история, в цялото ѝ прелъстително и ужасяващо великолепие. Там имаше също и истина, непосредствена, уместна и убедителна, макар и от строго американска гледна точка. Ако поредицата имаше цялостно послание, то беше това: изходът от този отвратителен конфликт беше сложил начало на нова ера, в която Съединените щати бяха предопределени да бъдат върховен повелител.
Поредицата имаше дълбоко въздействие върху мен, засилено от факта, че и двамата ми родители бяха служили във войната. За тях и за други от тяхното поколение великият поход срещу Германия и Япония щеше да остане определящото събитие в живота им и изглежда щеше да предопредели живота и на бъдещите поколения.
Но "Victory at Sea" подсказваше за предстоящи трудности. Заключителният епизод беше озаглавен „Проект за мир“, но не предлагаше нищо подобно. По-скоро предаваше нещо много подобно на предупреждение. „Една бомба от един самолет – и 78 000 човешки същества загиват“, съобщаваше разказвачът, докато камерата показваше картини от опустошената Хирошима. „Две бомби – и Втората световна война е приключена“. Зърнисти кадри от освободените концентрационни лагери и мигащи кадри на прибиращите се у дома войници. След това, със загадъчна препратка към „свободният свят в поход към утрешния ден“ и цитат от британския министър-председател Уинстън Чърчил, който възхвалява значението на решителността, непокорството, великодушието и добрата воля, сериалът просто свърши. За да узнаят какво е означавал най-унищожителният конфликт за всички времена в политическо и морално отношение, зрителите трябваше да гледат нещо друго.
Внезапният край имаше известен смисъл. Все пак, по времето, когато "Victory at Sea" се излъчваше, някои съюзници на Съединените щати от войната бяха станали техни огорчени съперници, беше започнало състезание за създаване на още по-смъртоносни ядрени оръжия, от онези, които САЩ бяха хвърлили над Япония, а американски войски бяха отново ангажирани в сражения, този път в Корея, в конфликт, който нямаше да завърши с нещо дори близко до победа. Ако някой е имал проект за мир, той е бил отложен. Едно нещо беше сигурно – американското глобално превъзходство нямаше да бъде неоспорвано.
Въпреки това, за повечето американци Втората световна война остана авторитетен извор на тези спомени, а Студената война беше нейно своеобразно продължение. Точно както американското командване беше победило Третия райх и имперска Япония през Втората световна война, така Вашингтон също ще отблъсне Съветската заплаха и ще осигури оцеляването на свободата. Тези две събития се сливат в колективното въображение на страната и поради това представляват каноничен урок: глобалното господство на Съединените щати, подкрепено от превъзхождаща военна сила, се бе превърнало в категоричен императив.
Всъщност, трудно извоюваната победа през 1945 г. нямаше да бъде нито потвърждение, нито предвестник. Щеше да бъде извор на илюзии. През 1960-те години скъпоструващата и разединяваща война във Виетнам сякаш разруши тези илюзии. Колапсът на комунизма в края на 1980-те години за момент ги съживи. Злополучните приключения, които Вашингтон предприе след 9/11, преследвайки своята глобална „война срещу тероризма“, още веднъж показаха, че военното превъзходство на Съединените щати е измамно.
Разочароващите резултати от проточените войни в Афганистан и Ирак трябваше да послужат като сигнал за събуждане, подобно на този, който Великобритания получи в 1956 г., когато британското правителство устрои интервенция, за да си върне контрола над Суецкия канал и най-общо казано, да постави египетския президент Гамал Абдел Насер на мястото му. Последвалият провал доведе до изключително унижение, което костваше на британския премиер Антъни Идън поста му. Съперникът на Идън, лидерът на лейбъристите Хю Гейтскел, описа суецката операция като „акт на пагубна глупост“, който нанесе „непоправими щети на престижа и репутацията на нашата страна“. Малцина наблюдатели оспориха тази оценка. Кризата задължи британците да признаят, че техният имперски проект е стигнал задънена улица. Старият начин на правене на нещата – строяване на по-слабите народи в редичка – вече нямаше да проработи.
