Позорната смърт на американския неоконсерватизъм

Починалият през 1983 г. сенатор демократ Хенри Скуп Джаксън, вдъхновител на американското неоконсервативно движение, трябва да се е обърнал в гроба при спектакъла на жалкото афганистанско поражение на администрацията на Байдън. Той никога не би могъл да си представи, че бившият му колега в Сената, сега президент, ще повтори в Кабул големия позор на изоставянето на Сайгон през 1975 г.

Във Виетнам Америка отиде да се бие срещу експанзията на комунизма и нападението над Южен Виетнам от неговия северен съсед, въоръжен от Съветския съюз и народен Китай. В Афганистан Америка се впусна, заедно с НАТО, в мащабна военна операция, за да осъществи “национално изграждане” (nation building), както изисква неоконсервативната доктрина, формирала американския политическо-медиен елит на границата между ХХ и ХХI век.

Важно е да разберем, че имаше две американски войни в Афганистан, първата спечелена, втората загубена. Първата започна на 7 октомври 2001 г. срещу ислямското емирство на талибаните, което отказа да предаде своя саудитски гост Осама Бин Ладен, вдъхновил атентатите на 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон. Американските въздушни бомбардировки бяха насочени към военните позиции на талибаните северно и източно от Кабул, за да улеснят настъплението на таджикските и узбекски бойци от Северния алианс. Финансиран и въоръжаван от ЦРУ, последният прогони талибаните от Кабул на 13 ноември 2001 г. Афганистанската столица отпразнува освобождението си с ликуване.

Последователите на молла Омар напуснаха и другите афганистански градове и временно намериха убежище в Пакистан. Специалните американски сили елиминираха всички арабски бойци интернационалисти, които откриха на афганистанска земя. Първата американска война беше спечелена блестящо. Точно в този момент администрацията на Буш можеше да сложи край на афганистанското си приключение.

Но опиянени от толкова бърза победа, влиятелните неоконсервативни служители в Белия дом, Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл и Пол Уолфовиц, убедиха президента Джордж У. Буш в необходимостта от втора военна американска авантюра, замислена дългосрочно и поставена в рамките на НАТО, за да “се възстанови, демократизира, развие” Афганистан. Това беше записано на конференцията в Бон на 5 декември 2001 г. На тези неоконсерватори (чийто интервенционизъм подкрепяше по онова време сенатор Джо Бадйнъ) не им хрумна, че поверяването на развитието на въоръжени мъже (сред които прословутите PRT или Provincial Reconstruction Teams, Провинциални екипи за възстановяване) може би не е най-добрата идея в афганистанските планини и долини, исторически известни с омразата си към чуждестранни въоръжени посетители.

Неоконсерваторите са идеолози, които вярват, че тяхната концепция за демокрация трябва да надделее над идеята за мир. Петнадесет месеца след конференцията в Бон и влизането на НАТО в Кабул, те въвлякоха Америка в Ирак, в друга война, целяща да установи демокрацията със сила. Но американците нямаха търпението да останат в Ирак и Афганистан, докато не постигнат мечтания резултат. Те изоставиха териториите на политическите си експерименти толкова грубо, колкото ги бяха завзели. Без никакво съображение за потърпевшото население. Организирайки изтеглянето на американските войски от Афганистан, преди да помисли за съдбата на цивилните, Джо Байдън доведе до позорна смърт американския неоконсерватизъм.

В тази рубрика винаги сме критикували западните военни интервенции в земите на исляма, като реакция на непризнати неоколониални импулси. Има ли обаче друг начин на водене на дипломация на Изток?

Да. Има голистки избор да правиш политика, осланяйки се само на реалностите. Да се откажеш да проектираш собствените си фантазии - пък били те и от най-чистото демократично тесто - в чужди територии, чиято култура не владееш.

Съпредседателствайки с иракския премиер в Багдад на 28 август 2021 г. срещата на върха “за сътрудничество и партньорство” със съседите на Ирак, Еманюел Макрон постигна успех на реалистичната дипломация в Близкия изток. Около масата седнаха лидерите или министрите на външните работи на толкова различни страни, като Иран, Саудитска Арабия, Турция, Йордания, Египет, Обединените арабски емирства, Катар. Без да се стреми да налага личните си политически идеи на когото и да било, френският президент постигна напредък на шиитско-сунитското помирение и връщането на Месопотамия към стабилността. Този френски дипломатически интервенционизъм не е гръмогласен. Но има заслугата, че е ефективен.

Превод от френски: Галя Дачкова