Мъртъв ли е Бог? Разговор между Пиер Манан и Ален Финкелкрот

Мъртъв ли е Бог? Разговор между Пиер Манан и Ален Финкелкрот

Автори: Венсан Тремоле дьо Вилие и Йожени Боале, “Фигаро”

Пиер Манан (вляво) е професор по политическа философия. Дълго време той беше изследователски директор във Висшето училище по социални науки в Париж. Въпреки че споделят един и същ вкус към дебата на идеи, цивилизования разговор и страстта към търсенето на истината, Пиер Манан и Ален Финкелкрот имат различно отношение към Бог. Ученик на Реймон Арон, Пиер Манан посвещава последната си книга на Блез Паскал и християнското предложение. Философът Ален Финкелкрот признава, че няма вяра: за него отсъствието на Бог е “неумолима истина”.

- Пиер Манан, току-що публикувахте увлекателно есе, посветено на Блез Паскал и, в по-широк смисъл, на християнското предложение. Защо се връщате към автора на “Мисли”?

Пиер Манан: - Първо, защото го обичам. Той има живото присъствие на говорещ човек. Това чувство го изпитвам и при Монтен или при Русо, но те ни ласкаят, препоръчват ни да обичаме себе си, да развиваме своята несравнима индивидуалност. Паскал не ни ласкае, той ни връща присъствието, или по-скоро неотложността и остротата на едно предложение за живот, което дългото използване е изхабило и с което вече не знаем какво да правим, под формата на християнски живот, на тази форма-майка, която е била решаваща, положително или отрицателно, за европейските съдби. Ако трябва да го обобщя с една дума, съзнанието на християнина се определя от отношението му към едно основополагащо събитие, въплъщението, което продължава и се актуализира в една институция, Църквата, която раздава храната на “новия живот” чрез литургията на Словото и тайнствата.

Църквата, ако смея да кажа, разпространява и съобщава във времето едно неизчерпаемо съкровище, дадено в началото, но тя гледа извън времето към Деня на Бога, когато изкупителният проект ще бъде изпълнен. Тази Църква се утвърди силно в този свят, докато се позоваваше постоянно на другия свят. Това напрежение в крайна сметка я изтощава. Църквата не е създадена, за да управлява този свят и да накара другия да почака. От ХVI век европейците показват своето нетърпение, но през ХVII век те взеха големи решения. Две големи решения за установяване на човешкия суверенитет над човешкия свят: от една страна, модерната държава; от друга, модерната наука. В този момент се намеси Паскал.

Предприемчивите европейци са напът да откраднат от смутената Църква ключовете на Царството. Паскал апелира. Не от привързаност към старите привички, тъй като той е в челните редици в установяването на новия свят на геометрията и на експерименталната физика, но той смята, че заемайки се да променят радикално положението си с помощта на геометричния разум, хората ще загубят съзнанието си за това състояние, което християнството им е дало да опознаят. Зараждащата се наука ги заблуждава, като им обещава някаква безкрайна власт. Паскал ги хока и иска да ги върне към познанието за истинското им положение, това на интелигентно и свободно същество, но чиято свобода е крехка и погрешима и чийто разум позволява да бъде пренесен отвъд границите си. Неразбираема сплав от величие и нищета, ключа към която дава християнството. Днес държавата и науката достигат края на своята амбиция. Нищо не убягва от надзора на социалната държава, нищо не убягва от проникването на научния поглед. Какво означава “човешко положение”, когато претендираме радикално да го променим? Това, което беше опасно обещание за Паскал, се превърна в деморализираща реалност за нас. Така че аз, слабият, потърсих подкрепата на силата на Паскал, не за да го въвлека в нашите спорове, а с негова помощ да преоткрия както острото и живо усещане за нашето положение, така и възможно най-чист поглед за християнското предложение, за да осветлим това положение и да го излекуваме.

