- Автор: Гласове
- 16 Апр 2022
- 3833
- 18
Ние страдаме от огромна амплитуда в проявите на самосъзнанието. В едната посока е механджийската грандомания, сякаш светът започва от нас, а в другата посока е комплексът за раболепие, послушание и подражание. Като по същество и двете са страни на една и съща монета
В книжарниците вече е втората книга на политолога Станислав Бачев – „България в голямата игра“, изд. Изток-Запад. След големите теми от първия труд на автора „Параметри на постамериканския световен ред“, днес питането е за мястото и ролята на България в голямата геополитическа игра. Възможно ли е въобще автономно позициониране на страната ни в глобалните събития с оглед на националния интерес или и постамериканският ред ще предложи от същото конюнктурно огъване пред натиска на „големите играчи“? Книгата може да намерите във всички големи книжарници в София и страната, както и да поръчате онлайн. Повече за автора може да видите тук.
Специално за „Гласове“, авторът предостави откъс от книгата:
Втора глава – Предизвикателства и възможности пред България
§ 1. Война със себе си
Нашето настояще и близко минало, тоест времето от края на 20 до второто десетилетие на 21 век, може да бъде определено с едно изречение: България е във война със себе си. Болезнено е, когато се изрича и чува истина, която не е приятна, но само това е пътят, за да бъде разбрана и преодоляна. Войната със себе си не е еднозначна, а е на множество нива и посоки. Всеки от нас в своето ежедневие я усеща по различен начин. Това означава, че за тази война не може да се говори на един език, тя не може да бъде описана на само на висок стил, подходящ за научната литература. Напротив, тя много по-добре може да бъде описана на ежедневния език, но в крайна сметка, независимо от начина на изразяване, болката си е болка. За едни хора времето никога не стига, а за други то няма значение. За една много малка група хора ежедневните избори са в кой ресторант да прекарат своята вечер, докато за другите влизането в хранителен магазин е свързано с точна сметка, за да не надскочат своите 20лв. Това е най-базовото измерение на нашата война – ежедневната борба с празния хладилник. Едни наричат инфлацията „данък бедност”, но тя е само един от аспектите, а дори е по-скоро крайният резултат от всички други фактори, които определят общото състояние. В основата стоят няколко дългосрочни фактора, които са косвени за икономиката, но са съществени сами по себе си – образованието, здравеопазването, усещането за общност (тук е мястото и на Църквата), усещането за сигурност. Могат в хода на мисълта да бъдат изброени и още, но винаги изводът ще води до усещането за война на множество фронтове. Изброените предпоставки от своя страна зависят от общата загуба на посока и цели, както национални, така и на ниво държава. А всички фактори и техните предпоставки зависят до голяма степен от един спойващ и движещ фактор, който е едновременно следствие, но и причина – политическата класа. България страда от своята политическа класа, но и от прослойката на т.нар. интелигенция. Няма малки държави, има държави с малки политици.
[…]
За периода 2011-2021г. България губи 844 000 души. За периода на Първата световна война и участието на България в нея(1915-1918), държавата губи общо 187 500 души, което е около 3.4% от населението тогава. Дори тези 3 военни години да бъдат умножени по 3, отново не може да бъде достигнат спадът за периода 2011-2021г. Това означава, че България е не просто във война със себе си, тя е изправена пред нова национална катастрофа. Сега щетите не се измерват с разрушените сгради или загубените територии. Сега щетите се измерват със сградите, които не могат да бъдат поддържани, поради липса на възможности. Измерват се с хората, които живеят, за да работят, а хоризонта им се измерва до края на работния месец. Измерват се с разбитите семейства и сгрешените ролеви модели, поощрявани чрез телевизия и филми. И най-пагубното в дългосрочен план – разрушените ценности и липса на обща посока.
Оцеляването преминава през два стълба – семейството и образованието. Но през същите два стълба преминава и унищожението. Те могат да са движещата сила на обществото и държавата, но могат да са и бавният, изпълнен с агония път към самоунищожението.
Не е необходимо да се разглеждат всички ежедневни ситуации, за да се осмисли този процес, те се виждат и преживяват от всички. Необходимо е да бъдат посочени част от процесите, които създават модела. А след като бъде обяснен и осмислен той може да бъде преодолян.