Последните двайсет години сякаш протекоха като продължителен „суецки момент“ за Съединените щати. Но ръководителите на американската външна политика отказаха да продължат напред, вкопчвайки се в мита, че това, от което светът се нуждае, е повече американска военна сила. Провалът в Ирак не попречи на Вашингтон да удвои залога за своята „добра война“ в Афганистан – акт на припряност, чиято кулминация беше хаотичното и унизително изтегляне през 2021 година.
Този спектакъл можеше да послужи като повод да се обяви край на ерата, дефинирана от Втората световна война и Студената война, ведно с аспирациите, които те породиха. Но благодарение в не малка степен и на руския президент Владимир Путин, моментът бързо отмина. Инвазията на Русия в Украйна съживи следвоенната традиция на Америка да се фука с мускулите си.
Афганистанската война, най-дългата в американската история, почти е изчезнала от спомените, както и катастрофалната война, която Вашингтон си избра да започне преди 20 г. в Ирак. В резултат донякъде и на това, страната изглежда склонна да продължи да прави същите грешки, които доведоха до тези поражения, като всичко се оправдава с мнимите задължения за глобално лидерство.
Войната в Украйна може би предлага един последен шанс на Вашингтон да научи суецкия урок, без при това да преживее поражение. Дотук американската политика спрямо Украйна беше прагматична и вероятно сдържана. Но президентът Джо Байдън и екипът му постоянно говорят за войната по начин, който предполага остаряла, назидателна и безразсъдно грандиозна представа за американската мощ. Съгласуването на реторичните изяви на администрацията с оценката на действителния залог, който има в Украйна, може да позволи на Байдън и компания да се отклонят от манията си за хегемония. Ако им се обясни, че американците нямат нужда страната им да играе роля в световните дела, както се разказва детска приказка за лека нощ, би било бонус.
Опасността е, че може да се случи обратното: ако Байдън реши да очертае в Украйна тегел за нова ера от военно подкрепена американска доминация, това може да го заключи там и внимателно премерената политика на администрацията му до момента може да се окаже по-близка до неговата високопарна и необмислена реторика. Това, от своя страна, ще доведе до съвсем различна и по-унищожителна равносметка.
С нас или против нас
Най-авторитетният израз на поствоенния мироглед – Розетския камък на американската държавност от веремето на Студената война – е NSC-68, строгосекретен документ, изготвен през 1950 г. от екипа по планиране на политиката на Държавния департамент, воден тогава от Пол Нитце. Свидетелстващ за „великолепното разнообразие, дълбоката толерантност, законността на свободното общество“, този идеологически натоварен документ установява параметрите на американската политика по времето на Студената война. Противопоставено на това свободно общество е „робското общество“ на Съветския съюз, който изисква „тотална власт над всеки човек в Съветската държава, без никакво изключение“, наред с „тотална власт над всички комунистически партии и всички държави под съветска доминация“.
Предоставените от NSC-68 аргументи за американска хегемония притежават убедителна яснота. Той рисува ярки линии и трие неяснотите. „В стесняващия се свят“, утвърждава документът, „липсата на ред между народите става все по-малко поносима“. Този факт налага на Съединените щати да поемат „отговорността за световно лидерство“, наред със задължението „да въведат ред и справедливост по начин, съответстващ на принципите на свободата и демокрацията“. Само ограничаване на съветската заплаха няма да е достатъчно. Нито пък изхранване на гладуващите по света или подпомагане на страдащите. Това, което искаха Съединените щати, беше способността и готовността да подчиняват. С тези намерения Вашингтон се ангажира да установи доминираща армия, конфигурирана като глобална полицейска сила. Държавността се превърна в придатък на военната мощ.