Ален Финкелкрот: - Със сигурност нямам същата близост като Пиер Манан с Паскал, но за мен той не е далечен автор. Той е спътник, който присъства силно  в дъното на душата ми. Особено съм му задължен за разграничаването на редовете. “Безкрайното разстояние на телата от духовете представлява безкрайно по-безкрайното разстояние на духовете от милосърдието, защото то е свръхестествено”. И така, три реда: редът на плътта, редът на духа, редът на милосърдието. Милосърдието е разположено на върха, защото свидетелства за Бог, носи неговото клеймо. Това е прилив на благодат. Обръщането на “за себе си” в “за другия” е свръхестествено. Но животът на духа, казва Паскал, не произтича от материалния живот. “Целият блясък на величието на плътта няма никакво лустро за хората, които търсят духа. Величието на хората на духа е невидимо за кралете, за богатите, за капитаните, за всички тези големци от плът”. Струва ми се, че това е едно строго определение на секуларизма. Въпросът не е просто да се отдаде на кесаря кесаревото, а Божието Богу, трябва да се освободи животът на духа от неговата религиозна опека, без да го кара да попадне под властта на политиката или икономиката. Паскал утвърждава независимостта на духовния ред срещу алтернативата на класическата метафизика между реда на плътта и религиозния ред. Той очертава и секуларизира територията на духа.

Това разделение е в основата на републиканското училище. “Училището е възхитително място, харесвам голите му стени и че външните шумове не влизат в него”, казва Ален. Все още ли е наше това разделение? Струва ми се, че е все по-малко осмислено и разбираемо. Това важи за училищата, както и за всички културни места. Лоранс де Кар, директорката на музея “Лувър”, говореше за “превръщането на Лувъра в ехо стая на обществото”. Днес имаме чувството, че всеобхватното общество слага край на разделянето на редовете и събаря всички стени.

- Пиер Манан пише в предговора на книгата си: “Европейците вече не знаят какво да правят с християнството, което ги е формирало”. Какво да правим с християнството днес?

Ален Финкелкрот: - Ще отговоря на това в екзистенциален план. Аз чета Паскал заради прозорливостта на неговото описание на нашето положение: величие и мизерия. Този автор не е ироничен: “Последното действие е кърваво, колкото и красива да е комедията във всичко останало: накрая хвърляме пръст върху главата и така е завинаги”… Паскал ми говори, именно защото не разсейва тревожността, той ни връща към нея. Той кара дори и най-сериозните ни дейности да изглеждат като форми на забавлението. Така ни подготвя за залога, иска да изостри желаното очакване на безкрая. Това, което следва смъртта, в християнската религия придобива “сила на присъствие, която няма еквивалент нито в езическия свят, нито в древния юдаизъм”, пише Пиер Манан. Именно това е християнското предложение.

Усещам мъката на Паскал, но не приемам залога, защото това предложение няма сила върху мен. Несъществуването на Бог ми се натрапва със силата на очевидността. Не казвам, че съм прав, аз отново се позиционирам на екзистенциално ниво. Това знание, което мисля, че притежавам, не е щастливо знание, не е победоносно, триумфално знание, не е знанието на човек, който е прогонил Бог от трона му, за да го наследи, приписвайки си постепенно атрибутите на всезнанието и всемогъществото. За този атеист “либертинец” не е правилното име; той е сирак: той няма чувството, че е убил Бог с безстрашен или несъзнателен жест, за него смъртта е надвила Бог, смъртта е тази, която е убила Бог. Ето как ги чувствам нещата. Сентенцията “Мизерията на човек без Бог” би могла да бъде моя. И аз се подхранвам от християнската мисъл, тъй като тя не позволява да бъде сведена до нейното обещание.

- Какво може да каже все още християнското обещание на един свят, който е изгонил Бог от небето?

Пиер Манан: - Какво да правим с християнството? Да го признаем като факт, значителен факт в сегашния живот на европейците, религиозен, морален, социален и следователно също и политически факт. Случаят обаче не е такъв: признат, не без резерви, като минал факт, сегашният му статут е преустановен с временно решение. Духовното количество, количеството  реалност, което християнството представлява в историята на Европа, беше по някакъв начин унищожено в момента, в който нова Европа, вместо да заеме място в непрекъснатостта на своята история, искаше да се роди отново, в невинност и невежество за тази история. Тогава тя се обърна с дух на отмъщение срещу съставните елементи на европейския живот, за които се предполага, че са причинили войните, насилията, несправедливостите от нашето минало, независимо дали става дума за нации или християнски вероизповедания. Европейският проект се основава на решението да се отхвърли всякаква приемственост между нова Европа и това, което я предшества, сякаш за да се предпази от замърсяване. В страна като Франция поддържането в публичното пространство на знаците на християнския живот е преустановено с временно и преднамерено унизително решение, като сцената на Рождество Христово е приемлива в публичното пространство само като фолклорна останка.