В основата стои ролята на семейството, образованието и с много особена функция, която влияе пряко на предходните две – обществената среда, която включва както поведението на публичните личности, но така и моделите, които се създават от най-масовите медии.
Когато се анализира обществената среда разговорът трябва да започне отдалеч. Ние страдаме от огромна амплитуда в проявите на самосъзнанието. В едната посока е механджийската грандомания, сякаш светът започва от нас, а в другата посока е комплексът за раболепие, послушание и подражание. Като по същество и двете са страните на една и съща монета. Примери за самостоятелното свръхвъзвеличаване на миналото има много. Да, безспорно има величие, което е оставило трайни следи в развитието на славянските народи, а създаването на Българската държава на Дунава трасира пътя за развитието на много други държави и народи. Но нашата история, както и историята на всеки друг стар народ, не е изтъкана само от велики скокове на дързостта. Например, когато през 1246г. в Париж, Франция завършва строежът на величествения готически параклис Сент Шапел, ние в България извършваме първото за нас като народ детско цареубийство. Тогава е убит цар Коломан I Асен, син на цар Иван Асен II. Любопитното е, че убийството е извършено чрез отравяне от третата жена на Иван Асен II. Важно е да се повтори – детско цареубийство чрез отравяне. До този момент в нашата история подобни византийски методи не са използвани. Но и ние не обичаме да говорим много за тях, въпреки че лошите уроци са най-добрите учители.
[…]
В основата на надмогването и надрастването на тази амплитуда, освен ролята на семейството, стои и образованието. По същия начин упадъкът на образователната система стои в основата и на невъзможността за надмогване на националните комплекси. Именно това е следващия стълб, който държи устоите на държавата, и се нуждае от осмисляне на проблемите, за да могат да бъдат решени.
Разговорът за образованието задължително трябва да започне с уточнението, че може би ние като общество сме забравили едно от най-големите си постижения - то е безплатно. Безплатното образование за училищния етап е привилегия, която доказва истинската ни същност като народ - с държавнотворен, съзидателен инстинкт. Има не малко развити, богати държави, където ходенето на училище във всички степени е свързано с плащането на такси и допълнителни условия. Образованието е привилегия, която ние в нашето настоящо състояние като общество не можем да оценим, но и методично полагаме усилия, за да загубим.
Темата за образованието има няколко аспекта, които заслужават специално внимание, свързано с дългосрочното развитие на обществото – съдържателен, функционален и географски. Всички те са неразделно свързани и успехът или провалът в дори един от тях показва посоката, в която се насочва цялото образование, а чрез него и цялото общество.
Когато се коментират съдържателният и функционален аспекти е важно да се започне с отбелязването, че ако се наблюдава повишаване на резултатите при учениците от различни възрасти, то е свързано с понижаването на критериите и сложността на изучавания теоретичен и практически материал. Тоест, има съзнателно изкривяване и манипулиране, което не отразява реалността, а по същество е манипулация на факти, както и начина на тяхното интерпретиране, за да се достигне до желаната истина. Отбелязването на подобно уточнение е важно, защото независимо от манипулацията, резултатите не могат да бъдат скрити. Крайният продукт на образованието е навсякъде в нашия ежедневен живот като държава и общество – първото ниво е растящата функционална неграмотност сред учениците, а като едно от проявленията може да бъде изведено като пример дори нивото на подготовка и умения на народните представители в Народното събрание. Тоест, дори да се избяга от сухата статистика на цифрите, или дори тя да бъде подвеждащо представена, в крайна сметка плаща цялата държава, а цената е нейното собствено бъдеще. И все пак, каква е ползата, ако България акумулира всяка година деца-шампиони в различни дисциплини – математика, информатика, физика и т.н., докато 46% от децата са функционално неграмотни? Достигането на върхови постижения в сферата на образованието от единици не може да се случва за сметка на неговата масовост. Дори напротив, масовостта на образованието не пречи на индивидуалните постижения. Масовото образование е първата предпоставка за откриване на таланти. Талантът и заложбите нямат географска концентрация. Написано по друг начин – таланти се раждат както в София, така и в с. Славянци или с. Дибич. Общото между двете села е, че и в двете училищата не функционират, за разлика от препълнените софийски училища и детски градини. Причината е, че няма деца, но са важни предпоставките – защо ги няма? Тук идва преплитането между географския аспект, функционалния, но също и вероятно най-големият бъдещ проблем на България, който заслужава отделно внимание – концентрацията на хора в няколко големи града и обезлюдяването на останалата част от страната.
