Елитът в САЩ превърна дезинформацията в регулаторна рамка, която да замени конституцията

Автор: Джейкъб Сигел, tabletmag.com Следвайте "Гласове" в Телеграм

Втора част на изследването на Джейкъб Сигел за дезинформацията в САЩ и налагането на тотална цензура от неолибералните елити. Първата част публикувахме през септември със заглавие Под предлог за борба с руската дезинформация, елитите в САЩ наложиха чудовищен информационен контрол.

I. Русофобията се завръща неочаквано: Произход на съвременната „дезинформация“

Основите на днешната война с дезинформацията бяха положени в отговор на поредица от събития, случили се през 2014 година. Първо, Русия се опита да потуши подкрепяното от Америка движение за Евромайдан в Украйна. Няколко месеца по-късно Русия анексира Крим. А още няколко месеца след това Ислямска държава завзе град Мосул в Северен Ирак и го обяви за столица на нов халифат. В три отделни конфликта вражеска или съперничеща на Съединените щати сила демонстрира успешното използване не само на военна мощ, но и силата на кампаниите за изпращане на послания чрез социалните мрежи, имащи за цел да объркат и деморализират врага – комбинация, известна като „хибридна война“. Тези конфликти убедиха властите по сигурността в НАТО и Съединените щати, че силата на социалните медии за формиране на начина, по който обществото възприема събитията, е достигнала до точка, в която може да определя резултатите от модерните войни – резултати, които могат да са различни от желаните от САЩ. Те заключават, че държавата трябва да придобие средствата за контрол над дигиталните комуникации, за да може да представя реалността такава, каквато иска тя да бъде и да попречи на реалността да се превърне в нещо различно.

Технически, хибридната война представлява подход, който комбинира военни и невоенни средства – открити и тайни операции, смесени с кибер военни действия и операции за въздействие – за да обърка и отслаби противника, избягвайки директната пълномащабна конвенционална война. На практика тя е твърде неясна. „Терминът днес обхваща всяка забележима руска дейност от пропаганда, до конвенционални военни действия, както и повечето неща между тях“, пише руският анализатор Михаил Хофман през март 2016 година.

През изминалото десетилетие Русия наистина многократно е прилагала тактики, присъщи на хибридната война, включително усилие да достигне до западната аудитория със съобщения в канали като РТ и „Спутник“, както и с кибероперации, като използването на „трол“ акаунти. Но дори и през 2014 г. това не беше ново, и беше нещо, в което Съединените щати, като всяка друга велика сила, също участваха. Още през 2011 г. Съединените щати изградиха свои „армии от тролове“ онлайн, като за целта разработиха софтуер за „тайно манипулиране на сайтовете на социалните медии, използвайки фалшиви онлайн личности за оказване на влияние в интернет разговори и за разпространяване на проамериканска пропаганда“.
„Ако изтезавате хибридната война достатъчно дълго, тя ще ви каже всичко“, предупреждаваше Хофман, и точно това започна да се случва няколко месеца по-късно, когато критиците на Тръмп популяризираха идеята, че невидима руска ръка е кукловод на политическите събития в Съединените щати.

Основният глас в налагането на това твърдение беше на бившия офицер от ФБР и антитерористичен анализатор на име Клинт Уотс. В статия от август 2016 г. „Как Русия доминира вашите съобщения в Туитър, за да разпространява лъжи (а също и Тръмп)“, Уотс и неговият съавтор Андрю Уайзбърд описваха как Русия е съживила своите кампании за „Активни мерки“ от ерата на Студената война, използвайки пропаганда и дезинформация, за да влияе на чуждестранните аудитории. В резултат, според статията, гласоподавателите на Тръмп и руските пропагандатори налагат в социалните мрежи еднакви истории, имащи за цел да представят Америка като слаба и некомпетентна страна. Авторите правят необичайното твърдение, че „сливането на проруски и протръмпистки акаунти тече от известно време“. Ако това беше истина, това би означавало, че всеки, който изразява подкрепа за Доналд Тръмп може би е агент на руското правителство, независимо дали въпросната личност е искала да играе такава роля, или не. Би означавало, че хората, които те наричат „тръмписти“, и които представляват половината страна, нападат Америка отвътре. Би означавало, че политиката вече е война, както е в много части на света, а десетки милиони американци са врагът.

Уотс става известен като антитерористичен анализатор, изучавайки стратегиите на социалните медии, използвани от Ислямска държава, но с тази статия и други подобни на нея той става най-търсеният експерт по руски тролове и кремълски кампании за дезинформация. Изглежда също така, че има и влиятелен гръб.

В книгата си „Покушението срещу Разузнаването“ пенсионираният шеф на ЦРУ Майкъл Хейдън нарича Уотс „единственият човек, който повече от всички останали се опитваше да задейства алармата поне две години преди изборите от 2016 година“. В книгата си Хейдън благодари на Уотс за това, че му е открил силата на социалните медии: „Уотс ми посочи, че Туитър прави фалшивите новини да изглеждат по-достоверни просто чрез повторение и количество. Той нарече това вид „изчислителна пропаганда“. На свой ред Туитър повежда официалните медии.“

Фалшива история, алгоритмично умножена от Туитър и разпространена от медиите – не е съвпадение, че това е перфектното описание на „глупостите“ за операции за руско влияние, разпространявани в Туитър. През 2017 г. тъкмо Уотс измисли идеята за списъка „Хамилтън 68“ и помогна за провеждането на тази инициатива.

II. Избирането на Тръмп: „Виновен е Фейсбук“

Никой не си е мислил, че Тръмп е нормален политик. С образа си на огър (митологично човекоподобно същество, срещащо се във вярванията на северно- и централноевропейските народи) Тръмп хвърли в ужас милиони американци, които се почувстваха лично предадени от възможността той да заеме същия кабинет, в който са седели Джордж Вашингтон и Ейб Линкълн. Тръмп освен това заплаши и бизнес интересите на най-влиятелните сектори в обществото. И по-скоро втората заплаха, отколкото предполагаемият му расизъм и явната му неуместност за поста предизвикаха апоплексията на управляващата класа.

Имайки предвид фокусът му по това време от мандата за намаляване на ставката на корпоративния данък, е лесно да забравим, че републиканските политици и спонсорите на тяхната партия видяха в Тръмп опасен радикал, който заплашва техните бизнес връзки с Китай, достъпът им до евтина вносна работна ръка и доходния бизнес от състоянието на постоянна война. Но те наистина го виждаха по този начин, както личи и от безпрецедентната реакция на кандидатурата на Тръмп, документирана през септември 2016 г. от „Уолстрийт Джърнъл“: „До август нито един изпълнителен директор от 100те най-големи компании в страната не е направил дарение за президентската кампания на републиканеца Доналд Тръмп, което е рязък обрат в сравнение с 2012 г., когато почти една трета от изпълнителните директори на компаниите от класацията на „Fortune 100“ бяха подкрепили кандидата на републиканската партия Мит Ромни.“

Този феномен не се отнася само за Тръмп. Бърни Сандърс, популисткият ляв кандидат през 2016 г., също беше смятан за опасна заплаха от управляващата класа. Но докато демократите успешно саботираха Сандърс, Тръмп успя да се промъкне през стражите на партията си, което означаваше, че с него трябва да се справят с други средства.

Два дни след като Тръмп спечели поста, засмяният сенатор Чък Шумър каза на водещата от MSNBC Рейчъл Мадоу, че е било „наистина глупаво“ от страна на новия президент да се скара с агенциите за сигурност, които би трябвало да работят за него: „Нека ви кажа, че ако започнете да се разправяте с разузнавателната общност, тя има шест начина, считано от неделя, да ви го върне.“

Тръмп използваше сайтове като Туитър, за да заобиколи елита на своята партия и да се свърже директно с поддръжниците си. Поради това, за да се осакати новият президент и да се подсигури, че никога повече някой като него няма да може да дойде на власт, разузнавателните агенции трябваше да нарушат независимостта на социалните медийни платформи. За удобство, това беше същият урок, който много от разузнавачите и военните бяха научили от Ислямска държава и руските кампании от 2014 г. – а именно, че социалните медии са твърде могъщи, за да бъдат оставени извън контрола на държавата – само че приложен във вътрешната политика на страната, което означаваше, че сега агенциите ще имат помощта на политиците, които щяха да се възползват от тези услия.

Веднага след изборите Хилари Клинтън започна да обвинява Фейсбук за загубата си. До този момент Фейсбук и Туитър се опитваха да останат над политическата рамка, страхувайки се да не компрометират потенциалните си печалби, ако отчуждят някоя от двете партии. Но дълбоката промяна се случи, когато операцията в сянката на кампанията на Клинтън се преориентира не само към реформирането на социалните медийни платформи, но и към превземането им. Урокът, който бяха научили от победата на Тръмп, беше, че Фейсбук и Туитър – повече от Мичиган и Флорида – са важните бойни полета, на които политическото състезание се печели или губи. „Мнозина от нас започват да говорят колко голям проблем е това“, каза главният дигитален стратег на Клинтън Теди Гоф пред „Политико“ седмица след изборите, визирайки предполагаемата роля на Фейсбук за засилване на руската дезинформация, която помогна на Тръмп. „Както ние от кампанията, така и от администрацията, а и просто от по-широката орбита на Обама... това е едно от нещата, с които бихме искали да се заемем след изборите“, каза Гоф.