В същото време, докато изпразва европейското публично пространство от знаците на християнския свят, Европа безусловно посреща исляма. Той не само се признава за религиозен и социален факт, който трябва да бъде приет справедливо и благоразумно, той получава съвсем нова легитимност като залог за новото раждане на Европа, залог, че тя не е “християнски клуб”. Историята лесно обяснява, че една част от френските граждани са мюсюлмани, че една част от Франция видимо е мюсюлманска, но защо институциите на републиката изискват християнската част да бъде невидима?

- Днес папа Франциск обяснява, че в миналото Европа много често се е фокусирала върху волята си за власт, забравяйки евангелското послание. Понякога папата възхвалява свят без граници и форма на мултикултурализъм. За неговите критици християнството, което беше душата на Европа, ще се превърне в нейния разтворител. Какво мислите за това явно противоречие?

Пиер Манан: - В социална и морална атмосфера, в която християнската религия се е ограничила до местата за поклонение и в която вярващите са загубили навика да определят и формулират обекта на своята вяра в публичното пространство, този обект става смътен. Тогава той се оставя да бъде обгърнат от тази религиозност, която формира това, което се нарича гражданска религия на Европа и дори на Запада, а именно хуманитарната религия, религията на човечеството. Тя се основава на онова, което Токвил наричаше “усещане за сходство”. Състраданието към “другия човек” се превръща в социален афект в най-висока степен. Разбираме, че този афект се бърка с любовта към ближния, заповядана от Евангелския завет. Следствията от тези две разпоредби са отчасти сходни. Въпреки това, разглеждани сами по себе си, тези две разпоредби са дълбоко различни.

Чрез състраданието, както много добре го е анализирал Русо, аз се отъждествявам със страдащия себеподобен, поставям се на негово място, но, разбира се, знам много добре, че аз не страдам и дори, казва Русо, неминуемо изпитвам неволно удоволствие, че не страдам. Милосърдието е насочено на първо място не към ближния, а към Бог, който присъства в бедния, болния, затворника… Това изглежда “по-малко човешко” от състраданието и е такова, но то се изплъзва от кръга на “твърде човешката” прилика. Милосърдието преодолява, надминава различията, но не ги премахва.

В противен случай милосърдието не би кулминирало в заповедта да обичаме враговете си - тези, с които е невъзможно да се идентифицираме, към които е невъзможно да изпитваме състрадание. Искам само да отбележа, че християнската гледна точка е доста различно от хуманитарната. Последната вижда човечеството да се обединява поради неустоимата заразителност на чувството за подобност. Сходството между хората щяло да направи второстепенни, и в крайна сметка безразлични, разликите между формите на живот на хората. Християнското милосърдие не ги смята за второстепенни или незначителни. Как би могло да смята, че различията между религиите са без истинско значение и в крайна сметка са безразлични, след като единственият истински принцип на окончателното единство на хората се намира според него в Христос?

Ален Финкелкрот: - Под егидата на този папа християнството наистина се превръща в “религия на излизане от религията”, ако се изразя като Марсел Гоше, и се смесва с движението на модерното общество. Християнството вече не е вероизповедание, а морал: заличаване на всяка следа на божественото в полза на “хуманизъм към другия човек”. Нарочно използвам заглавието на книга на Еманюел Левинас. Хуманизъм на приемане на чужденеца, на отваряне към другия; само че Левинас казва, че този хуманизъм не може да се сведе до любовта, защото човечеството не е нещо цялостно, както и другостта. Човечеството е човешкото многообразие. Така възникват въпроси: кой е моят ближен? Кой е ближният на моя ближен? “Любовта се нуждае, казва Левинас, от мъдростта на любовта”.

С хуманитарния морал, в който неохристиянството се разпознава и осъществява, мъдростта на любовта е отхвърлена. Философът Джани Ватимо формулира точно този морал: “Идентичността на християнина трябва да се материализира под формата на гостоприемство, да бъде сведена почти напълно до това да изслушва гостите и да им дава думата”. Какво е днес Ватиканът, ако не планетарна НПО?

- Вие казахте, Ален Финкелкрот, в едно интервю преди десетина години: “Аз не съм евреин, който изучава и изпълнява ритуалите, но никога не съм преставал да се питам какво означава да бъдеш евреин”. Как може да бъде плодотворен диалогът между този въпрос и християнското предложение?