Непреходен във времето, манихейският вътък в NSC-68 е жив и днес, десетилетия след Студената война, която го вдъхнови. Байдън непрестанно настоява, че съдбата на човечеството зависи от изхода на космическата битка между демокрацията и автокрацията и актуализира централната идея на Нитце. Необходимостта от военно превъзходство – независимо дали се измерва в разходи на Пентагона, брой разположени в чужбина бази или склонност да се използва сила – се е превърнала в символ на вярата. И докато светът продължава да се „свива“ благодарение на глобализацията и технологичния прогрес (както и да се разширява в космоса и киберпространството), обхватът на американските военни сили расте пропорционално и този процес не предизвиква особени спорове.
Но ако целта на американската хегемония беше установяването на глобален ред и справедливост чрез предпазливо използване на груба сила, резултатите бяха смесени, в най-добрия случай. От 1950 г. насам хората в англоговорящия свят и живеещите в относителна близост до Париж и Токио се справят осносително добре. В сравнение с тях, ползите за хората от глобалния Юг са незначителни. Невинаги възможността за по-дълъг и здравословен живот се превръща в лична свобода и сигурност. Правителства, които зачитат индивидуалните права и върховенството на закона, си остават по-скоро надежда, отколкото реалност.
Нещата можеше да са и по-лоши, разбира се. Представете си, например, че по време на Студената война Съединените щати бяха използвали някои от хилядите ядрени оръжия, придобити на огромна цена. Това, което в действителност се случи обаче беше достатъчно лошо. Ако размислим за водените американски войни (и различни тайни интервенции) от 1950 г. насам и техните последици, ще се сблъскаме с ужасяваща история за безразсъдство, злоупотреби и загуби.
Американски войници напредват в Багдад
Иракската война, която започна преди 20 г., представлява върхът на американското военно безумие – превъзхождана само от войната във Виетнам. Започната с очакването да отприщи приливна вълна от освобождение, която да трансформира Близкия Изток, Операция иракска свобода произведе печално наследство от смърт и разруха, които дестабилизираха региона. За известно време поддръжниците на войната се успокояваха с мисълта, че отстраняването на иракския тиран Саддам Хюсеин е направило света едно по-добро място. Днес никакво количество спекулации не може да подкрепи това твърдение.
Повечето обикновени американци може би смятат за прекалено грубо заключението, че всички жертви, дадени от американските войски след Втората световна война насам, са били безсмислени. Но е трудно да се избегне заключението, че резултатът от Ирак е по-скоро правило, отколкото изключение. Решението на президента Хари Труман да изпрати войски на север от 38мия паралел, на Корейския полуостров, в 1950 г. беше епична грешка, която беше засенчена 15 години по-късно от решението на президента Линдън Джонсън да изпрати американски бойни части във Виетнам. Войната в Афганистан, започнала през 2001 г., даде нов смисъл на понятието „блато“. Колкото до Ирак, невъзможно е да се опровергаят думите на Барак Обама от 2002 г., когато той беше все още сенатор от Илинойс, с които той описа предстоящата американска инвазия като „глупав“, „прибързан“ и „циничен опит“ на „неделни военни“ „да натъпчат собствените си идеологически програми в гърлата ни“.
Във всеки един от изброените случаи обаче тези избори бяха израз на това, което американското глобално лидерство изглежда изискваше към момента. Според логиката, заложена в NSC-68, да се пропусне възможността за обединяване на двете Кореи, или да се позволи Република Виетнам да попадне в комунизма, би било връх на безотговорността. Както и да се допусне талибаните да си върнат властта в Кабул. Сериозното приемане на твърдението, че Саддам притежава оръжия за масово унищожение (и има намерение да произведе още такива), и свалянето му от власт, могат да бъдат разглеждани като политически и морален императив.
Във всеки от тези случаи обаче изключително погрешната преценка пропиля – няма друга дума – огромни количества американско богатство и хиляди американски животи (без да споменаваме милионите неамерикански животи). Проектът на университета Браун във връзка с военните разходи оценява, че американските военни действия от атаките на 9/11 насам са стрували 8 трилиона долара – сума, която надхвърля няколко десетки пъти отпуснатата на администрацията на Байдън сума за силно рекламираната инфраструктурна инициатива „Да изградим по-добра Америка“. При това е трудно да се види как ползите от тези военни операции надвишават разходите.