Независимо дали става дума за затваряне на училища или детски градини, този процес винаги е най-големият маркер за вече преминатата граница, когато едно място умира. Моделът е един и същ през последните 20 години, като през управленията на различните български правителства между 2001 и 2021 той винаги носи определенията „оптимизация” и „модернизация”. Когато някой заговори за оптимизиране и модернизиране на българското образование това винаги носи реалните характеристики на друг термин – ликвидация. Много учителски семейства със сигурност са наблюдавали и преживявали порочният модел. През последните 20 години кариерата на почти всяка начална учителка от малкия град или село е била свързана с търсенето на деца, които да бъдат записани в първи клас. Процесът никога не е приятен и не винаги е с положителен завършек. Ако до преди 20 години всяко село беше способно да обезпечава една, а дори и две паралелки първокласници за собственото си селско училище, то постепенно картината на българското образование(а чрез него и общество) придоби съвсем друг общ вид и детайли. Първоначално бяха затворени училищата в малките села, което доведе до необходимостта тези начални учителки бяха принудени да обикалят по 2-3 села, за да намерят ученици за по-голямото училище. Впоследствие, вече вероятно между 2010-2014г. същите начални учителки, вече намалели като брой, поради затворените училища, се наложи да обикалят не 3 села, а между 10 и 12, за да намерят деца за средищното селско училище. В рамките на няколко години порочният кръг се затваря със затварянето на средищното училище. Много хора не виждат тези процеси, защото живеят в сигурните предели на големите градове или столицата, но това не означава, че проблемите няма да достигнат и тях. По този модел бяха затрити училищата в българските села. В някои от тях това закриване се случи непосредствено след извършване на значителни ремонти на материалната база – подмяна на дограма или подова настилка. Интересна е съдбата на тези сгради – дали впоследствие се отдават под наем и за какви цели – „модернизираните” – за офиси, а тези със счупените прозорци понякога се превръщат в складове за дърва, или просто пустеят. Важно е да се отбележи, че значителната част от сградния фонд на училищата и читалищата в България е основно построен в годините 1944-1989г. Това уточнение е важно, за да бъде осмислян правилно всеки период и неговото наследство. Той не може да бъде категоризиран само като „лош” или „упадъчен”, когато е оставил като наследство училище и читалище във всяко населено място в България. Продължена е приемствеността с времето преди 1944г., най-общо изразено като почит към знанието. За разлика от нашето съвремие, когато ние сами унищожихме една работеща образователна система. Тази българска действителност е равносилна на смисъла на термина война, но не срещу външен враг, а срещу себе си.
Държава на духа
В настоящето България е изправена пред великото изпитание да премине през своя собствен катарзис, за да преоткрие себе си. Войната срещу себе си е носител освен на текущото страдание, но и на възможността за надмогването му. Превъплъщението на духа се нуждае от необходимото страдание, за да израстне в нов по-добър свой образ. Само държава, която помни и осъзнава своето вековно минало е способна да намери пътя през пустинята на своето настоящо изпитание. В най-тъмния час на слабост се случва метаморфозата, в която издръжливият дух започва своя нов съзидателен етап. Този, който изнасяйки товара на своите плещи, принасяйки в жертва себе си, за да положи началото на нов път. Войната за децата на България преминава през саможертвата на техните родители. Животополагащата цел не отрича вярата, а търси баланса с науката. Не търси разделителните линии, а намира начин за тяхното преплитане. Животополагащата цел на българският народ преминава през баланса. Първо насочен към себе си, на ирационално ниво, а след това пренесен в материалният свят в неговите проявления – общественият договор вътре и отношенията с останалите държави навън. Прагматичната българска национална програма не може да се случи без нейното вътрешно осъзнаване. Величието е резултат от приемането на цялото тегло на миналото и извършването на скок, въпреки товара. Съзидателността, а не подражанието, е единственият възможен път към запазване и надмогване на себе си. Величието никога не идва безболезнено, то е повик на нужда и тласък към действие. Kрасив взрив на дълга подготовка и осъзнато страдание. Българското трудно настояще не е край, а начало. Стига да бъде пожелано.