Пресата повтаряше това послание толкова често, че тази политическа стратегия се сдоби с обективна валидност:

„Доналд Тръмп спечели заради Фейсбук“, сп. „Ню Йорк“, 9 ноември 2016 година.

„Фейсбук на кръстопът след изборите, поставя под въпрос влиянието си“, „Ню Йорк Таймс“, 12 ноември 2016 година.

„Усилията на руската пропаганда помогнаха за разпространяването на „фалшиви новини“ по време на изборите, твърдят експерти“ „Вашингтон Поуст“, 24 ноември 2016 година.

„Дезинформация, а не фалшиви новини доведоха до избирането на Тръмп, и тя продължава“ „The Intercept“, 6 декември 2016 година.

И тогава след дезинформацията тръгнаха безчет статии, които доминираха новинарския цикъл през следващите две години.
Отначало изпълнителният директор на Фейсбук Марк Цукърбърг отхвърли обвиненията, че публикувани в неговата платформа фалшиви новини са повлияли на резултата от изборите като „доста налудничави“. Но Цукърбърг беше подложен на кампания на непрекъснат натиск, в която всеки сектор на американската управляваща класа, включително собствените му служители, го държаха отговорен, че е вкарал агент на Путин в Белия дом, на практика обвинявайки го във висша измяна. Последната сламка дойде няколко седмици след изборите, когато самият Обама „публично осъди разпространяването на фалшиви новини във Фейсбук“. Два дни по-късно Цукърбърг се огъна: „След коментара на Обама Фейсбук обявява нова кампания срещу фалшивите новини.“

Фалшивото, но фундаментално обвинение, че Русия е хакнала изборите през 2016 г. предложи и основание – точно каквото бяха и твърденията за оръжие за масово унищожаване, които предизвикаха войната в Ирак – да потопим Америка в изключително военно положение. Нормалните правила на конституционната демокрация бяха суспендирани, а след това котерия от партийни деятели и служители на разузнаването инсталираха всеобхватна, в голяма степен невидима, нова архитектура за социален контрол за крайните потребители на най-големите социални платформи в Интернет.
И макар никога да не беше издавана публична заповед, правителството на Съединените щати започна да налага военно положение онлайн.

III. Защо са ни нужни всичките тези данни за хората?

Американската доктрина за противодействие на бунта (COIN) е известна с призива си за „спечелване на сърцата и умовете“. Идеята е, че победата срещу разбунтувани групи зависи от спечелването на подкрепата на местното население, което не може да бъде постигнато само с груба сила. На места като Виетнам и Ирак подкрепата беше осигурявана чрез комбинация от изграждане на нацията и привличане на местните жители, на които се осигуряваха потенциално ценни за тях блага: например пари, работа или пък стабилност.

Но тъй като културните ценности са различни и това, което се цени от афганския селянин може да изглежда безполезно за шведския счетоводител, успешното противодействие на бунта трябва да узнае какво движи местното население. За да спечелиш ума, първо трябва да влезеш вътре и да разбереш неговите желания и страхове. Когато това се провали, друг подход от модерния военен арсенал заема неговото място: борба с тероризма. Ако противодействието на бунта се опитва да спечели поддръжката на местните, то борбата с тероризма се опитва да залавя и убива набелязаните врагове.
Независимо от привидното напрежение между тези контрастиращи подходи, двете стратегии често са използвани в тандем. И двете разчитат на разширена мрежа за наблюдение, за да съберат информация за обектите си, независимо дали целта е да се определи къде да се копаят кладенци, или е да се локализират терористи, за да бъдат убити. Но бореца срещу размирици в частност си въобразява, че ако успее да научи достатъчно за дадено население, ще бъде възможно да преустрои обществото му. Получаването на отговори е само въпрос на използване на правилните ресурси: комбинация от инструменти за наблюдение и социално-инженерни методи, съвместните резултати от които са подавани на всемогъщи централизирани бази данни, за които се смята, че съдържат цялата информация, нужна за войната.

Забелязал съм, разсъждавайки върху опита си като офицер от военното разузнаване на американската армия в Афганистан, че „инструментите за анализиране на данни, налични за всеки с достъп до оперативен център или ситуационна стая, сякаш обещават неминуемо припокриване на карта и територия“, но в крайна сметка се превръщат в капан, тъй като „американските сили могат да измерят хиляди различни неща, които ние не можем да разберем“. Опитваме се да компенсираме този дефицит като събираме още повече данни. Само ако можехме да съберем достатъчно информация и да я хармонизираме с правилните алгоритми, мислим си ние, тази база данни ще може да предсказва бъдещето.

Тази рамка не само е основополагаща в модерната американска доктрина за борба с размириците, но тя е и част от първоначалния стимул за създаването на интернет. Пентагонът изгради протоинтернет, познат като ARPANET през 1969 г., защото имаше нужда от децентрализирана комуникационна инфраструктура, която може да издържи ядрена война, но това не беше единствената цел. Интернет, пише Яша Ливайн в своята история по темата „Долината на наблюдението“, беше също и „опит да се създадат компютърни системи, които могат да събират и споделят информация, да следят света в реално време, да изучават и анализират хора и политически движения с крайната цел да предвиждат и предотвратяват социални размирици. Някои дори мечтаеха за създаването на вид радар за ранно предупреждение за човешките общности – мрежова компютърна система, която следи за социални и политически опасности и ги прихваща по същия начин, както традиционният радар прави с вражеските самолети.“

Във времената на „свободната програма“ на интернет популярната митология за Силициевата долина я описваше като лаборатория на чудаци, самостоятелни предприемачи, свободомислещи и либертариански настроени майстори, които просто искат да правят готини неща, без правителството да ги спира. Алтернативната история, приведена в книгата на Ливайн, подчертава, че интернет „винаги е имал природа с двойна употреба, свързана със събиране на информация и война“. Има истина и в двата варианта, но след 2001 г. изчезна разликата.

Както пише Шошана Зубов в „Ерата на капитализма на наблюдението“, в началото на войната срещу тероризма „в разгара на извънредните ситуации разцъфна избирателна близост между публичните разузнавателни агенции и зараждащия се капиталист в сферата на наблюдението Гугъл, която доведе до уникална историческа деформация – изключителност на наблюдението“.

В Афганистан армията трябваше да използва скъпи дронове и „Човешки групи на терен“, придружени от авантюристични учени, които да наблюдават местното население и да извлекат относимите към тях социологични данни. Но след като американците прекарват часове наред, доброволно подавайки всяка своя мисъл директно към монополите, свързани с отбранителния сектор, сигурно е изглеждало тривиално лесно за всеки, който контролира базите данни, да манипулира настроенията на населението у дома.

Преди повече от 10 години Пентагонът започна да финансира развитието на редица инструменти за откриване и противодействие на терористични послания в социалните медии. Някои бяха част от по-обширната инициатива за „меметична война“ на военните, която включваше предложения за използване на мемета като оръжие за „победа над вражеската идеология и привличане на масите на неопределили се лица, които не участват в бойни действия“. Но повечето програми, стартирани в отговор на засилващото се използване на социалните медии от страна на Ислямска държава и джихадистките групировки, бяха насочени към увеличаване на автоматизираните средства за откриване и цензуриране на терористични послания онлайн. Тези усилия завършиха през януари 2016 г. със съобщението на Държавния департамент, че ще отвори споменатия Център за глобално ангажиране (Global Engagement Center), ръководен от Майкъл Лъмкин. Само няколко месеца по-късно президентът Обама сложи GEC начело на новата война срещу дезинформацията. В деня на обявяването на GEC Обама и „различни високопоставени членове на институциите по националната сигурност се срещнаха с представители на Фейсбук, Туитър, Ютюб и други мощни центрове в интернет, за да обсъдят как Съединените щати могат да се борят срещу призивите на Ислямска държава в социалните медии.“

След популистките размирици през 2016 г. водещи фигури от американската управляваща партия иззеха обратната връзка от процеса на наблюдение и контрол, вече усъвършенствана във войната срещу тероризма като метод за поддържане на властта в Съединените щати. Оръжията, създадени за борба с Ислямска държава и Ал Кайда, бяха насочени срещу американците, които поддържат неправилно мислене за президента или за бустерните ваксини, или за джендърните местоимения, или за войната в Украйна.

Бившият служител на Държавния департамент Майк Бенц, който сега управлява организация, наречена „Фонадация за свобода онлайн“ (Foundation for Freedom Online), която се препоръчва за блюстител на дигиталното свободно говорене, описва как компания на име „Graphika“, която е „по същество консорциум за цензура, финансиран от Депратамента по отбраната“, създадена да се бори срещу терористите, е била пренасочена към цензуриране на политическото говорене в Америка. Компанията, „първоначално основана за ефективно подпомагане на социалните медии в борбата с безредиците в конфликтни зони в полза на американската армия“, е била впоследствие „пренасочена вътрешно към Ковид цензура и политическа цензура“, както каза Бенц на журналист. „Graphika беше назначена да наблюдава дискурса в социалните медии на тема Ковид и произход на Ковид, Ковид конспирации или други Ковид върпоси“.