Ален Финкелкрот: - Аз наистина не съм възпитан в традицията, нито съм евреин по култура. Знам откъслечно идиш, който беше майчиният език на баща ми. Но от само себе си се разбира, че съм евреин. Левинас казва: “Прибягването на хитлеристкия антисемитизъм до расовия мит припомни на евреите непоправимостта на тяхното битие”. Аз съм евреин поради татуираната предмишница на баща ми, но също така знам, че не сме депортирани от поколение на поколение. Толкова търсеното днес положение на жертва не е наследствено. Така че се опитвам да не си измислям истории, не се смятам за преследван, но държа очите си отворени. Внимателен съм към метаморфозите на антисемитизма. Забелязвам неговото преминаване от крайната десница, където той продължава да съществува остатъчно, в крайната левица, където се разпространява чрез електорализъм, клиентелизъм, за да привлече новия народ. Забелязвам също промяната на неговия език. Антисемитизмът вече не е разновидност на расизма, а разновидност на антирасизма. Израел, държава на апартейд, юдео-нацистка държава, така се говори в средите на ултралевицата. С тревога наблюдавам и очертаваща се несъвместимост между хипермодерността и еврейската упоритост, еврейският инат. Това, което християнството дълго време наричаше еврейска закалка.

Спомням си една статия в Débat на Тони Джъд през 2004 г., в която той казваше: “В света на смесването, където бариерите пред комуникацията почти са разрушени, където все повече от нас имат множествена идентичност, избираеми идентичности, Израел е истински анахронизъм”. Тази дума ме стресна. Той актуализира старото обвинение, също развито, трябва до го кажем, от Паскал, срещу плътския евреин, евреина от поколение на поколение. Това обвинение го откривам, за мое голямо изумление, в думите и в последната книга на Делфин Орвийор (третата жена равин във Франция - бел. пр.): “Няма Ажар”. Героят на този монолог, син на Емил Ажар, псевдонима на Ромен Гари, е без задръжки: “По дяволите идентичността, по дяволите пораждането”, казва той. И той бичува принадлежността, опира се на Авраам, за да скъса с родословието. Делфин Орвийор измисля цял юдаизъм, насочен срещу еврейската съдба. Тя постига чудото да юдеизира процеса срещу плътския евреин. За мен това е измама и дори светотаство. Чувствителна към хипермодерността, вместо юдаизъм, има огледало, в което тя се смее, виждайки се с толкова примеси, този номер ме вбесява.

Противно на това въвличане на вярата на нашите бащи в служба на духа на времето, Реймон Арон пише в Le Spectateur engagé (“Ангажираният зрител”): “Днес оправдавам, така да се каже, моята привързаност към юдаизма с верността към корените. Ако случайно се появя пред дядо ми, който живееше в Рамбервийе, все още верен на традицията, не бих искал да се срамувам пред него. Бих искал да му създам усещането, че макар да не съм евреин като него, съм останал верен. Както писах няколко пъти, не обичам да изтръгвам корените си, може би това не е много философско, но човек се справя със своите чувства и идеи, доколкото може”. Това наистина не е философско, но може би е в известен религиозен смисъл. Аз, от своя страна, не живея под погледа на Бог, но живея под погледа на мъртвите, на някои мъртви хора, които невинаги са евреи и се опитвам да се представя достойно.

- Пиер Манан, какво бихте казали за диалога между юдаизма и християнското предложение?

Пиер Манан: - Няма нищо подобно на двойката юдаизъм-християнство в човешката история. Това е една и съща религия, разделена на два клона, които в продължение на две хиляди години взаимно са се отхвърляли и не одобрявали. По очевидни причини отношенията между тях днес са склонни да се свеждат до историята на антиюдаизма или християнския антисемитизъм. Въпреки това, въпросът за връзката юдаизъм-християнство остава непокътнат, след като искрено и напълно се откажем от антиеврейските предразсъдъци от християнски произход. Въпросът за тази връзка е още по-сложен, тъй като юдаизмът, еврейският народ, еврейското битие не трябва да се бъркат с еврейската религия. Християните вярват в Бог, който изведе евреите от Египет, избави ги със силна ръка от дома на робството, те вярват в Бога на евреите, в когото толкова много евреи не вярват или вече не вярват. Евреите винаги с право са се възмущавали от претенцията на християнската Църква да бъде novus et verus Israel (новият и истински Израел).

