Тъжно е, но трябва да признаем: свикнали сме с лошите новини, много от тях дори престават да ни учудват като напълно съответстващи на духа на времето. Остава да се учудваме само на онези, които са изплували сякаш от една друга епоха: тъй, съвсем наскоро, в навечерието на празника Рождество Христово, по разпореждане на един държавен служител беше затворен софийски православен храм.
През тази нощ, озарена от едно от най-важните събития в историята на човечеството, неговите енориаши останаха без покрив над главата (как да не си спомним в тази връзка бездомността на Пресветата Дева Мария и Праведния Йосиф!) – без богослужение. Уж са отминали времената на Ирод, в миналото останаха и комунистическите гонения срещу Църквата, живеем по време на победилата демокрация, но ето че храмът е затворен и за новородения Спасител отново не се намира място в този суетен свят, празнуващ Неговото Рождество край маси, отрупани с ястия в съответствие с всички правила и народни традиции.
Храмът, Божият Дом, е затворен. И на Коледа, и на Богоявление, и изобщо. В началото той, съгласно официалната версия, бил заплашвал уж с разпространение на грипна епидемия, след това – с вероятността за ”бомбен атентат”; впрочем, няма да наричаме официална версия онова, което така и не беше потвърдено от официалните институции – медицинските и органите на реда. Тази версия принадлежи всъщност на директора на Дома за възрастни хора в столичния квартал Княжево, на чиято територия се намира храмът ”Св. великомъченик Пантелеймон”. С други думи: аз съм чорбаджията тук, а повод да ви го покажа ще се намери, пък ако ще и най-смехотворен.
Парцелът в Княжево някога е принадлежал на Съюза на руските военни инвалиди. ”Хора, разпънати от съдбата“ – е писал за тях (и за себе си) казашкият поет Николай Туроверов. Техният път ги отвел на остров Лемнос, в Галиполи, а през 1922 г. – в България. Първата работа – още през 1923 г. – на тези осакатени, загубили родината си, а мнозина и семействата си, нищи, гладни, нощуващи върху слама, без работа и каквито и да е ясни перспективи хора е било да построят със собствени сили този малък храм в чест на св. Пантелеймон.
Нямайки пари за изографисване, те го украсили със семейни икони – със същите онези икони, които били донесли със себе си от Русия като свое най-скъпо притежание. Така този храм станал за мнозина руски емигранти техен дом, късче от родината им, а енорията му станала тяхно семейство. През дългите години на своето съществуване той привлякъл под своя покров мнозина българи, както и деца от смесени руско-български бракове – общо около четири поколения.
По различно време в княжевския храм са служили руски свещеници: протойерей Георги Голубцов, бившият полкови свещеник Николай Бутков – донски казак, протопрезвитер Георги Шавелски, протойерей Андрей Ливен (княз Ливен) и отец Николай Ухтомски (също княз, от Белозерския клон на руския царски род Рюриковичи). Тук от време на време е служил и архиепископ Серафим (Соболев) – канонизиран през 2016 г. като св. Серафим, Софийски чудотворец.
Храмът към Дома на руските инвалиди не затвори вратите си и по време на комунистическия режим, богослуженията в него продължаваха дори тогава, когато самият Дом на руските инвалиди престана да съществува, когато почина последната му обитателка – незабравимата, спретната и стегната 90-годишна леля Паша, която се молеше благоговейно почти на всички неделни литургии права, без да поседне нито веднъж. Особената атмосфера на храма, неговият молитвен и страдалчески дух, суровата съдба на първото поколение негови енориаши с тяхната мъка по родината се усеща от всеки що-годе чувствителен човек. И с това той е особено скъп на днешните му енориаши.
Почти сто години – и то какви години! – се възнасят молитви в софийския храм ”Св. Пантелеймон”. Не му попречиха нито Втората световна война, нито безбожният режим, нито перестройката. Непреодолима се оказа... една грипна епидемия. Да беше поне изоставен храмът – но не е! Колко средства само бяха вложени съвсем наскоро в ремонта му: ремонтиран е покривът, подът, заменени са всички дограми, значително подобрена е вътрешната украса. Има си постоянен свещеник, хор, църковно настоятелство, ревизионна комисия, расте броят на енориашите, в това число и от живеещите в околността и от самия Дом за възрастни. През празниците тук е особено многолюдно. И ето че тъкмо през тези празници, Рождество, Богоявление, Ивановден, храмът е затворен.
Истинските причини, разбира се, съществуват, но ние не ги знаем. Можем само да правим предположения. Дали защото храмът е руски? Трябва ли да се изтрие споменът за хората, които са го построили – същите онези ”разпънати от съдбата“, преследвани тогава и станали отново неугодни днес? Или пък истината се крие в известната шега, според която политика всъщност няма, има само икономика? Все пак храмът, дом за невидимото присъствие на небесните сили, е не само място, където няма пространство и време, но и сграда, стояща върху нашата грешна земя – а тази земя в наше време струва добри пари за квадратен метър в елитен столичен квартал. На мястото, което днес заема той, може да се построи някоя модерна сграда, разделена на кутийки-офиси, и всяка кутийка да се продаде.
Не ми се иска да обиждам никого с подозрения. Бих искала само да предпазя хората, които явно не знаят какво вършат, от извършването на едно черно дело. Да затвориш Божия Дом, да осуетиш служенето на св. Литургия – принасянето на Безкръвната Жертва – това е много сериозно нещо. Това е предизвикателство към Бога. А опитът да зачеркнеш от историята почти сто години битие на руския храм и неговите енориаши е предизвикателство към всички, на които е скъпа Русия, нейната вяра, паметта за нея.