Борбата срещу Ислямска държава метаморфозира в борба срещу Тръмп и „руския заговор“, която се трансформира в борба срещу дезинформацията. Но това беше само промяна на брандове. Основополагащата технологична инфраструктура и философията на управляващата класа, която претендира за правото да прекроява света въз основа на религиозното си чувство за експертиза, останаха непроменени. Човешкото изкуство на политиката, което щеше да изисква реални преговори и компромиси с поддръжниците на Тръмп, беше изоставено в полза на фалшивата наука за социално инженерство отгоре надолу, което цели да произведе тотално администрирано общество.

За американската управляваща класа доктрината за борба с безредиците замести политиката като подходящо средство за справяне с местните жители.

IV. Интернет – от любовта до омразата

Имало едно време интернет, който щял да спаси света. Първият бум на дот-ком в 1990те години популяризира идеята за интернет като технология за увеличаване на човешкия потенциал и за разпространяване на демокрацията. През 1997 г. при администрацията на Клинтън беше приета „Рамка за Глобална електронна търговия“, която предложи визията: „Интернет е медиум, който има огромен потенциал за промотиране на индивидуална свобода и индивидуални пълномощия“, и „поради това, когато е възможно, индивидът трябва да бъде оставен да контролира начина, по който той или тя използва този медиум.“ Умните хора на Запад се подиграваха на наивните усилия в други части на света за контролиране на информационния поток. В 2000 г. президентът Клинтън се присмя, че репресиите на Китай срещу интернет са „все едно да се опитваш да заковеш желе с пирон за стената“. Шумотевицата продължи при администрацията на Буш, когато интернет компаниите бяха смятани за ключови партньори в програмите за масово наблюдение от страна на държавата и нейните планове за изнасяне на демокрация в Близкия Изток.

Но този хайп наистина се завъртя бясно, когато президентът Обама беше избран чрез кампания, базирана на „биг дата“, в която приоритет беше работата със социалните медии. Изглеждаше сякаш има истинско философско сходство между политическия стил на Обама на президент на „Надеждата“ и „Промяната“, чийто водещ принцип във външната политика беше „Не прави тъпотии“ и компанията за тръсене в интернет, чийто основен девиз беше „Не прави зло“. Имаше и дълбоки лични връзки, които свързваха двете сили – по време на мандата на Обама имаше 252 случая на хора, които сменят работните си места между Белия дом и Гугъл. От 2009 г. до 2015 г. служители на Белия дом и Гугъл се срещаха средно по веднъж в седмицата.

В качеството си на държавен секретар на Обама Хилари Клинтън водеше правителствения дневен ред за „Интернет свобода“, която имаше за цел „да наложи онлайн комуникациите като инструмент за отваряне на затворените общества“. В реч от 2010 г. Клинтън отправи предупреждение за разпространяването на дигитална цензура в авторитарните режими: „Нова информационна завеса се спуска над голяма част от света“, каза тя. „И зад тази преграда популярните видеоклипове и публикации в блогове се превърщат в самиздат на нашето време.“

Върховна ирония е, че точно хората, които преди десет години водеха похода за свобода на други държави, сега настояват Съединените щати да въведат една от най-големите и най-мощните машини за цензура изобщо, под претекст за борба срещу дезинформацията.

Или може би „ирония“ не е подходящата дума, която да предаде разликата между активистката за свобода Клинтън отпреди 10 години и днешната активистка за цензура, но пък има отношение към обрата на определена класа хора, които са били публични знаменосци за коренно различни идеи само допреди десет години. Тези хора – на първо място и най-вече политици – смятаха (и представяха) свободата на интернет като положителна сила за човечеството, когато тя им даваше власт и служеше на техните интереси, но когато тя разби йерархиите на властта и облагодетелства техните опоненти, се превърна в нещо демонично. Това е обяснението за пропастта между Хилари Клинтън от 2013 г. и Клинтън от 2023 г.: и двете смятат интернет за безкрайно мощен инструмент за управление на политически процеси и смяна на режими.

Поради това, в света на Клинтън и Обама издигането на Доналд Тръмп изглеждаше като тежко предателство – защото според тях Силициевата долина е можела да го спре, но не го е направила. Като ръководители на държавната политика за интернет те бяха помогнали на тех компаниите да изградят богатството си върху масовото наблюдение и проповядваха интернет като фар на свободата и прогреса, правейки се че не виждат грубите нарушения на антитръстовите закони. В замяна тех компаниите бяха направили немислимото, не защото бяха позволили на Русия да „хакне изборите“ – отчаяно обвинение, което беше хвърлено, за да прикрие миризмата на провал – а защото отказаха да се намесят и да попречат на Доналд Тръмп да спечели.
В книгата си „Кой притежава бъдещето?“ тех пионерът Джарън Лание пише: „Основната работа на дигиталните мрежи стана създаването на ултра секретни мега досиета за това, което другите правят, и използването на тази информация за концентриране на пари и власт.“ И понеже дигиталните икономики произвеждат още по-голяма концентрация на данни и власт, се случи неизбежното: тех компаниите станаха прекалено могъщи.

Какво можеха да направят лидерите на управляващата партия? Те имаха две възможности. Можеха да използват правителствената регулаторна сила за контраатака – да разбият монополите върху данните и да преструктурират обществения договор, залегнал в основата на интернет, така че хората да запазят собствеността върху своите данни, вместо тя да им бъде отнемана всеки път, когато кликнат в публичното пространство. Или пък, те можеха да запазят мощта на тех компаниите, като същевременно ги принудят да изоставят претенцията за неутралитет и да се строят зад управляващата партия – изкушаваща перспектива, предвид всичко, което може да се направи с толкова много власт. Те избраха втория вариант.

Обявявайки платформите за виновни за избирането на Тръмп – точно толкова отвратителен за високообразования елит в Силициевата долина, колкото и за високообразования елит в Ню Йорк и Вашингтон – медиите и политическата класа се сдобиха с тоягата, с която да бият тех-компаниите, докато станат още по-мощни и по-послушни.

V. Русиягейт! Русиягейт! Русиягейт!

Ако приемем, че американската управляваща класа се е сблъскала с проблем – Доналд Тръмп изглежда застраши тяхното институционално оцеляване – то разследването на Русия беше не просто средство за обединяване на различните разклонения на тази класа, в и извън правителството, срещу общия враг. То също така им даде и най-добрата форма на влияние върху най-мощния и независим сектор на обществото: технологичната индустрия. Координирането по осъществяване на проекта за руския заговор беше обединяващ инструмент за (1) политическите цели на демократическата партия, (2) дневния ред на разузнавателните служби и агенциите за сигурност, (3) наративната сила и моралния патос на медиите и (4) архитектурата, чрез която технологичните компании извършват наблюдение.

Тайната възможност, предоставена от FISA (Закон за наблюдение на чуждестранното разузнаване от 1978 г. – б.пр.), която позволи на американските служби за сигурност да започнат да шпионират кампанията на Тръмп, се основаваше на досието „Стийл“ – партийна разработка, платена от екипа на Хилари Клинтън, която се състоеше от доказано фалшиви доклади, в които се твърдеше, че Доналд Тръмп има работни отношения с руското правителство. При все че това беше мощно и бързо оръжие срещу Тръмп, това досие беше очевидна глупост, което предполагаше, че в крайна сметка ще се превърне в проблем.
Дезинформацията реши този проблем, като същевременно предостави ядрено оръжие в арсенала на съпротивителното движение срещу Тръмп. В началото дезинформацията беше просто една от няколкото опорни точки на анти-Тръмп лагера. Тя спечели пред останалите, защото беше в състояние да обясни всичко и всички, като същевременно оставаше толкова двусмислена, че не можеше да бъде опровергана. Отбранителна позиция, която предоставяше средство за атака и дискредитираше всеки, който оспорва досието или генералното твърдение, че Тръмп заговорничи с Русия.

Всички стари маккартистки трикове станаха отново нови. „Вашингтон Поуст“ агресивно огласи твърдението, че дезинформацията е повлияла на изборите през 2016 г. – кръстоносен поход, който започна броени дни след победата на Тръмп със статията „Руската пропаганда помогна за разпространението на „фалшиви новини“ по време на изборите, твърдят експерти“ (Водещият експерт, цитиран в статията: Клинт Уотс.)

Стабилният поток от изтичаща информация от служители на разузнаването към репортери, отразяващи националната сигурност, вече беше създал фалшивия наратив, че съществуват достоверни сведения за заговор между кампанията на Тръмп и Кремъл. Когато Тръмп спечели въпреки тези доклади, висшите служители, отговорни за тяхното разпространяване, най-вече шефът на ЦРУ Джон Бренън, удвоиха обвиненията си. Две седмици преди Тръмп да встъпи в длъжност администрацията на Обама публикува разсекретена версия на „Оценка на разузнавателните служби“, позната като ОРС, за „Руските действия и намерения по време на последните избори“, в която се твърдеше, че „Путин и руското правителство са изразили ясно предпочитание към новоизбрания президент Тръмп“.

ОРС беше представена като обективен, неполитически консенсус, постигнат от множество разузнавателни агенции. В „Columbia Journalism Review“ Джеф Гърт пише, че оценката е получила „широко и до голяма степен безкритично отразяване“ в пресата. Но всъщност беше точно обратното: селективно куриран политически документ, който умишлено пренебрегваше противоречащи доказателства, за да създаде впечатлението, че наративът за заговор не е просто широко дискутиран слух, а обективен факт.