След събора Католическата църква официално се отказа от тази “теология на замяната”, чрез която Църквата заемаше мястото, цялото място на Израел, заменяше го и му оставяше само унижението на неговата слепота и тя призна, че еврейският народ продължава да играе активна и положителна роля в спасителното намерение на Бога-приятел-на-хората. Това много щастливо развитие, макар и да лекува раните и да разсейва недоразуменията, по никакъв начин не променя въпроса. Християните могат и трябва да се откажат от всяка форма на обвинение срещу евреите, но те не могат да се откажат от обявяването на Добрата вест, донесена от Христос от Евангелията, която е изпълнението на Закона и на пророците на Израел. Те могат да се откажат да искат покръстване на евреите, но едва ли могат да спрат да го чакат, тъй като според християнската теология то е условието за окончателното помирение на всички хора помежду си и с Бога.

- Може ли европейският хуманизъм, дори произлизащ от християнството, да отговори на религиозното и цивилизационно предизвикателство, което завоевателният и политически ислям отправя към Европа?

Ален Финкелкрот: -Хуманизмът, какъвто ни е завещан от Ренесанса, е много добре дефиниран от Пол Рикьор: “Противно на традицията на cogito и на претенцията на субекта да познава себе си чрез непосредствена интуиция, ние се разбираме само чрез криволиченето на знаците за човешкото в произведенията на културата. Какво щяхме да знаем за любовта, омразата и етичните чувства като цяло, ако не бяха формулирани от езика и изречени от литературата?”. Еухенио Гарин, европейски майстор на историята на ренесансовия хуманизма, описва със следните думи принципа на хуманистичното възпитание: “Образоваме човека, като го поставяме в контакт с хората от миналото, защото благодарение на съкровището на паметта, в беседа с другите, в сблъсъка с точни, а не фалшиви и банални думи, духът на практика е длъжен да открие себе си, да заеме позиция, да произнесе на свой ред адекватни и точни думи”.

Хуманизмът не е, както често и мързеливо се смята, преходът от хетерономия към автономия, а откритието, утвърждаването на друга хетерономия, именно тази на културата. Религията няма монопол над трансцендентността. Това казва хуманизмът. Но с непрекъснатия прогрес на това, което Токвил наричаше “равенство на условията”, днес вече няма нищо друго освен субективизъм. Всички вкусове са в културата, толерантността се превърна в ненадминатия хоризонт на живота на духа още в училище. Ален Виала, професор, който участва в разработването на програмите по френски език в началото на този век, казва нещата много ясно: “Литературата (…) не е въпрос на научна истина, а на правдоподобност, следователно на мнение. Изправени сме пред пространството на мненията. Нека го приемем като такова”. Така възхищението към класиците е изместено чрез разпространението на критичния дух. Още от най-ранна възраст учениците са приканени към недоверие. Под влиянието на полудялата добродетел за равенство, хуманистичното предложение е отхвърлено заедно с християнското предложение.

Пиер Манан: - С какво ни предизвиква ислямът? И кое е това “ние”, което предизвиква? Предизвикателството е, че това, което се случва, значителният натиск, упражняван от исляма върху Европа, нямаше да се случи, ако големият прогресистки разказ, развиван от ХVIII век, беше потвърден, тази философия на историята, според която човечеството, водено от европейския авангард, неминуемо ще се еманципира от религиозните представи, догми и доктрини. Поддържаната или по-скоро подсилената жизненост на мюсюлманската цялост противостои на една историческа перспектива, която отслабването или “секуларизацията” на християнството изглежда потвърждава. Във всеки случай ислямът е религията, която не иска да свърши и която се утвърждава в явни и победоносни публични форми, като най-малкото хвърля съмнение върху големия разказ за секуларизацията. Той предизвиква самосъзнанието, на което се крепи самочувствието на модерна Европа.

Прогресизмът не възнамерява да преразгледа своя подход към религиозния въпрос. Тогава какво прави? От една страна, променя коренно определението за прогрес, за да вкара исляма в големия разказ. Европа вече не представлява прогрес, защото е рамката за създаването на ново човешко сдружение, на индустриално или социалистическо общество, както смятаха Огюст Конт или Карл Маркс, а напротив, тя представлява прогрес, защото се е отказала от всякакво самоутвърждаване, отваряйки се безгранично към другия, включително когато той противоречи директно на нашите принципи, особено на принципа за равенството между мъже и жени. Щом  измерим качеството на нашия прогресизъм на склонността ни да приемаме безусловно исляма, той услужливо допринася за потвърждаването на големия разказ, вместо да го опровергава. Тъй като въпреки всичко трябва да вземем предвид факта, че мюсюлманските нрави се сблъскват с някои от основните ни принципи, ние уверено заявяваме - това е допълнителното движение в стратегията - че секуларизмът ще вземе мерки, като наложи на мюсюлманите да премахнат поне видимите знаци на подчиненото положение на жените. Докато първото движение се хвали, че приема мюсюлманите такива, каквито си, второто обещава, че секуларизмът ще ги направи такива, каквито трябва да бъдат. Така се премахва всякакво ограничение пред приемането на исляма, било в името на сегашното му различие, било в името на бъдещата му прилика. Разбира се, приликата закъснява, но прогресизмът живее с очакване.