Но основната логика, която е одобрила всичките тези интервенции остава незасегната. Дори и Байдън, който като вицепрезидент се противопостави на голямо увеличаване на американските сили в Афганистан и който, като президент, в крайна сметка изтегли войските, не се е разделил с фундаменталната вяра в дълготрайната ефикасност на американската военна сила. Като отговор на поражението в Афганистан той предложи увеличаване на бюджета на Пентагона. Конгресът не само се съгласи, но отпусна и бонус.
Кой е любимият ви непобедим герой?
Мощта, с която разполага огромният апарат за национална сигурност на САЩ, отчасти обяснява защо тези нагласи продължават. В тази връзка, прословутото предупреждение от прощалната реч на президента Дуайт Айзенхауер от януари 1961 г. не е загубило своята актуалност. В тази реч Айзенхауер предупреждава за „катастрофалното нарастване на неуместна власт“ в ръцете на „военно-индустриалния комплекс“. Той предлага и решение: „бдително и информирано гражданство“, което да държи „огромната индустриална и военно-отбранителна машина“ на страната под контрол, „така че сигурността и свободата да могат заедно да процъфтяват“. Но надеждата му беше неуместна. Американците са доказали, че са по-скоро безразлични, отколкото бдителни по въпросите на националната сигурност. Много американци все още почитат Айзенхауер. Но когато се нуждаят от вдъхновение, не гледат към президента от 1961 г., а към генерала от 1945 г., който постигна безусловната капитулация на Третия райх.
Победата във Втората световна война подари ново усещане за смисъл на американската политика, което беше впоследствие кодирано в NSC-68. Но то също така наложи и усмирителна риза. Както писа наскоро ученият Дейвид Бромуич, „Втората световна война е образът, който ни държи в плен“. В най-важните отношения историята на американската политика за сигурност през последните 70 години е обединена в усилието да съхранява и опреснява този образ. Общата цел през цялото време е да се изработи нова такава победа и по този начин да се осигури сигурност, просперитет, уважение и привилегия или най-общо казано – управление на света по американските условия, господство, оправдано от самостоятелно възложената мисия за разпространяване на свобода и демокрация.
Падането на Берлинската стена, последвано от колапс на комунизма, както и победата на САЩ през 1990-91 г. във войната в Залива, изглежда за един кратък момент направиха такъв свят постижим. Това бяха победи, които взети заедно, биха могли да се сравнят по обхват с тази от 1945 година. Прокламираният „край на историята“ имаше за резултат еднополярен свят, над който единствената суперсила властваше в качеството си на „световната незаменима държава“. Днес подобни фрази попадат в категорията на „бремето на белия човек“ и „войната, която ще сложи край на всички войни“ – те могат да бъдат употребявани само иронично. Но те много точно отразяват интоксикацията, която е завладяла политическите елити след 1989 година. Никога държава, уж посветена на благородни каузи, не е създавала или подклаждала по-голям хаос от Съединените щати след Студената война, когато тръгнаха да унищожават злодеите навред.
Идеологическите заклинания в пътя на Вашингтон продължиха до 2016 г., когато Доналд Тръмп преобърна американската политика. Като кандидат за президент Тръмп обеща да начертае различен курс, който ще постави „Америка на първо място“. Тази привидно доброжелателна фраза имаше експлозивни конотации, препращайки обратно към времето, когато опозицията срещу евентуална намеса на САЩ на страната на Великобритания срещу нацистката агресия е била широко разпространена сред американците. Тръмп не просто обеща по-малко войнствена външна политика. Съзнателно или не, той заплаши да отхвърли моралните устои на следвоенната американска държавност.