Секретен доклад на Комисията по разузнаването на Камарата на представителите за създаването на ОРС точно откроява необичайния и чисто политически характер на документа. „Оценката не е написана от 17 агенции и дори не е написана от десетки анализатори от три агенции“, научава журналистът Пол Спери от висш служител на разузнаването, който е прочел работната версия на докалада на Камарата. „Написали са я само петима служители на ЦРУ, а Бренан лично е избрал и петимата. А водещият автор е добър приятел на Бренън.“ Назначен от Обама, Бренън създаде прецедент, намесвайки се в политическия живот, докато заемаше поста директор на ЦРУ. Това подготви сцената за последвалата му кариера в MSNBC като анализатор и основна фигура на „съпротивата“, който влиза в заглавията на вестниците, обвинявайки Тръмп в предателство.

Майк Помпео, който наследи Бренън в ЦРУ, каза, че като директор на агенцията е научил, че „старшите анализатори, които са работили по Русия през почти цялата си кариера, са били превърнати в странични наблюдатели“ по времето, когато е писана „Оценката на разузнавателните служби“. Както твърди Спери, Бренън е „изключил от доклада противоречащите доказателства относно мотивите на Путин, въпреки възраженията на някои анализатори от разузнаването, които твърдят, че Путин е разчитал изборите да бъдат спечелени от Клинтън и е считал Тръмп за непредсказуем. (Отново Бренън е човекът, който отхвърля възраженията на други агенции срещу включването на доклада „Стийл“ като част от официалната оценка.)
Независимо от нередностите, ОРС свърши работата, както беше предвидено: Тръмп започна президентството си под облак от подозрения, който така и не успя да разпръсне. Точно както обеща Шумър, служителите от разузнаването не се забавиха с отмъщението си.

И не само отмъщение, но и планирани във времето акции. Твърдението, че Русия е хакнала изборите през 2016 г. позволи на федералните агенции да приложат новия механизъм за публично-частна цензура под претест, че осигуряват „честността на изборите“. Хората, които изразяваха вярно и защитено от конституцията мнение относно изборите през 2016 г. (а по-късно по въпроси като Ковид 19 и оттеглянето на САЩ от Афганистан), получиха етикети на неамериканци, расисти, конспиратори и подлоги на Владимир Путин и бяха систематично отстранявани от обществения дигитален площад, за да се попречи на техните идеи да разпространяват дезинформация. Според крайно консервативна оценка въз основа на публични доклади, от избирането на Тръмп насам е имало десетки милиони такива случаи на цензуриране.

А ето и кулминацията на този раздел: на 6 януари 2017 г. – денят, в който ОРС на Бренън оказа институционална подкрепа на неверните твърдения, че Путин е помогнал на Тръмп – Джех Джонсън, назначеният от Обама министър на вътрешната сигурност, обяви, че в отговор на руската намеса в изборите е определил американската избирателна система за „критично важна национална инфрастурктура“. С този ход собствеността на над 8000 електорални юрисдикции в цялата страна беше поставена под контрола на Департамента по вътрешна сигурност. Това е удар, който Джонсън планира да направи още през лятото на 2016 г., но, както обяснява в по-късна своя реч, тогава е блокиран от местни притежатели на интереси в тази сфера, които му казват „че провеждането на избори в тази страна е суверенна и изключителна отговорност на щатите, а те не искат федерално нахлуване, федерално превземане или федерални регулации на този процес.“ Така че Джонсън намери начин да заобиколи тази ситуация и едностранно да прокара мярката в последните си дни на поста.

Сега е ясно защо Джонсън е бързал толкова много – няколко години по-късно всички обвинения, които бяха използвани, за да се оправдае изземането на електоралната система на страната, щяха да се разпаднат. През юли 2019 г. докладът „Мюлер“ заключи, че Доналд Тръмп не е заговорничил с руското правителство – същото заключение, което беше достигнато и в доклада на главния инспектор за произхода на разследването „Тръмп-Русия“, публикуван по-късно същата година. Накрая, на 9 януари 2023 г. „Вашингтон Поуст“ тихо публикува допълнение в бюлетина си за киберсигурност относно проучването на „Центъра за социални медии и политика към Нюйоркския университет“ (New York’s University Center for Social Media and Politics). Неговото заключение: „Руските тролове в Туитър са имали слабо влияние върху изборите през 2016 година“.
Но по това време вече нямаше значение. През последните две седмици от администрацията на Обама новият контра-дезинформационен апарат отбеляза една от най-значимите си победи: правомощия за пряк надзор на федералните избори, което щеше да има дълбоки последици за състезанието между Тръмп и Джо Байдън през 2020 година.

VI. Защо „войната срещу тероризма“ след 9/11 никога не приключи

Клинт Уотс, който ръководеше инициативата „Хамилътн 68“, и Майкъл Хайдън, бивш генерал от военновъздушните сили, шеф на ЦРУ и директор на Националната агенция за сигурност, който се застъпва за Уотс, са ветерани от силите за борба с тероризма на САЩ. Хайдън се нарежда сред най-висшите офицери от разузнаването, които някога са били произвеждани от Съединените щати и беше главният архитект на системата за масово наблюдение след 9/11. Наистина, удивително висок процент от ключовите фигури от контра-дезинформационния комплекс натрупаха опит в света на войната срещу тероризма и безредиците.

Майкъл Лъмкин, който оглавяваше GEC, агенцията на Държавния департамент, която служеше като първи команден център във войната срещу дезинформацията, е бивш тюлен от морската пехота с опит в антитероризма. Самата GEC произлиза от „Центъра за стратегически антитерористични комуникации“ (Center for Strategic Counterterrorism Communications), преди да бъде пренасочена да се бори с дезинформацията.

Туитър имаше шанса да спре измамата „Хамилтън 68“ преди тя да излезе от контрол, но избра да не го прави. Защо? Отговорът може да бъде видян в имейлите, изпратени от изпълнителния директор на Туитър Емили Хорн, която призовава да не се разгласява за измамата. Туитър имаше горещи улики, сочещи, че „Алианса за гарантиране на демокрацията“ (АГД) – неолибералния мозъчен тръст зад инициативата „Хамилтън 68“ – е виновен именно по обвинението, което отправя срещу други: разпространява дезинформация, която разпалва вътрешнополитически разногласия и подкопава легитимността на демократичните институции. Но това трябва да бъде претеглено срещу други фактори, предлага Хорн, като например необходимостта да се стои от добрата страна на мощната организация. „Ние трябва да бъдем внимателни в публичното противопоставяне на Алианса за гарантиране на демокрацията“, пише тя през февруари 2018 година.

АГД имат късмет с човек като Хорн вътре в Туитър. Но все пак, може би не е било късмет. Хорн е работила преди това в Държавния департамент, отговаряйки за портфолиото на „работата на дигиталните медии и мозъчните тръстове“. Според профила ѝ в LinkedIn, тя е „работила в тясно сътрудничество с репортери по външната политика, отразяващи [Ислямска държава]... и е ръководила комуникационните планове, свързани с дейностите на коалицията за борба с [ИДИЛ].“ С други думи, тя има опит в операциите за борба с тероризма, подобен на Уотс, но с акцент върху задействането на пресата и групите на гражданското общество. От там тя става директор по стратегическите комуникации в Националния съвет за сигурност при Обама, откъдето напуска, за да се присъедини към Туитър през юни 2017 година. Изостряйки фокуса върху този период от време, виждаме следното: Хорн се присъединява към Туитър един месец преди стартирането на „Агенцията за гарантиране на демокрацията“, тъкмо навреме, за да се застъпи за групировка, управлявана от търговци на власт, които държат ключовете за нейното професионално бъдеще.

Не е съвпадение, че войната срещу дезинформацията започва точно в момента, когато Глобалната война срещу тероризма най-сетне изглежда е към своя край. Повече от 20 години тази война сбъдваше предупрежденията на Дуайт Айзенхауер за изпълването на военно-промишления комплекс с „неоснователно влияние“. Той се превърна в самоцелна, самодостатъчна индустрия, за която работят хиляди хора в правителството и извън него, без ясен надзор или стратегическа полза. Може и да е било възможно за американските служби за сигурност да обявят победа и да преминат от постоянна военна позиция в поза „свободно“, но както ми обясни един бивш служител на Белия дом по въпросите на националната сигурност, това е било малко вероятно. „Ако работиш в антитероризма“, ми каза бившият служител, „нямаш никакъв стимул да казваш, че си спечелил, че си им сритал задника, и че те са шайка неудачници. Всичко, което е ненужно, е да се раздухва заплахата.“ Той описа „огромни стимули за раздухване на заплахата“, които са усвоени в културата на американската отбранителна институция и са „от такова естество, че не изискват човек да бъде особено слабохарактерен, или пък интелектуално непочтен“. Служителят каза още: „Тази огромна машина беше изградена около войната срещу тероризма. Огромна инфраструктура, която включва разузнавателната общност, всички структури на Департамента по отбраната, включително бойните команди, ЦРУ и ФБР, и всички други агенции. А след това идват и всички частни подизпълнители и необходимостта от мозъчните тръстове. Сериозно, залогът са милиарди и милиарди долари.“

Незабележимият преход от война срещу тероризма към война с дезинформацията е, в голяма степен, просто въпрос на професионално самосъхранение. Но не е достатъчно да се поддържа предишната система. За да се оцелее, е нужно постоянно да се повишава степента на заплаха.