- Католическата и републиканската матрици, които държаха френското общество, се разпаднаха, обяснява Жером Фурке в началото на книгата си L’Archipel français (Френският архипелаг). Следователно търсим други, заместващи религии. Философът Жан-Франсоа Бронщайн издаде неотдавна La religion woke (Религията на “събудените”). Какво мислите, Ален Финкелкрот, за идеята уокизмът да се разглежда като религия?

Ален Финкелкрот: - Не се чувствам удобно с тази метафорична употреба на термина “религия”. Не съм убеден от концепцията за светските религии. Обещанието за светло бъдеще не е религиозно. В книгата си Пиер Манан устройва много просветляващ дебат между Паскал и Русо. Първородният грях заема централно място в мисълта на Паскал. Манан пише: “Претенцията сами да превъзмогнем човешката несправедливост, несправедливостта, в която сме родени и в която живеем, докато Бог не ни избави, е началото и дори върхът на нашата несправедливост”. Русо казва обратното, той изключва хипотезата за първородния грях: “Показах, че всички пороци, които се приписват на човешкото сърце, не са естествени за него: показах начина, по който се раждат; така да се каже проследих генеалогията им”.

Русо заменя първородния грях с първоначалното престъпление: собствеността, неравенството. Така наречените властващи са продължителите на престъплението. Според Русо политиката трябва да се нагърби с цялостната реалност и нейната крайна цел е премахване на злото. Този проект не може да приеме друга форма, освен отстраняване на лошите: на това ни учи тоталитарният опит. Оттук и неочакваното завръщане на размишлението върху първородния грях в мисълта в края на ХХ век. Ние, хората, нямаме сили сами да се избавим от злото.

С уокизма (wokisme) обаче се връщаме към първоначалното престъпление, сякаш не е имало тоталитаризъм. Уокизмът е слабоумно превъплъщение на мисълта, която роди тоталитаризма. При него злото има адрес: злото е мъжът, бял, хетеросексуален, над петдесетте. Трябва на всяка цена да бъде премахнато злото. Така процъфтява и се разпространява културата на отмяна (cancel culture).

Пиер Манан: - Новата идеология вече не вижда в човешките връзки това, което изразява и осъществява човешката природа, а онова, което застрашава свободата и накърнява правото на индивида. Новите прогресисти се движат в обществото като в подозрителна страна. Единствената обща кауза е защитата на природата, но срещу кого да я защитават? Срещу всички хора, които по един или друг начин я замърсяват или унищожават. Политическата екология въвежда принцип на недоверие или безгранична неприязън между хората и по отношение на човечеството като такова. Желанието за земя без хора обръща човечеството срещу самото него, подхранва проекта за заличаване това, което е присъщо за човека, за превръщането на човека в животно като другите, най-накрая безвредно. Така в момента, в който твърдим, че основаваме целия колективен ред върху единствения принцип на човешките права, ние искаме да отнемем всяка специфичност на човека, всяко присъщо достойнство, като провъзгласяваме срещу човека правата на животните, растенията и скалите. Тези, които говорят от името на безмълвните видове, няма защо да се страхуват, че ще бъдат опровергани. Цялата природа поставя на тяхно разположение неизчерпаем запас от обвинителни мотиви срещу другите хора.

Току-що го казах, съвременният прогресизъм иска да ни накара да приемем, че нашият вид няма никаква реална или легитимна привилегия пред другите видове, които имат, накратко, толкова права, колкото и ние. Има обаче един въпрос, по който той абсолютно отрича, че ние сме животни като другите: той отказва животът ни да бъде организиран според половото различие, според естествената полярност между мъжките и женските. Как бихме били животни като другите, ако човешкият ред трябва да бъде изграден в отрицание на тази естествена разлика, която е обща за нас и животните? Така съвременната идеология успява да съчетае радикално оспорване на присъщото за човека с радикално оспорване на нашата животинска страна. Не ни остава друго, освен да отворим Библията на Книга Битие, за да намерим отново някакъв здрав разум.

Свързани статии: Пиер Манан и Оливие Роа: Европа все още ли е християнска?