Страните от НАТО „не плащат справедлив дял“ и „ограбват САЩ“ – това беше една от характерните тиради на Тръмп по време на кампанията му през 2016 година. „И знаете ли какво правим ние? Нищо. Те или трябва да платят миналите си задължения, или да излязат. Дори и това да разруши НАТО.“ Той се връщаше към тази тема отново и отново, включително и във встъпителното си обръщение като президент. „Ние защитавахме границите на други държави, докато отказвахме да защитим нашите собствени и изхарчихме трилиони и трилиони долари навън, докато американската инфраструктура е в състояние на разруха и разпад“, заяви Тръмп. „Ние направихме други страни богати, докато богатството, силата и увереността в нашата страна се разсея над хоризонта.“ Край на това, обеща той: „От днес нататък на първо място ще бъде само Америка.“
Подобни еретични възгледи предизвикаха нервен срив, от който външната политика на САЩ все още не се е възстановила напълно. Разбира се, навикът на Тръмп да лъже и неговата историческа неграмотност пречат да се каже със сигурност дали той изобщо е схващал какво означава фразата „Америка на първо място“. Но дори и да е схващал, неговата поразителна некомпетентност и късият обхват на вниманието му позволиха на статуквото да оцелее. По време на мандата на Тръмп войната, започната след 9/11 зацикли. Съюзите останаха непокътнати. Както и военното присъствие на страната в чужбина, с някои малки корекции. Вътре в страната военно-промишленият комплекс просперираше. Скъпата модернизация на ядрените способности на САЩ продължаваше, привличайки минимално внимание. Като цяло, основните парадигми на NSC-68 оцеляваха, заедно с убеждението, че по някакъв начин Втората световна война остава в значението си на политически ориентир. „Изолационист“ си остана епитет, използван за всеки, който не подкрепя твърдата употреба на американска сила за лекуване на световното зло извън страната.
Но дори и официалното мислене на ръководството относно ролята на САЩ в света да оставаше вгледано в миналото, самият свят преминаваше през дълбоки промени. И точно в това е централният парадокс на президентството на Тръмп: обещанието на Тръмп да изостави следвоенната парадигма накара институцията да се обедини и да организира енергична защита на рамката на NSC-68 – независимо, че Съединените щати се сблъскаха с нарастваща вълна от проблеми, към които тази рамка беше напълно неотносима. Списъкът им е дълъг: възходът на Китай, задълбочаващата се климатична криза, загубата на контрола по южната граница на САЩ, изпаряването на възможностите на работническата класа, главоломното увеличаване на смъртността от дрога, бруталната пандемия, вътрешните безредици, породени от крайната поляризация по линия на расовата, етническата, социоикономическата, партийната и религиозната принадлежност. Тези разделения подхраниха избирането на Тръмп през 2016 г., позволиха му да спечели още по-голям брой гласове в кампанията за преизбирането му, която той загуби, и направиха възможни усилията му да попречи на мирното предаване на властта и отхвърлянето на конституционния ред след неговото поражение.
Създателите на митове
Тази каскада от провали и недостатъци и неспособността на следвоенната визия на САЩ да се справи с тях, сякаш бяха предвестници на суецкия момент. Но вместо това, президентството на Байдън бележи в историята на американската държавност обрат, при който нещата не се обърнаха. В средата на мандата на Байдън голямата американска стратегия е затънала в кълбо от неосъзнати противоречия. Водеща сред тях е настойчивостта на Вашингтон, че САЩ трябва да поддържат сегашния свещен модел на милитаризирано глобално лидерство, въпреки че адекватността на този модел отслабва, наличните ресурси за продължаването му намаляват, а перспективата за запазване на привилегированото място на страната в световния ред запада. Но официалната външна политика настоява, че няма мислима алтернатива на милитаризираното американско лидерство, позовавайки се най-вече на руската инвазия в Украйна като аргумент в своя полза.
В този смисъл войната в Украйна ревалидизира NSC-68. Но руската армия не е Червената армия, нито нещо близко до нейно подобие. Освен ако Путин не реши да използва ядрено оръжие – малко вероятен сценарий – Русия поставя пренебрежима заплаха за сигурността и добруването на Съединените щати. Руска армия, която не може да стигне даже до Киев, не представлява голяма опасност за Берлин, Лондон или Париж, още по-малко за Ню Йорк. Неспособността, демонстрирана от руската армия, подсилва аргумента, че европейските демокрации са повече от способни да осигурят собствената си сигурност, стига да направят това усилие. В обобщение, войната трябваше да подкрепи аргументите на Вашингтон за определяне на Русия като чужд проблем. Ако Съединените щати имат излишни 50 милиарда долара (сумата, която Конгресът отпусна за защита на Украйна между февруари 2022 и ноември 2022), трябваше да използват тези пари за облекчаване на климатичната криза, за справяне с граничната криза или за облекчаване тежестта на американците от работническата класа – жизненоважни задачи, които администрацията на Байдън третира с много по-малка спешност, отколкото въоръжаването на Украйна.
Байдън говори за войната в Украйна с широки термини, преповтарящи реториката на отминали епохи. „Сега е часът, нашият момент на отговорност, изпитанието за нашата решителност и съвест от самата история“, каза той в речта си за състоянието на Съюза, произнесена няма и седмица след като Русия нападна Украйна през февруари 2022 година. „И ние ще спасим демокрацията.“ Подобен момент и подобна задача би трябвало да предполагат не само демонстрация на ангажимент и решителност, но също и правенето на жертви и трудни избори. Но американското усилие в Украйна не изисква тези неща. Това е прокси война и Байдън мъдро обеща, че въпреки посочения екзистенциален залог за демокрацията, американски войски няма да се бият в защита на Украйна. Връщайки се отново към NSC-68 административната реторика, допълвана от безкраен поток от медийни коментари, създаде впечатлението, че украинската война е призовала Съединените щати отново да грабнат кормилото на историята и да насочат човечеството към неговото предназначение. Но това е точно този вид гордост, който неведнъж е заблуждавал страната.
Трудно е да си представим по-добър шанс да преодолеем това самодоволно поведение и да намерим по-отговорен начин да говорим и да разберем ролята на САЩ в света. Но Байдън изглежда решен да пропусне възможността. Разгледайте този пасаж от Националната стратегия за сигурност за 2022 на администрацията:
„Нуждата от американско лидерство в цял свят е огормна, каквато винаги е била. Ние сме в средата на стратегическо съперничество за оформяне бъдещето на международния ред. Междувременно, общите предизвикателства, които засягат хората навсякъде, изискват засилено глобално сътрудничество и изпълнение на отговорностите на страните в момент, когато това е все по-трудно. В отговор, Съединените щати ще поведат с нашите ценности, ще работим в крак с нашите съюзници и партньори и всички онези, които споделят нашите интереси. Ние няма да оставим бъдещето си уязвимо за прищявките на онези, които не споделят нашата визия за свят, който е свободен, отворен, проспериращ и сигурен.“
Тази световна салата предлага по нещо за всеки, но е лишена от специфика и не може да послужи за основа на последователна политика. Представена като изложение на стратегия, тя всъщност свидетелства за липсата на стратегия.
Начинът на Кенан
Това, което е нужно на Съединените щати днес, е ясно изложена стратегическа цел, която да замени зомбиращата парадигма на NSC-68. Подобна алтернатива е налична, макар и почти незабелязана, още от опияняващите дни след американската победа във Втората световна война. В 1948 г., по времето на установяването на Студената война, Джордж Кенан, предшественик на Нитце като директор на политическото планиране, предлага подход за имерване успеха на американската политика, който е лишен от идеологически фантазии. Отбелязвайки, че към онзи момент Съединените щати „притежават 50% от световното богатство, но нацията представлява само 6,3% от световното население“, той предлага като предстояща задача „да се разработи модел на взаимоотношения, който да ни позволи да запазим това състояние на неравнопоставеност, без това да навреди на националната ни сигурност.“
Целта е американците да си останат в безопасност, като същевременно се запази и дори се засили материалното изобилие, което превърна Съединените щати в обект на завист от целия свят. Според Кенан постигането на тази цел ще изисква Съединените щати „да изоставят всякаква сантименталност и мечтателност“ и да се концентрират „върху нашите непосредствени национални цели“. Страната не може да си позволи „лукса на алтруизма и световната благотворителност“, пише Кенан.
Дългият меморандум на Кенан очертава в значителни детайли начинът, по който Съединените щати трябва да се справят с проблемите на следвоенния свят. Този свят вече не съществува. Затова вниманието днес не трябва да се води от подробностите на неговия анализ, а от духа, който ги изпълва – реализъм, трезвеност и оценяване на ограниченията, наред с акцент върху целенасочеността, дисциплината и това, което Кенан нарича „икономия на усилията“. През 1948 г. Кенан се безпокои, че Америка може да се поддаде на „романтични и универсалистки идеи“, избуяли по време на скоро отминалата война. Бил е прав да се безпокои.
От 1948 г. икономическото неравенство, за което Кенан говори, е намаляло. То обаче не е изчезнало – днес Съединените щати представляват малко над 4% от световното население, но все още държат около 30% от световното богатство. А вътре в страната разпределението на това богатство се е променило драматично. През 1950 г. най-богатият 0,1 процент американци е контролирал около 10% от богатството на страната. Днес те контролират близо 20% от него. Междувременно данъчното здравословно състояние на страната се е влошило – общият национален дълг сега надвишава 31 трилиона, като от 2010 г. насам федералният дефицит е средно над един трилион долара годишно.
Тръмп в Брюксле, Юли, 2018
Такава комбинация от гротескно неравенство и безразборно разточителство до голяма степен обяснява защо толкова голяма и богата страна се оказва неспособна да се справи с дисфункциите у дома и кризите в чужбина.
Военната мощ не може да компенсира липсата вътрешно единство и правителствена самодисциплина. Ако Съединените щати не сложат ред в дома си, има много малка надежда за упражняване на световно лидерство, още по-малко пък е вероятно да наделеят в едно предимно въображаемо състезание между демокрация и автокрация.
Вашингтон спешно трябва да последва съвета, който Кенан предлага през 1948 г., а това поколение политици игнорира – избягване на ненужни войни, изпълняване на обещанията от основополагащите документи на страната и осигуряване на перспективи за достоен живот на обикновените граждани. Едно място, от което може да се започне, е преконфигурирането на американските военни сили в такива, които са предназначени да защитават американския народ, вместо да служат като инструмент за проектиране на глобална мощ. Съединените щати трябва да настояват Департамента по отбраната да отбранява.
Как би изглеждало това на практика? За начало това ще означава да се погледне сериозно на задължението, заложено в Договора за ядрено неразпространение, да се елиминират ядрените оръжия. Да се затворят някои регионални военни щабове, от които Централното командване на САЩ е на първо място в списъка. Намаляване размера на американското военно присъствие в чужбина. Забраняване на плащанията на военни подизпълнители при превишаване на разходите. Заключване на въртящата се врата, която поддържа военно-промишления комплекс. Подновяване на военните правомощия на Конгреса, както е посочено в конституцията на Съединените щати. И, извън случаите на обявяване на война, ограничаване на военните разходи до 2% от БВП, което ще позволи на Пентагона да запази първото място в света по военни разходи.
През 1947 г. в може би най-известното есе, появявало се някога във Foreign Affaires, Кенан пише, използвайки поредицата „Х“: „За да избегне разруха, САЩ има нужда да се води единствено от собствените си най-добри традиции и да докаже, че заслужава да се съхрани като велика нация.“ Днес тези традиции може и да са отломки, но съветът на Кенан не е изгубил нищо от своята важност. Химерата за нов справедлив военен триумф не може да оправи това, което мъчи Съединените щати. Единствено „бдителното и информирано гражданство“, за което Айзенхауер призоваваше, може да запълни нуждите на момента: политика, която отказва да толерира бъдеща злоупотреба с американската власт и бъдещо малтретиране на американския войник, които са се превърнали в запазена марка на нашето време.
Андрю Бацевич е професор по Международни отношения и история в Бостънския университет и член на борда на Института за отговорно държавничество Куинси, както и един от основателите му.
Източник: foreignaffairs.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