В месеците след атаката на 11 септември 2001 г. Джордж У. Буш обеща да пресуши блатото на радикализма в Близкия Изток. Единствено ако направим региона безопасен за демокрацията, каза Буш, можем да гарантираме, че той ще спре да произвежда кръвожадни джихадисти като Осама бен Ладен.

Днес, за да гарантираме сигурността на Америка, вече не е достатъчно да нападнем Близкия Изток и да донесем на народа му демокрация. Според Белия дом на Байдън и армията от експерти по дезинформацията, сега заплахата идва отвътре. Мрежа от домашни десни екстремисти, QАnon-фанатици и бели националисти имат подкрепата на много по-голяма част от населението – около 70 милиона избиратели на Тръмп, чиито политически симпатии се равняват на пета колона в Съединените щати. Но как тези хора се радикализираха до степен да приемат горчивата и разрушителна идеология на белия тръмпистки джихадизъм? Чрез интернет, разбира се, където тех компаниите, отказвайки да „направят повече“ срещу на речта на омразата и фалшивите новини, позволиха на токсичната дезинформация да отрови умовете на потребителите.
След 9/11 заплахата от тероризъм беше използвана за оправдаване на мерки като Патриотичния закон, който суспендира конституционни права и постави милиони американци под сянката на масовото наблюдение. Тези практики някога бяха противоречиви, но започнаха да се възприемат като естествени прерогативи на държавната власт. Както забеляза журналистът Глен Грийнуолд, директивата на Джордж У. Буш „Или с нас, или с терористите“ предизвика заслужено количество гняв навремето, но сега е преобладаващата нагласа сред американския либерализъм и по-широката демократическа партия.

Войната срещу тероризма беше печален провал, който завърши със завръщането на талибаните на власт в Афганистан. Тя стана също така и крайно непопулярна сред обществото. Защо, тогава, американците биха избрали да овластят лидерите и старейшините на тази война да бъдат настойници на още по-експанзивната война срещу дезинформацията? Възможно е да рискуваме да предположим: американците не са ги избрали. Американците вече нямат право на избор на собствените си лидери, нито на оспорване на решенията, взети в името на националната сигурност. Всеки, който твърди обратното, може да бъде обявен за вътрешен екстремист.

VII. Възходът на „вътрешния екстремизъм“

Няколко дни след бунта на поддръжниците на Тръмп в Капитолия на 6 януари 2021 г., бившият директор на Центъра за борба срещу тероризма към ЦРУ Робърт Грение написа статия за „Ню Йорк Таймс“, в която твърдеше, че САЩ трябва да поведат „цялостна програма за борба с размириците“ срещу собствените си граждани.

Противодействието на размириците, както Грение би трябвало да знае, не е ограничена хирургическа операция, а е всеобхватно усилие, извършено сред цялото общество, което неизбежно предполага колатерални разрушения. Набелязването само на най-яростните екстремисти, които нападат служителите за опазване на реда в Капитолия, не би било достатъчно за разгромяване на въстанието. Победата би изисквала да бъдат спечелени сърцата и умовете на местните жители – в този случай отчаяни християни и селски популисти, радикализирани от недоволството си до степен да прегърнат почти терористичния култ към „Да направим Америка отново велика“. За късмет на правителството, има екип от експерти, които са на линия, за да се справят с този труден проблем: хора като Грение, който сега работи като консултант в частния сектор за борба срещу тероризма, където беше взет на работа след напускането на ЦРУ.

Разбира се, че в Америка има крайни екстремисти, както винаги е имало. Но най-малкото, проблемът сега не е така остър, както беше през 60те и 70те години, когато политическото насилие беше много по-разпространено. Преувеличените твърдения за нов вид вътрешен екстремизъм, който е толкова опасен, че не може да бъде овладян с помощта на съществуващите закони, включително законите за вътрешен тероризъм, са сами по себе си продукт на водената от САЩ информационна война, която заличи разликата между говорене и действие.

„Гражданските войни не започват с изстрел от оръжие. Те започват с думи“, съобщи Клинт Уотс през 2017 г., когато свидетелстваше пред Конгреса. „Войната на Америка със себе си вече започна. Сега ние всички трябва да действаме на бойното поле на социалните медии, за да потушим информационните бунтове, които бързо могат да доведат до яростна конфронтация.“ Уотс е ветеран от кариерата на военните и правителствените служби, който изглежда споделя убеждението, често срещано сред неговите колеги, че след като интернет приключи с популисткия си етап и застраши добре окопаните йерархии, той стана голяма опасност за цивилизацията. Но това беше страховита реакция, формирана върху широко разпространени и без съмнение искрени убеждения, споделяни от властовия пояс във Вашингтон, които объркаха една също толкова искрена популистка реакция, наречена от бившия анализатор на ЦРУ Мартин Гури „бунт на обществото“ спрямо извършено военно действие. Въведеният от Уотс и другите стандарт, който бързо стана консенсусен за елитите, третира туитовете и меметата – основните оръжия на дезинформацията – като военни действия.

Използването на мъгливата категория на дезинформацията позволи на експертите по сигурността да свържат расистки мемета с масовата стрелба в Питсбърг и Бъфало и с кървавите протести, какъвто беше разигралият се в Капитолия. Това стана рубрика за катастрофизиране на речта и поддържане на перманентно състояние на страх и извънредно положение. И тя получи пълната подкрепа на Пентагона, разузнавателната общност и президента Байдън, които вкупом, както отбеляза Глен Грийнуолд, заявиха, че „най-тежката заплаха за американската национална сигурност“ не е Русия, Ислямска държава, Китай, Иран или Северна Корея, а са „вътрешните екстремисти“ като цяло, и крайнодесните бели супремасисти в частност.“
Администрацията на Байдън постепенно разшири програмите, свързани с вътрешния тероризъм и анти-екстремизма. През февруари 2021 г. служители от Департамента по вътрешна безопасност съобщиха, че са получили допълнително финансиране за увеличаване на усилията на цялото ведомство за „превенция на вътрешния тероризъм“, включително инициатива за борба срещу разпространяването на дезинформация онлайн, чийто предпочетен подход, очевидно взаимстван от съветския наръчник, е озаглавен „имунизация на нагласите“.

VIII. НПО-мутантът

През ноември 2018 г. Центърът „Шоренстийн“ на Харвардското училище за медийна политика „Кенеди“ и „Обществена политика“ публикуваха изследване, наречено „Борбата срещу дезинформацията в Съединените щати: Анализ на ландшафта“. Обхватът на документа е цялостен, но авторите му са фокусирани най-вече върху централното място на филантропски финансираните неправителствени организации и техните отношения с медиите. Центърът „Шоренстийн“ е ключов възел в комплекса, описан в този документ, като позволява на авторите да имат наблюдения от вътрешна перспектива.
„В този анализ на обстановката се изясни, че редица важни защитници, които се впускат да спасяват журналистиката, не са корпорации, платформи или правителството на САЩ, а по-скоро фондации и филантропи, които се страхуват от загубата на свободната преса и на основите на здравото общество... Тъй като никой от авторитетните играчи – правителството и платформите, които прокарват съдържанието – не се ангажира с разрешаването на проблема достатъчно бързо, отговорността за посочването на автентичното и неавтентичното съдържание пада върху колективните усилия на новинарските редакции, университетите и фондациите.“

За спасяването на журналистиката, за спасяването на самата демокрация, американците трябва да разчитат на фондациите и на филантропите – хора като основателя на еBay Пиер Омидияр, фондация „Отворено общество“ на Джордж Сорос, и интернет-предприемача Рейд Хофман, който набира средства за Демократическата партия. С други думи, американците са приканени да разчитат на частни милиардери, които наливат милиарди долари в граждански организации, чрез които могат да влияят на американския политически процес.

Няма причина да подлагаме на съмнение мотивацията на служителите в тези НПО, повечето от които със сигурност са напълно честни в убеждението, че работата им възстановява „основите на здравото общество“. Но могат да бъдат направени някои наблюдения относно природата на тази работа.

Първо, те са поставени в позиция под милиардерите-филантропи, но над стотици милиони американци, които напътстват и инструктират подобно на нов информационен секретариат, отделящ истината от лъжата, както се отделя житото от плявата. Второ, това право, както и огромното финансиране зад него, отварят хиляди нови работни позиции за информационни регулатори в момент, когато традиционната журналистика се свива. Трето, първите две точки поставят непосредствения личен интерес на служителите на НПО в пълна зависимост с императивите на американската управляваща партия и състоянието на сигурност. Вследствие на това една идея, почерпена от света на шпионажа и военните действия – дезинформацията – бе посята в академичното и неправителственото пространство, където се разду до псевдонаука, която се употребява като инструмент в партийните борби.

Буквално за една нощ националната мобилизация на „цялото общество“ за борба с дезинформацията, която Обама инициира, доведе до създаването и овластяването на цяла нова класа от експерти и регулатори.

Модерната „фактчекинг“ индустрия например, която се представя за утвърдена научна област, на практика е съставена от чисто партийни кадри, следящи за съответствие с изискванията на Демократическата партия. Тяхната водеща организация, „Международната мрежа за проверка на фактите“ (International Fact-Checking Network), беше създадена в 2015 г. от Института „Пойнтър“ (Poynter Institute) – централен хъб от контра-дезинформационния комплекс.