Бездействието и наслаждението са двете форми на нашия живот

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • За Запада, Бог е

    25 Ное 2022 8:55ч.

    мъртъв от десетилетия. Заменен е с поклонничество към парите. Първо това се набюлдаваше в Америка а после и в Европа. Никой не иска да работи, куп измислени професии като инфлуенсъри, врачки, ЛГТБ лобисти и подобни лайна. ГЛедам в какво жалко подобие на национален отбор се е превърнала Германия на това световно, щом си позволи да намеси джендър идеологията и да политизира и раздува несъществуващ проблем. И видиш ли, най-нагло държат сметка на домакина в чужда къща как да живее.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Нормално е...

    25 Ное 2022 11:59ч.

    ...слугата на Мамона да е безбожник и неверник! Всъщност за това му плащат.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Дядо ви

    29 Ное 2022 10:40ч.

    Типични материслистически западни дървени философи, само сте изразходвали енергия да превеждате материала.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ретранслатора

    25 Ное 2022 9:36ч.

    Не, БОГ не е мъртъв!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • легисти

    25 Ное 2022 10:18ч.

    Няма по-изтънки познавачи на постмодернизма от френските философи, но поради условията, в които живеят на Запад, няма как да бъдат съучастници в неговото прилагане в живота, т.е. бездната между праксиса и пойезиса на постмодерното при тях си остава незапълнима. За някои може да е парадокс (за мен отдавна не е), че Русия тъкмо чрез Путин е единствената, на която днес е дадено да праксизира великите идеи на постмодерното (като парадоксално спонтанно удържащо и целенасочено поддържащо различието състояние) чрез непосредствено действие, току пред самото лице на изпадналия в перманентна нелепа истерия (от пристъп на омраза и безсилие) Запад. Идват ми страхотни хрумки във връзка с редица откровения в интервюто, но за да ги споделя, тоя път ще си искам дан - и ако не го получа в замяна, постовете (разбира се, не моите) под тия редове ще си останат празни и скучни.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Димов

    25 Ное 2022 10:18ч.

    Рече безумец в сърце си: "няма Бог". Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро./Пс. 13:1/

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Философът Ален Финкелкрот признава, че няма вяра: за него отсъствието на Бог е “неумолима истина”.

    25 Ное 2022 10:18ч.

    Няма как Финкелротсон да има вяра, защото както е казано: "Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона." - Матей 6:24

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вяра

    25 Ное 2022 11:02ч.

    Интересно… за него няма бог, както и вяра. Но евреите, които той страстно защитава, без религията отдавна да са се претопили сред другите народи. Защитава своята народност отричайки спойката която е създала еврейският народ, силната вяра. Малко ми напомня на двоен стандарт, всички сме истински, но някои са по истински от другите

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • old_beggar

    25 Ное 2022 11:10ч.

    на фашисти никога не бива да се вярва: преди 1 година (на 12 октомври 2021 г.) ЕСПЧ отказа да осъди Ватикана по дело заведено от 24 ищци за множество случаи на педофилия, извършени от католически свещеници, като по този начин легитимира неприкосновеността на извращенците около "светия трон"...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Темата за "смъртта на Бога" се появява изключително в европейски

    25 Ное 2022 11:20ч.

    контекст и очевидно е свързана със секуларизация вътре в самото християнство, както и негова "реюдаизация" - резултат на модернисткия прогресизъм и на "постмодернизирането". Диалогът тук обаче се отнася не толкова до съществуването на Бога, колкото до поредица от фикции на съзнанията на диалогизиращите.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Amazonit

    25 Ное 2022 11:42ч.

    Не, разбира се! Бог е Жив и Вечносъществуващ. Мъртви са душите на хората, които са забравили за Него. Даже ме е гнус да чета тези словоблудия ...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Армагедон

    25 Ное 2022 14:39ч.

    Бог разбира се не е мъртав, но проблемът е в това, че Дяволът се е пробудил. Той, Дяволът е една ленива твар, която се излежава до късно, но пробуди ли се, това кара мнозинството от човечеството да си спомни, че ХОМО САПИЕНС е дяволско творение. И тогава най-нетърпеливите между хората си казват: АЗ СЪМ ЧЕДО НА ДЯВОЛА, ПОРАДИ КОЕТО НАЙ МИ ПОДОБАВА ДА БЪДА ФАШИСТ! И тогава най гоемите „юнаци“ се отправят към Украина, която се оказа, че е Армагедонът, за който е писано и в Свещените книги на древните народи.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «В страна като Франция поддържането в публичното пространство на знаците на християнския живот е преустановено…»

    25 Ное 2022 15:02ч.

