Първата световна война – факти и размисли: Част 3

<p><span style="font-size:13px">През 1871 г. </span><strong>Франция</strong><span style="font-size:13px"> не губи просто една война. Тя губи статута си на велика сила. Или по скоро на източната й граница се появява държава, която надхвърля конвенционалното понятие за европейска сила. Създадена е свръхсила. Колкото и да е болезнено отнемането на Елзас и Лотарингия, основният проблем си остава невъзможността на Париж да разчита на собствения си потенциал в борбата срещу Германия. Нещо, което за първи път се случва във френската история и затова е възприето с такава настървена нетърпимост. Жаждата за реванш сред хората и стремежът към участие във всяка антигерманска коалиция на политиците може да бъде определен като &bdquo;френски&rdquo; синдром.</span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_Hd6xoNZH79uF7NNWgnlfweLJjuZ0H8.jpg" style="height:428px; width:372px" /></p> <p><strong><em>В кафяво е обозначена територията, която Франция отстъпва на Германия по силата на Франкфуртския мирен договор. Мисълта за нейното възвръщане обсебва поведението на френския елит и емоциите на френската нация. В тъмнозелено са обозначени земите на Ница и Савоя, които пък самата Франция е анексирала от нововъзникналото италианско кралство.</em></strong></p> <p>Но антагонизмът с Германия има много по-широко последици от това само да предопределя политиката на Франция. Той взривява по същество функционирането на т.нар. концерт на Великите сили, превръщайки мултилатералното взаимодействие в блоково. Големите европейски държави губят вярата, че ще защитават своите интереси посредством отделни дипломатически инициативи и залагат на двустранните и многостранни договори. Старият континент жертва едно ефикасно дотогава средство за решаване на кризи чрез дипломатически пазарлъци и залага на съюзите, които са инструменти на войната. Разбира се, резонно е, че Германия е първата, която се обкръжава със съюзи, но също така е вярно, че това е плод на стремежа да се изкорени възможността за реванш на Франция.</p> <p><span style="font-size:13px">В края на деветнадесети век дипломатите от Ке д&rsquo; Орсе се заемат с осъществяването на един изключително мащабен проект &ndash; изграждането на устойчива антигерманска коалиция. Френско-руският съюз от 1893 г. е безспорно фундаментът на това начинание, а неговият връх е сключената през 1904 г. англо-френска Антанта. Но това далеч не е всичко и може би в Париж са най-малко изненадани от поведението на Италия и Румъния при избухването на войната. Но обратната страна на медала е, че мирът на френско-германската граница става заложник на едни много по-комплексни отношения, с което все повече нараства вероятността войната в Западна Европа да избухне поради прекаленото дипломатическо ангажиране на Париж.</span></p> <p>Наред с това Франция се опитва да поддържа мирновременен военен паритет с Германия, при положение че населението ѝ е с 20 млн. по-малко от това на източния ѝ съсед. Налага се страната да отделя значителни средства за отбрана, което от своя страна амбицира Берлин също да не изостава във военното съревнование. Непрекъснато увеличавайки числеността на армиите си, създавайки нови образци оръжие, двете страни въвличат в този процес и останалите европейски държави. От двете страни на Рейн се появява може би за първи път в историята един феномен, който може да бъде определен от днешна гледна точка като надпревара във въоръжаването.</p> <p>Като компенсация за загубените позиции в Европа, може да се разглежда раждането на френската колониална империя. В по-голямата си част нейното формиране става именно след поражението при Седан. Политическите и военните дейци, а и цялата нация сякаш търсят терапевтичен ефект от придобиването на нови земи в Африка и Азия, но болката от загубата на Елзас и Лотарингия така и не отшумява. Показателен е фактът, че в Париж показват склонност да направят значими компромиси по отношение на колониалните си спорове с англичаните, докато по-отношение на Германия се води една безкомпромисна политика на противопоставяне.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_dolkWK7Vrf4WUcJH805tfBI1k1wk2d.jpg" style="height:285px; width:600px" /></p> <p><strong><em>В розово са отбелязани френските колониални владения от 1913 г.</em></strong></p> <p>Именно френска е инициативата за създаване и на коалиционна военна стратегия, която изисква от съюзниците да детерминират поведението на армиите си още в мирно време и независимо че ги делят хиляди километри, да им наложат синхронно поведение. Военният потенциал на Антантата придобива монолитен начин на функциониране, заключен в идеята да се спре немското настъпление на Запад и да бъде разгромен противникът на Изток. Френският генералитет калкулира участието на английските и руски войски така, все едно са под негово командване. Често този факт буди огромно негодувание в руската историография, но трябва да се признае, че това се оказва верният път към победата.</p> <p><strong>Великобритания </strong><span style="font-size:13px">и</span><strong> Руската империя</strong><span style="font-size:13px"> са може би страните, който се чувстват най-задоволени от глобалното статукво. Самото съществуване на германския динамизъм ги кара да заемат дефанзивна военнополитическа позиция. Разбира се, това е предопределено на първо място от техния териториален мащаб &ndash; прекалено много трябва да защитават, за да се впускат в опасни военни авантюри.</span></p> <p>Лондон в края на деветнадесети век, а Санкт Петербург в началото на двайсети преживяват тежка травма по отношение на своите имперски прояви. И ако Великобритания спечели войната с бурите въпреки всичките трудности и огорчения, то Русия е принудена да се признае за победена от Япония. Тези две събития не подкопават тяхната имперска мощ, но нагледно показват нейната уязвимост. Ако една малка общност от холандски преселници успява да изтерзае Великобритания, ако една малка островна империя успя да откъсне парче руска територия, какви ли щяха да са последиците за Лондон и Санкт Петербург при директен сблъсък с Германия.</p> <p>Водени от подобни страхове, двете империи неусетно се превръщат в скачени съдове, в два елемента на един гигантски механизъм, задвижван от страх и завист, чиято цел е да нивелира хегемонистичния порив на Германия. Възпирането на морските амбиции на Германия от Лондон и руският контрапункт на германската сухопътна мощ са двете страни на една и съща монета. Очевидно е, че налагането на немско континентално господство би означавало и стремеж към колониално и обратното &ndash; ако Берлин се сдобие с по-мощен флот от английския, това ще доведе до тежко дебалансиране на цялото европейско статукво.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_sfCOzyyHt0XyWRKGzSHEmWg4YA6vV8.jpg" style="height:284px; width:450px" /></p> <p><strong><em>Английският флот и...</em></strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_JoolcYUKFnKCWHuGn3y4HU1XZ0y5vu.jpg" style="height:420px; width:600px" /></p> <p><strong><em>... руската пехота</em></strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_deSCA4AuOgSzTOgnuDq3I8YJ6XJF3f.jpg" style="font-size:13px; height:848px; line-height:1.6em; width:600px" /></p> <p><em>Руският император Николай II и английският крал Джордж V</em></p> <p>Другият свързващ фактор между двете империи е тяхната политическа и етническа фрагментарност. В ерата на нациите това е определено признак на слабост. Именно наличието на неруски народности в периферията на Руската империя задава направленията на евентуална немска експанзия. Прибалтика, Полша, Финландия, Кавказ и в някаква степен Украйна си остават сепаративни обществени и икономически организми спрямо страната, към която принадлежат. Националният порив в тези региони се разгаря и като реакция към асимилаторските похвати на руската политическа власт.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_9ht1T35uyTKqsDeJ0JmrN4zLOGJxlN.jpg" style="height:387px; width:600px" /></p> <p><strong><em>Етнографска карта на Руската империя</em></strong></p> <p><span style="font-size:13px">При Великобритания е по-ясно изразено делението между метрополия и колонии, което позволява по-образно да се изгражда формулата за отнемане на територии от империята. В допълнение на териториалната разпокъсаност (но при наличието на силна морска обвързаност) в различните владения се зараждат нови антиколониални сили. Все повече Британската империя трябва да търси способи за създаване на властови механизми, които да балансират между интересите на империята и зараждащите се местни елити.</span></p> <p>И Русия, и Великобритания чувстват, че страните им навлизат в епоха, когато развитието на Германия поставя на тежко изпитание както ролята им в международните отношения, така и вътрешната им стабилност. Изправени пред подобна обща опасност, странно е, че те така и не достигат до изграждането на формален съюз. Съглашението им от 1907 година е просто разграничаване на сферите на влияние в Тибет, Афганистан и Персия, но много по-важен от тази договорка е фактът, че те зачеркват една двувековна политика на взаимно възпиране и изграждат негласни механизми за взаимодействие с пределно откровена антигерманска насоченост.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_Mu4gvYkBsSvciYPxHQh3h48RQWyAuT.jpg" style="height:333px; width:283px" /></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_ngosxUqRvSK052ZVAGLRK3WSVNPtoj.jpg" style="height:576px; width:503px" /></p> <p><strong><em>Външните министри на Русия и Англия </em>&ndash; <em>Сергей Сазонов (горе) и сър Едуард Грей, архитектите на сближението между двете страни</em></strong></p> <p>Ако историците определят експанзионизма на големите европейски държави като империализъм, то как ли може да се дефинира експанзионизмът на <strong>новите играчи</strong>. А подобен феномен е налице. В края на ХIХ в. на Балканите се създава ситуация, при която новоосвободените от османска власт държавици започват да провеждат политика на еманципиране от своите настойници и да формират автентични насоки за собственото си развитие. Амбицията те винаги са я имали, просто разпадът на концерта на Великите сили им позволява в много по-голяма степен да използват противоречията между оформящите се военнополитически блокове на Стария континент. Чертаят се граници на Велика Сърбия, Велика Румъния, Велика България, Велика Гърция, като не става вече само въпрос да се дели османското наследство, но се отправят погледи и към австрийски и руски територии.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_nLALe7GEZbxJcCMbxmSjeCnbviZkMn.jpg" style="height:386px; width:500px" /></p> <p><strong><em>Териториалните амбиции на балканските държави</em></strong></p> <p><span style="font-size:13px">Показали своя потенциал по време на войните от 1912&ndash;1913 година, балканските страни започват да се вписват в цялостния стратегически баланс между Антантата и Централните сили. Австро-Унгария вижда в Сърбия не само един претендент, който се опитва да ѝ отнеме контрола върху южнославянската компонента на империята, но и реална заплаха при избухването на общоевропейски конфликт. Проруското влияние в Белград достига такива нива, че сръбско-руското военно взаимодействие става повече от вероятно. Наред с това, след края на Междусъюзническата война се започва процес и на сближаване между Русия и Румъния, което очертава още по-кошмарни перспективи пред двуединната монархия. Последната се изправя пред опасността да бъде обхваната от един полукръг, който започва от Лодз, преминава през Карпатите и стига до устието на Дрина и който е напълно възможно да се превърне във фронтова линия.</span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_D98eVnlB1lNz40bQcJd43sGqEcJDww.jpg" style="height:393px; width:600px" /></p> <p><strong><em>Българска пощенска картичка, изобразяваща монарсите на България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от периода на Балканската война</em></strong></p> <p>Италия, въпреки че е заела почетно място в &bdquo;клуба&rdquo; на Великите сили, специално в рамките на Европа демонстрира сравнително скромни териториални претенции. Но и те са насочени пак към земите на Хабсбургите. Окупирането на Либия през 1911 година ни най малко не пресича апетита на Рим спрямо Тирол и Далматинското крайбрежие. Така се стига до парадоксалната ситуация, че за двама от участниците в Централния съюз основната линия на поведение е териториалното осакатяване на третия участник. Като добавим, че съществуват и среди в Германия, пропагандиращи идеята за анексирането на Австрия, става ясно доколко е пародийно единството на този блок. В рамките на шегата може да се каже, че един хипотетичен съюз между Берлин, Рим, Букурещ и Белград би бил ефикасна комбинация за подялбата на Австро-Унгария.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_0aG9oBwKdy517a1j1d3fi6HZxlbgYI.png" style="height:263px; width:600px" /></p> <p><strong><em>Италия и нейните колонии</em></strong></p> <p>След 1908 година въпреки поредицата от военни несполуки Османската империя също се опитва да излезе от черупката на своето многогодишно дефанзивно поведение и да начертае свои собствени линии на експанзия. Много активно започва да се интерпретира идеята за пантюркизма, чиято реализация изисква воденето на една открито антируска и антибританска политика. И ако страната практически не разполага с военния потенциал за реализация на подобна доктрина, то дори само артикулирането с идеологическите послания на пантюркизма води до сериозно безпокойство в Санкт Петербург и Лондон.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42268_MZSs8g4E1ic6jkhlDizGxRNfQkB2Bz.png" style="height:263px; width:600px" /></p> <p><strong><em>Ареалът на пантюркизма. Наложен е върху съвременните държавни граници</em></strong></p> <p><span style="font-size:13px">Целта на това въведение не е да се направи резюме на цялостното историческо развитие на европейските държави, намесили се в Първата световна война, а да се щрихират онези базови елементи в тяхното развитие, които ги тласкат да вземат страна в конфликта. Въпреки своите различия по отношение на политическите си системи социално-икономическото развитие, културното ниво и географското си положение, оказва се, че всички те притежават мотиви да се впуснат в руслото на войната. Очевидно има фактор с такава универсална сила, който надделява над националните специфики. И това е разбирането за сигурност, което господства в ерата на националните държави.</span></p> <p>То се изразява в концепцията на т.нар. баланс на силите. Тя предполага, че всяко нарушаване на статуквото трябва да бъде инкасирано по някакъв начин като актив или пасив и това да предопределя външната политика на съответната страна. Този подход се превръща в такава доминантна на международните отношения, че практически никоя Велика сила не си позволява да се дезинтересира от случващото се в който и да било район на Стария континент, че и далеко отвъд неговите граници. Ефектът от това поведение силно се интензифицира и от действието на вътрешнополитическите процеси в отделните европейски държави, които въпреки своя разнороден и разнопосочен характер също имат общ знаменател и това е пълзящата загуба на легитимност на държавните им институции. Това е и темата на следващата глава.</p> <p>&nbsp;</p> <p>част първа -&nbsp;<a href="http://glasove.com/newsadmin/index.php?news=edit&amp;id=41633">http://glasove.com/newsadmin/index.php?news=edit&amp;id=41633</a></p>