Днес, накъдето и да се озърнем има експерти по дезинформацията. Откриват се във всяка голяма медийна публикация, във всеки клон на правителството, в академичните факултети, блъскат се в новините на кабелните телевизии, и разбира се, работят по неправителствените организации. От мобилизацията срещу дезинформацията идват достатъчно пари както за финансиране на нови организации, така и за убеждаването на старите, подобни на „Антидефамационната лига“, да повтарят като папагали новите лозунги и да влизат в акция.

Как се случи така, че изведнъж толкова много хора станаха експерти по дезинформация – поле, което и един на десет хиляди не беше в състояние да дефинира през 2014 година? Случи се, защото експертизата по дезинформация изисква идеологическа ориентация, а не техническо познание. Няма нужда да търсим доказателството по-далеч от траекторията, която принц Хари и Мегън Маркъл описаха от неуспешни водещи на подкаст до членове на Комисията за информационно разстройство към Института „Аспен“. Подобни инициативи процъфтяват в годините след Тръмп и Брекзит. Но се разпростират отвъд знаменитостите. Според бившия служител на Държавния департамент Майк Бенц, „За да създаде консенсус в „обществото като цяло“ по въпроса за цензурата на политическите мнения онлайн, които „хвърлят съмнение“ преди изборите през 2020 г., Департаментът по вътрешна сигурност организира конференции по „дезинформация“, за да събере на едно място технологични компании, групи на гражданското общество и новинарски медии, които да постигнат консенсус, насърчавани от Департамента по вътрешната сигурност (под формата на правителствено финансиране на много от партньорите чрез грантове или договори, или на страх от правителствените регулаторни органи и ответни заплахи), относно разширяването на политиките за цензуриране на социалните медии.

Меморандум на Департамента по вътрешна сигурност, оповестен за първи път от журналиста Лий Фанг, описва коментар на служител на ведомството по време на „вътрешно обсъждане на стратегиите, че агенцията прябва да използва НПО като трети страни, представляващи „център за обмен на информация, за да се избегне впечатлението за правителствена пропаганда“.
Не е необичайно правителствена агенция да иска да работи с частни корпорации и групи на гражданското общество, но в този случай резултатът беше унищожаване на независимостта на организации, които трябваше да разследват критично усилията на правителството. Институциите, които претендираха, че изпълняват ролята на ограничители на правителствената власт, предложиха да бъдат наемани като средство за постигане на консенсус.

Вероятно не е съвпадение, че сферите, които бяха най-агресивни в пропагандирането на войната срещу дезинформацията и призоваваха за по-силна цензура – антитероризъм, журналистика, епидемиология – имат публични данни за впечатляващ провал през последните години. Новите информационни регулатори не успяха да победят ваксинационните скептици, не успяха убедят най-отчаяните националисти, че изборите през 2020 г. са легитимни, и не успяха да попречат на обществото да търси произхода на пандемията от Ковид 19, както толкова отчаяно се опитваха.Но пък успяха да галванизират изключително

доходоносни усилия от страна на цялото общество, с които да осигурят хиляди нови кариери и подновен пропуск за рая за институционалистите, които виждаха популизма като край на цивилизацията.

IX. Ковид 19

До 2020 г. контра-дезинформационната машината беше нараснала до една от най-мощните сили в американското общество. И тогава пандемията от Ковид 19 наля самолетно гориво в нейния двигател. В допълнение към борбата с външните заплахи и удържането на вътрешните екстремисти, цензурирането на „смъртоносната дезинформация“ стана неотложна нужда. За да вземем само един пример, цензурата на Гугъл, която беше приложена върху неговите дъщерни сайтове като Ютюб, призова за „премахване на информация, която е проблематична“ и „всичко, което би противоречало на препоръките на Световната здравна организация“ – категория, към която в различни моменти от постоянно развиващия се наратив щяха да бъдат включени носенето на маски, налагането на забрана за пътуване, обявяването на вируса за силно заразен, и предположенията, че може да е излязъл от лаборатория.

Президентът Байдън публично обвини социалните медии, че „убиват хора“ с недостатъчна цензура на дезинформацията за ваксините. Използвайки новите си правомощия и директните си правомощия в тех компаниите, Белият дом започна да изпраща списъци с хора, които искаше да бъдат блокирани, като журналиста Алекс Беренсън. Беренсън беше изритан от Туитър, след като написа, че mRNA ваксините не „спират инфекцията. Нито предаването.“ Както се оказа, това беше вярно твърдение. Здравните власти по онова време или са били погрешно информирани, или са лъгали относно способността на ваксините да предотвратят разпространението на вируса. Всъщност, въпреки твърденията на здравните власти и на политическите представители, хората, отговарящи за ваксините, знаеха това през цялото време. В запис от среща през декември 2020 г. д-р Патрик Мур казва: „Пфайзер не представи доказателства в днешните си данни, че ваксината има някакъв ефект върху пренасянето или отхвърлянето на вируса, което е фундаменталната основа на стадния имунитет.“
Дистопичен по принцип, отговорът на пандемията беше и тоталитарен на практика. В Съединените щати през 2021 г. Департаментът по вътрешна сигурност продуцира видео, насърчаващо „децата да докладват във Фейсбук членовете на собствените си семейства за „дезинформация“, ако оспорват твърденията на американското правителство за Ковид 19“.
„Поради пандемията, както и дезинформацията относно изборите, нараства броят на така наречените от експертите по екстремизма „уязвими индивиди“, които могат да се радикализират“, предупреждава Елизабет Нюман, бивш помощник-секретар във Вътрешна сигурност за борба срещу тероризма и намаляване на заплахите, в деня на първата годишнина от бунтовете в Капитолия.

Клаус Шваб, ръководителят на Световния икономически форум и capo di tutti capi на световните експерти, видя пандемията като възможност за осъществяване на „Големия рестарт“, който може да допринесе за каузата на планетарния информационен контрол: „Овладяването на пандемията от коронавирус ще изисква глобална мрежа за наблюдение, способна да идентифицира нови огнища, веднага щом те възникнат.“

X. Лаптопът на Хънтър: Изключението от правилото

Лаптопите съществуват. ФБР знае това от 2019 г., когато се сдобива с тях. Когато „Ню Йорк Поуст“ се опита да съобщи за тях, десетки от най-висшите служители от националната сигурност в Съединените щати излъгаха обществото, заявявайки, че лаптопите вероятно са част от руски заговор за „дезинформация“. Туитър, Фейсбук и Гугъл, действащи като напълно интегрирани клонове от инфраструктурата за държавна сигурност, проведоха правителствените разпореждания за цензура въз основа на тази лъжа. Пресата преглътна лъжата и се зарадва на цензурата.

Историята с лаптопите беше представена по много различни начини, но фундаменталната истина за тях е, че това беше успешна кулминация на дългогодишното усилие да се създаде регулаторна бюрокрация в сянка, изградена специално за предотвратяване на победата на Тръмп от 2016 година.

Може и да не е възможно да се каже какъв точно би бил ефектът от разгласяването на случая с лаптопите на Хънтър Байдън върху изборите от 2020 г., но историята със сигурност беше счетена за дстатъчно застрашаваща, за да оправдае откритото авторитарно посегателство над независимостта на пресата. Вредата за съставната тъкан на обществото, в която параноята и конспирацията бяха превърнати в норма, е неизчислима. Още през февруари представителят на демократите в Камарата Александрия Окасио-Кортес се позова на скандала като „полу-фалшивата история с лаптопа“ и „срам“, месеци след като Байдънови бяха принудени да признаят, че историята е автентична.

И ако лаптопът е най-известният случай на интервенция от страна на управляващата партия в състезанието Трмъп-Байдън, нейната наглост беше изключение. По-голямата част от намесата в изборите беше невидима за публиката и се случи чрез механизмите за цензура, приложени под егидата „честност на изборите“. Законовата рамка за това беше поставена скоро след встъпването на Тръмп в длъжност, когато отиващият си шеф на Департамента по вътрешна сигурност Джех Джонсън преодоля правилото на единайстия час и в последния момент, въпреки яростните възражения на местните заинтересовани страни, обяви избирателната система за критична национална инфраструктура и поради това я постави под надзора на агенцията. Мнозина наблюдатели очакваха законът да бъде отменен от назначения от Тръмп наследник на Джонсън Джон Кели, но учудващо той бе оставен да действа.

През 2018 г. Конгресът създаде нова агенция в структурата на Департамента по вътрешна сигурност, наречена „Агенция за киберсигурност и безопасност на инфраструктурата“, която беше натоварена със защитата на американската инфраструктура – вече включваща и избирателната система – от чужди атаки. През 2019 г. Департаментът по вътрешна сигурност добави още една агенция, „Клонът за чуждестранно влияние и намеса“, която беше фокусирана в борбата с чуждестранната дезинформация. Сякаш по план, двете роли се сляха. Руското хакерство и други чуждестранни зловредни информационни атаки бяха набедени, че застрашават американските избори. Но, разбира се, нито едно от официалните лица, ръководещи тези агенции, не можеше да каже със сигурност дали дадено обвинение е чуждестранна дезинформация, просто погрешно или чисто неудобно. Нина Янкович, избрана за ръководител на кратко просъществувалия „Съвет за управление на дезинформацията“ към Здравния департамент, изразява съжалението си за проблема в книгата си „Как да загубим информационната война: Русия, фалшивите новини и бъдещето на конфликта“. Тя пише: „Това, което прави информационната война толкова трудна за спечелване, не са само онлайн инструментите, които засилват и насочват посланията ѝ, или пък противникът, който ги изпраща. Това е фактът, че тези послания често са предавани не от тролове и от ботове, а от автентични местни гласове.“

Свободата на действие, присъща на понятието „дезинформация“, позволи да се твърди, че предотвратяването на изборния саботаж изисква цензуриране на политическите възгледи на американците, за да не бъде споделяна публично идея, която първо е била подхвърлена от чуждестранни агенти.