    Затова ли си запалихте катедралата Нотр Дам бе, галски сволочи? Merde!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • paris

    26 Ное 2022 0:12ч.

    Ненормалник, знаеш ли колко катедрали досега са изгаряли напълно и са били възстановявани ?! Така е и с Нотр Дам. В момента усърдно работят за нейното пълно възстановяване. Франция все така е покрита с пелерина от катедрали, чийто камбанен звън оглася градовете през целия ден. В публичното пространство знаците на християнството все още стоят; огромни кръстове и цели разпятия, които никой не докосва, напротив поддържат се така, както и всички катедрали и църкви. Коледната ясла се изгражда във всеки християнски храм- малък или голям, и това е публично пространство, което се посещава от хиляди и милиони, от всякакви раси и националности.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Парисе, Парисе!

    27 Ное 2022 12:32ч.

    Ключовият израз в целия ти коментар е "все още" - но, изглежда, сам не го осъзнаваш.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ВЯРВАЩИТЕ НЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ПОДОБНИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИ УПРАЖНЕНИЯ

    25 Ное 2022 15:05ч.

    Те са част ит изтънчените методи на антихристите да посеят съмнения в сърцата на миряните. Както серпентината в Райската градина. Стоя далече от подобни човешки словоблудствания. Той е казал: ‘Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Бащата освен чрез мене.’“ (Йоан 14:6) Нищо повече не е нужно да знаем.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • "докато изпразва европейското публично пространство от знаците на християнския свят, Европа безусловно посреща исляма"

    25 Ное 2022 18:09ч.

    В романа на Мишел Уелбек "Подчинение" /2015г./, през 2022 година във Франция постепенно, мирно и тихо се налагат законите на пророка Мохамед и това не предизвиква никаква съпротива.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • В статията будизма не се споменава

    25 Ное 2022 21:05ч.

    споменава се в негативен контекст "уокизъм" (wokisme), което на български буквално значи "будизъм", защото на санскрит глаголът "будя" значи същото каквото значи на български и на други славянски езици. А всъщност будизмът има директна връзка със статията, защото той е повече психология, самонаблюдения и самоконтрол отколкото стремеж да се отговаря на космологични въпроси и чрез тях да бъде получено от висши инстанции право на силово управление на човеците и природата. Западът има този стремеж от пантивека, разликата е само, че преди той се е изразявал чрез материализираната в институции вяра в Бога, а сега чрез материализираното е технологии и институции познание на човеците и природата. Преди е горил еретиците на клади и завладявал земите на "неверниците" по света, превръщайки ги в колонии, а сега манипулира, лицемерничи, остракира и накрая директно напада жертвите си. Вече Бог му стана ненужен, а и дори вреден с библейския си морал. Ала и будизмът не му върши работа, защото там моралът не идва отвън, от Бога, а от вътре, от само наблюдението на страданията които действията водени от алчност предизвикват у всички, не само у жертвите им, но и у извършителите. В този смисъл будизмът може да се нарече "единствената религия без Бог", защото моралът няма нужда непременно да минава през висша инстанция, всеки човешки и дори някои животински умове могат да го разберат.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 1054

    25 Ное 2022 22:31ч.

    Не християни говорят за християнство.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ники

    26 Ное 2022 5:44ч.

    С евреите нямаме общо.Приказките,че имаме една вяра е заблуда общото е само това,че Бог е един,но го виждаме по различен начин.Нашият Бог е този на любовта,на новия Завет.Евреите продължават да чакат Месията,но когато той истинския е дошъл те са го отхвърлили.Този когото ще дочакат за тях ще е истинска изненада,мисля много неприятна за тях и останалите хора по света.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Времето на Лот

    26 Ное 2022 8:32ч.

    А питате ли се на Лот какво му е било?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • жоро

    26 Ное 2022 8:39ч.

    Един е Бог и той е Бат Бойко,да бъде и препъде името му божи и дните светли,да се множат еврата и златцето в чекмеджетата божии . Амин!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Запознат

    26 Ное 2022 9:38ч.

    Бог е измислица на хората!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Запознатият незапознат!

    27 Ное 2022 12:36ч.

    А кой е създал хората и целия свят?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Иван

    26 Ное 2022 18:57ч.

    Царя на славата е отвъд форма и мисъл, той е абсолюта който не може да бъде описан нито изречен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи