- Автор: Гласове
- 29 Окт 2026
- 174
- 0
Автор: Калоян Косоров за "Гласове"
Европейският зимен енергиен капан: отвън скъп газ, отвътре скъпи квоти
Европа не е в състояние да определя цената на природния газ. Но определя правилата, по които оскъпява собственото си производство на електроенергия. При енергиен шок разликата между двете е въпрос на политическа отговорност.
Европейската енергийна политика влиза в поредния си сблъсък с физическите реалности. Според публикуваните на 27 октомври данни на европейския енергиен регулатор ACER газохранилищата в ЕС са запълнени на 75% към 21 октомври (https://www.acer.europa.eu/news/eu-gas-storage-75-filled). Доставките на втечнен газ през летния период са намалели с 14%, а фючърсната цена европейските газови хъбове пречупиха психологическата граница от 100 евро/МВтч, с перспектива за устойчив ръст. Едновременно с това цените на електрическата енергия на свободния пазар в България растат на месечна база с над 40 %, спрямо септември, достигайки 320 евро/МВтч среднодневна цена за 29.10.2026. Конфликтът в Близкия изток вече е добавил между 18 и 33 млрд. евро към европейската сметка за същото количество внесен газ. Не повече енергия. Същата енергия, на по-висока цена. Конфликтът в Иран е с перспектива за нова ескалация след междинните избори в САЩ.
Тук обичайно започва успокоителният разговор: всяка есен се предвижда тежка зима, а после системата някак се справя.
Само че „справихме се“ не е икономическа стратегия. Липсата на физически недостиг не означава конкурентна енергия. Въпросът не е единствено дали ще има газ и ток, а на каква цена ще ги получим и какво ще остане от индустрията след плащането им.
Този път напрежението не произтича единствено от прогнозата за студено време. ACER отчита нарушени катарски доставки на LNG през Ормузкия проток, засилена зависимост от американски втечнен газ и по-ниски запаси спрямо деветгодишната средна стойност.
На този фон Европа продължава упорито по две предварително разписани линии. Едната е отказът от руския газ, вече закрепен в регламент с поетапни забрани. Препотвърждение за тази позиция дойде и вчера от ЕК. Другата е Европейската схема за търговия с емисии – и по-конкретно административното намаляване на наличните въглеродни квоти в обращение, което увеличава техните цени устойчиво.
Това не са просто политически послания. Това са правни и икономически сигнали, по които се сключват договори, финансират се проекти и се вземат решения за бъдещето на енергетиката и индустрията [consilium.europa.eu], [climate.ec.europa.eu].
Отказът от зависимост към конкретен доставчик може да има основания за сигурност. Но тези основания не отменят задължението да бъде осигурена работещ и икономически поносим аналог. Именно тук се затваря европейският капан: външната политика ограничава източниците, а климатичната политика добавя разход към използването на наличните вътрешни мощности. Европа иска да се освободи от руския газ, но едновременно наказва с въглеродни разходи собствената си енергийна алтернатива.
Зад това противоречие стои конкретен ценови механизъм, който намира изражение именно в сегашната криза. Когато природният газ поскъпва, електроенергията, произвеждана от газовите централи, играе решаваща роля за клиринговите цени на електроенергийните борси. С други думи, те определят цените, най-вече в периодите с неустойчиво предлагане от ВЕИ и увеличено потребление – като зимния период. В този времеви интервал колкото повече поскъпва природния газ, толкова повече ще поскъпва електроенергията на електроенергийните борси. Ефектът е по-голям специално за региона, в който се намира България. Но с това ударът не приключва.
Поскъпването на газа с настоящата прогресия превръща въглищните централи относително по-конкурентни спрямо газовите. Пазарът получава стимул да замести част от газовото производство с въглищно. Именно тук се включва вторият механизъм: за същото количество електроенергия въглищата отделят повече въглероден диоксид, което означава повече търсене на въглеродни квоти. От своя страна това води до натиск върху пазара за CO2 емисии и ръст в техните цени.
По-скъпите квоти не остават проблем само на въглищните централи. Те увеличават разходите и на газовите мощности, и на индустрията, които също плащат за своите задължения по Европейската схема за търговия с емисии. Когато тези централи определят борсовата цена, допълнителният разход отново се пренася върху тока. Така скъпият газ може да удари пазара два пъти: веднъж през горивото и втори път през въглеродните квоти.
Това е скритият мултипликатор на кризата. Външният шок идва от пазара на газ, но европейската регулаторна рамка създава канал за неговото усилване. Вместо собствената енергийна алтернатива да поеме част от удара, използването ѝ поражда допълнителен въглероден разход, който се връща като бумеранг на пазара за електрическа енергия през газовите централи.
Но стратегическият въпрос остава. Защо при външен горивен шок Европа трябва да поддържа допълнителна регулаторна тежест върху собствените си мощности, работещи с местен ресурс? Тези, които могат да гарантират енергиен суверенитет, особено в усложнената икономическа среда и среда за сигурност?
За България този въпрос е особено съществен. Ако искаме местните въглища да бъдат стратегически резерв срещу външна зависимост, трябва да оценяваме не само емисионния им разход, а и стойността на възможността да разполагаме с тях. Суверенитетът няма практическо съдържание, ако собственият ресурс е необходим при криза, но икономически недостъпен заради правилата, които сами сме приели (като част от ЕС).
Следва познатото решение: компенсации.
Те могат да бъдат необходими за оцеляването на предприятията и защитата на домакинствата. Но компенсираната скъпа енергия не е евтина енергия. Сметката не изчезва, когато бъде преместена от фактурата към публичен фонд или бюджета. А когато подкрепата изисква допълнителен дефицит, енергийният проблем се превръща и във фискален.
Затова необходимата промяна не е поредната програма за преразпределение.
България трябва да настоява за временна кризисна спирачка на въглеродния разход посредством призив за пълно суспендиране на ЕСТЕ на европейско равнище, за зимния период на 2026. Това няма да направи вносния газ евтин. Но ще даде повече пространство на собствените въглищни мощности да ограничат зависимостта от него, вместо въглеродните квоти да оскъпяват именно алтернативата, от която се нуждаем при криза. Ще даде и известна свобода на индустрията, която плаща CO2 квоти.
Европа не може да управлява всяка криза. Но може да промени правилата, с които сама я задълбочава. Да отказва тази промяна, а после да плаща за последствията с парите на данъкоплатците, не е неизбежност. Това е политически избор.