Според доклад от август 2022 г. на кабинета на генералния инспектор на Департамента по вътрешна сигурност през юни 2021 г. „Агенцията за киберсигурност и безопасност на инфраструктурата“ прехвърля своята работна група за противодействие на чуждестранното влияние, за да насърчи по-голяма гъвкавост и да се съсредоточи върху общото MDM [акроним за Misinformation, Disinformation and Malinformation – бел. ред.] (Подвеждане, дезинформация и злонамерена информация – б.пр.) След отпадането на претенцията за борба с чуждестранна заплаха, остава основната мисия – налагане на монопол над говоренето на истината.

Новата работна група, фокусирана върху задачи от вътрешен характер, е снабдена с 15 служители, посветени на откриването на „всякакъв вид дезинформация“ и по-конкретно такава, която има отношение към „изборите и критичната инфраструктра“, както и на „реагиране на текущи сбития“ – евфемизъм за пропагандирането на официалната линия по въпроси, предизвикващи разделение, какъвто беше случаят с „инструментариума за дезинформация за Ковид 19“, издаден с цел „повишаване на осведомеността във връзка с пандемията“.

Запазена в тайна от обществото, тази промяна е „подготвена въз основа на вътрешните сводки и документи на Департамента по вътрешна сигурност“, според Майк Бенц. „Колективното оправдание на вътрешните служители на департамента, без да се споменава и звук за революционните последици от тази промяна, беше, че „вътрешната дезинформация“ сега е по-голяма „киберзаплаха за изборите“ от лъжите, произтичащи от чуждестранна намеса.“

Просто ей така, без никакви публични съобщения и без черни хеликоптери, летящи във формация, за да оповестят промяната, Америка се сдоби със собствено Министерство на истината.

Заедно департаментът и агенция управляват машина за цензура с индустриален мащаб, в която правителството и НПО изпращат на тех компаниите фишове, с които сигнализират за неприемливо съдържание с искане то да бъде премахнато. Тази структура позволи на Департамента по сигурността да възложи работата си на „Проект за честни избори“ – консорциум, съставен от четири групи: „Станфордската интернет обсерватория“, частната компания за борба с дезинформацията „Graphika“ (която преди това беше наета от Департамента по отбраната във войната срещу тероризма срещу групировки като ИДИЛ), „Центъра за информирана общественост към Вашингтонския университет“ и „Лабораторията за изследване на дигиталната престъпност към Атлантическия съвет“. Основан в 2020 г. в партньорство с Департамента по сигурността, Проектът за честни избори служи като „упълномощен национален дезинформатор“, според показанията пред Конгреса на журналиста Майкъл Шеленбъргър, който посочва, че Проектът твърди, че е засекретил над 20 милиона отделни „инцидента с подвеждаща информация“ между 15 август и 12 декември 2020 година. Както обяснява ръководителят на Проекта за честни избори Алекс Стамос, по този начин е бил заобиколен проблемът с това, че правителството „не разполага нито с финансиране, нито със законови разрешения“.

Поглеждайки цифрите на цензурата, докладвани във вътрешните одити на партньорите на Департамента по сигурността за изборния цикъл през 2020 г., „Фондация за свобода онлайн“ обобщава обхвата на кампанията по цензурирането в седем точки:

22 милиона туита са с етикет „дезинформация“;

859 милиона туита са събрани в бази данни за анализ на „дезинформацията“;

120 анализатори следят „дезинформацията“ в социалните медии на смени с продължителност до 20 часа;

15 тех платформи следят за „дезинформация“, често в реално време;

по-малко от 1 час средно време за реакция между правителствените партньори и тех платформите;

десетки „дезинформационни наративи“, насочени към задушаване на цялата платформа.

Стотици милиони индивидуални постове във Фейсбук, видеа в Ютюб, ТикТок и Туитър са засегнати поради промени в политиката и условията на предоставяне на услуги срещу „дезинформацията“ – усилие, което партньорите на Департамента по вътрешна сигурност открито планираха и се хвалеха, че тех компаниите никога не биха направили без тяхното настояване и без „огромния регулаторен натиск“ от страна на правителството.

XI. Новата еднопартийна държава

През февруари 2021 г. дълга статия в списание „Тайм“ от журналистката Моли Бол възхваляваше „Сенчестата кампания, която спаси изборите през 2020“. Победата на Байдън, пишеше Бол, беше резултат от „разиграла се зад кулисите конспирация“, която събира заедно „огромна надпартийна кампания в защита на изборите“ в едно „необикновено усилие в сянка“. Сред многото постижения на героичните конспиратори, Бол отбелязва, че те „успешно са притиснали социалните медийни компании да предприемат по-твърд подход срещу дезинформацията и са използвали основани на данните стратегии, за да се борят срещу посяването на вируси“. Статията е невероятна, подобна на запис от криминалните регистри, който някак си се е промъкнал на страниците на изданието – възхвала на спасителите на демокрацията, в която подробно се описва нейното разчленяване.

До неотдавна говоренето за „дълбоката държава“ беше достатъчно, за да бележи човек като опасен привърженик на конспиративни теории и да го подложи на мониторинг и цензура. Но езикът и поведението се развиват, и днес терминът е нагло присвоен от поддръжниците на дълбоката държава. Например в една нова книга, „Американската съпротива“, от неолибералния анализатор по национална сигурност Дейвид Роткопф, носи подзаглавието „Истинската история за това как дълбоката държава спаси нацията“.

„Дълбока държава“ е обозначението за властта на неизбираните правителствени функционери и техните параправителствени помощници, които имат административната власт да отменят официалните, законови процедури на дадено правителство. Но управляващата класа описва социална група, чиито членове са обвързани от нещо повече от институционална позиция – техните общи ценности и инстинкти. И докато терминът често се използва свободно и понякога пейоративно, а не като описателен етикет, на практика американската управляваща класа може да бъде простичко и директно дефинирана.
Два критерия определят членството в управляващата класа. Първо, както Майкъл Линд писа, тя се състои от хора, принадлежащи на „хомогенната национална олигархия, имащи еднакви акцент, маниери, ценности и образование, от Бостън до Остин и от Сан Франциско до Ню Йорк и Атланта“. Америка винаги е имала регионални елити. Уникалното в сегашната ситуация е консолидацията на една единствена, национална управляваща класа.

Второ, да бъдеш член на управляващата класа означава да вярваш, че само други членове на твоята класа имат правото да управляват страната. Което означава, че членовете на управляващата класа отказват да се подчинят да властта на каквито и да е хора извън групата, които биват дисквалифицирани и по някакъв начин обявени за нелегитимни.Пред лицето на външна

заплаха под формата на тръмпизъм, естественото сплотяване и самоорганизиращата се динамика на социалната класа бяха подсилени от нови координационни структури отгоре-надолу, които бяха както целта, така и резултатът от националната мобилизация на Обама. В подготовката на изборите през 2020 г., според доклад на Лий Фанг и Кен Клипенщайн за „The Intercept“, „Тех компаниите, включително Туитър, Фейсбук, Реддит, Дискорд, Уикипедия, Майкрософт, ЛинкдИн и Веризън Медия са се срещали ежемесечно с ФБР, Агенцията по киберсигурност и безопасност на инфраструктурата, и други правителствени представители..., за да обсъждат начинът, по който фирмите ще се справят с дезинформацията по време на изборите.“

Историкът Анджело Кодевила, който популяризира концепцията за американската „управляваща класа“ в есе от 2010 г. и след това стана нейният главен хроникьор, възприемаше новата национална аристокрация като израстък на непрозрачната власт, придобита от американските служби за сигурност. „Двупартийната управляваща класа, която израстна през Студената война, която измисли себе си и успя да се наложи като упълномощена от експертиза да провежда делата на войната и мира на Америка, защити статута си пред обществото, от което продължи да се разграничава, превръщайки бизнеса с войната и мира в частен, псевдотехнически език, непроницаем за непосветените“, пише той в книгата си от 2014 г. „Да постигнем и да запазим мира помежду си и с всички народи“.

В какво вярват членовете на управляващата класа? Аз твърдя, че вярват в „информационни и управленски решения на екзистенциални проблеми“ и в тяхната „собствена съдбовна предопределеност, и тази на хора като тях, да управляват независимо от неуспехите си“. Най-висшият им принцип като класа е, че единствено те могат да притежават властта. Ако някоя друга група трябва да управлява, целият напредък и надежда ще бъдат изгубени и тъмните сили на фашизма и варварщината незабавно ще се отприщят над земята. И ако технически все още е позволено опозиционна партия да съществува в Съединените щати, последният път, когато такава се опита да управлява страната, беше подложена на многогодишен преврат. На практика всяко оспорване на авторитета на управляващата партия, която представлява интересите на управляващата класа, се представя като екзистенциална заплаха за цивилизацията.

Възхитително директен израз на този възглед беше наскоро предложен от известния атеист Сам Харис. В периода на 2010-те години рационализмът на високо ниво на Харис го превърна в звезда в Ютюб, където хиляди видеа показваха как той „владее“ и „громи“ религиозните си опоненти по време на дебати. После пристигна Тръмп. Харис, подобно на мнозина други, които видяха в бившия президент заплаха за всичко добро на този свят, изостави принципния си ангажимент към истината и стана защитник на пропагандата.

При появата си в подкаст през миналата година, Харис призна политически мотивираната цензура върху новините за лаптопите на Хънтър Байдън и призна „левичарска конспирация за отказване на президентския пост на Доналд Тръмп“. Но, както повтори и Бол, той обяви това за нещо добро.

„Не ме интересува какво има в лаптопа на Хънтър Байдън... Ако ще Хънтър Байдън да има и трупове на деца в мазето си, мен пак нямаше да ме интересува“, каза Харис на интервюиращите. Той би неглижирал убитите деца, защото много по-голяма опасност се криела във възможността от преизбирането на Тръмп, което Харис сравни с „астероид, устремен към Земята“.
При астероид, устремен към Земята, дори и най-принципните рационалисти спират да търсят обезпечаването на истината. Но вече от години астероиди падат над Земята всяка седмица. Моделът в тези случаи е, че управляващата класа оправдава своеволията със Закона в името на спасяването на планетата, но в крайна сметка нарушава Конституцията, за да скрие истината и да защити себе си.

XII. Краят на цензурата

Беглата представа на обществото за ранните етапи на трансформацията на Америка от демокрация в дигитален левиатан е в резултат на съдебни дела и заявления за достъп до информация, – която е трябвало да бъде изтръгната от службите за сигурност – а също и в резултат на една щастлива случайност. Ако Илон Мъск не беше решил да купи Туитър, много от ключовите детайли в историята на американската политика в ерата Тръмп щяха да останат тайна, вероятно завинаги.
Но системата, която личи в тези оповестявания, може би е напът да отпадне. Вече е възможно да се наблюдава как тази масова цензура, практикувана от Проекта за честни избори (ПЧИ), която изисква значителен човешки труд и оставя след себе си множество доказателства, може да бъде заменена от програми с Изкуствен интелект, които използват информацията за набелязаните обекти, натрупана в досиетата за поведенческо наблюдение, за да управляват възприятията им. Крайната цел ще бъде да се рекалибрират преживяванията на хората онлайн чрез фини манипулации на това, което виждат в резултатите от търсенето и в своите канали. Целта на подобен сценарий би могла да бъде да се предотврати самото създаване на материали, които трябва да бъдат подлагани на цензура.

Всъщност това звучи доста подобно на вече случващото се в Германия, където Гугъл наскоро представи нова кампания за разширяване на инициативата си за „пребънкинг“ (предварително опровергаване – б.пр.), която има за цел да направи хората по-устойчиви на корозивното въздействие на онлайн дезинформацията“, според „Асошиейтед Прес“. Представянето последва почти веднага след появата на Бил Гейтс в германски подкаст, по време на която той призова за използването на изкуствен интелект в борбата срещу „конспиративните теории“ и „политическата поляризация“. Meta има собствена програма за „пребънкинг“. В изявление за уебсайта „Just The News“ Майк Бенц нарече предварителното опровергаване „форма на повествователна цензура, интегрирана в алгоритмите на социалните медии, с цел възпиране на гражданите да формират специфични системи от социални и политически убеждения“ и го сравни с „предварителното престъпление“, описано в дистопичния научно-фантастичен филм „Minority Report“.Междувременно военните разработват ИИ технология за

въоръжението, с която да доминират информационното пространство. Според USASpending.gov, официален правителствен уебсайт, двата най-големи контракта, свързани с дезинформацията, са дошли от Департамента по отбраната за финансирането на технологии за автоматично разпознаване и защита от мащабни дезинформационни атаки. Първият, за 11,9 милиона долара, е бил даден през юни 2020 г. на „PAR Government Systems Corporation“ – подизпълнител на военни поръчки от северната част на щата Ню Йорк. Вторият, възложен през юли 2020 г. за 10,9 милиона долара, отива при компания на име „SRI International“.
Първоначално „SRI International“ е свързана с университета Станфорд, преди да се отдели през 1970те – важна подробност, като се има предвид, че „Станфордската интернет обсерватория“ е все още пряко свързана с училището институция, която е ръководила ПЧИ през 2020 г., а това вероятно е най-голямото събитие на масова цензура в световната история и е своеобразен крайъгълен камък в историята на цензурата преди появата на изкуствения интелект.Също така се работи и в „Националната

научна фондация“ – правителствена агенция, която финансира научни изследвания в университети и частни институции. Научната фондация има своя собствена програма, наречена „Convergence Accelerator Track F“, която помага за инкубирането на дузина автоматизирани технологии за откриване на дезинформация, изрично предназначени за наблюдение на въпроси като „колебание относно ваксините и електорален скептицизъм“.

„Един от най-тревожните аспекти“ на програмата според Бенц, е „колко голямо е сходството с военните инструменти за цензура и мониторинг на социалните мрежи, разработени от Пентагона за целите на борбата с бунтовниците и тероризма в чужбина“.

През март главният информационен директор на „Националната научна фондация“ Дороти Арънсън съобщи, че фондацията „изгражда набор от практически случаи“, за да изследва как може да използва ChatGPT – езиковият модел, способен на разумна симулация на човешка реч, така че да продължи автоматизирането на производството и разпространението на държавна пропаганда.

Първите големи битки в информационната война приключиха. Те бяха проведени от журналисти, пенсионирани генерали, шпиони, шефове на демократическата партия, партийни апаратчици и експерти по антитероризъм, срещу останалата част от американския народ, която отказваше да се подчини на техния авторитет.

Бъдещите битки, които ще бъдат водени с помощта на технологиите за изкуствен интелект, ще бъдат трудно забележими.

XIII. След демокрацията

По-малко от три седмици преди президентските избори през 2020 г., „Ню Йорк Таймс“ публикува важна статия със заглавието „Първата поправка в ерата на дезинформацията“. Авторката на есето, журналистка от списание „Тайм“ и възпитаничка на юридическия факултет на Йейл Емили Базелон, твърдеше, че Съединените щати са „в разгара на информационна криза, причинена от разпространението на заразна дезинфромация“, която тя сравни с „катастрофичните“ последици върху здравето от новия коронавирус. Тя цитира от книгата на йейлския професор по философия Джейсън Стенли и лингвиста Дейвид Бийвър: „Свободното слово заплашва демокрацията в същата степен, в която осигурява нейното процъфтяване.“

Така че проблемът с дезинформацията е и проблем на демокрацията, а именно – самата тя е твърде много. За спасяването на либералната демокрация експертите предписват две критични стъпки: Америка трябва да стане по-малко свободна и по-малко демократична. Тази необходима революция ще означава заглушаване на гласовете на някои бунтари от онлайн тълпата, които са конфискували привилегията да говорят свободно. Ще изисква да се последва разума на експертите по дезинформация и да надраснем провинциалната си привързаност към Хартата за правата. Тази позиция може и да е стряскаща за хората, които все още пазят принадлежност към американското наследство на свободата и самоуправлението, но тя се е превърнала в официална политика на управляващата партия в страната и на голяма част от американската интелигенция.

Бившият секретар по труда при Клинтън Робърт Рейч отговори на новината, че Илон Мъск купува Туитър, заявявайки, че запазването на свободата на словото онлайн е било „мечтата на Мъск. И на Тръмп. И на Путин. И мечта на всеки диктатор, насилник, демагог и модерен престъпен барон на земята. За останалите от нас то ще бъде един прекрасен нов кошмар.“ Според Рейч цензурата е „необходима, за да бъде защитена американската демокрация.“

За една управляваща класа, която вече е уморена от изискването на демокрацията за предоставяне на свобода на нейните поданици, дезинформацията се превърна в регулаторна рамка, която да замени Конституцията на САЩ. В стремежа си към невъзможното, към премахването на всички грешки и отклонения от партийната ортодоксалност, управляващата класа си гарантира винаги да може да посочи надвисналата заплаха от екстремисти – заплаха, която оправдава собствената ѝ желязна хватка върху властта.

Песента на сирената призовава всички нас, които живеем в зората на дигиталната ера, да се подчиним на властта на машините, които обещават да оптимизират живота ни и да ни позволят да се чувстваме в безопасност. Изправени пред апокалиптичната заплаха от „инфодемия“, нас ни карат да вярваме, че само суперинтелигентните алгоритми могат да ни защитят от смазващо нечовешкия мащаб на дигиталната информационна атака. Старите човешки изкуства на разговора, несъгласието и иронията, от които демокрацията и още толкова много неща зависят, са подчинени на унищожителната машина за военно наблюдение – наблюдение, на което нищо не може да се противопостави и което има за цел да ни накара да се страхуваме от способността си да разсъждаваме.

Джейкъб Сийгъл е писател и журналист, един от авторите на „Огън и забрава: Кратки истории от дългата война“. Преди това е бил репортер в „Дейли Бийст“, отговорен за отразяването на въпросите на войната и сигурността. Ветеран от армията, служил във военното разузнаване в Ирак и Афганистан. В момента е отговорен редактор в „News and The Scroll“ на новинарския дайджест ежедневник „Tablet“.

Източник: tabletmag.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова