- Автор: Андрей Романов
- 18 Ное 2022
- 1931
- 13
Митрополитът на Рига и цяла Латвия Александър по време на богослужение
Следвайте "Гласове" в Телеграм
Ако вие, уважаеми читателю, сте сигурен, че живеете в културно, демократично и цивилизовано време, че Византия и Средновековието с тяхната груба намеса на държавната власт в църковните дела и в човешката съвест са останали дълбоко в миналото и няма как да се върнат, то вие грешите, за съжаление. Във всеки един момент страшното минало може да се върне, преоблечено в “цивилизовани” и “демократични” одежди. Пример за грубо насилие над съвестта на поданиците показа в наши дни не някоя далечна африканска или азиатска държава, а страна – член на Европейския съюз, демократична Латвия.
Днешна Латвия е многоетнична и многорелигиозна страна, въпреки че на местните власти този факт, както изглежда, не се харесва много. Тук живеят представители на различни религии: православни, католици, протестанти. Около 26 процента от населението на тази балтийска държава са православни християни. Латвийската православна църква е автономна (самоуправляваща се) част от Руската православна църква. Първата църковна структура по тези земи се появява през 1836 г., когато е създаден Рижкият викариат на Псковската епархия, който през 1850 г. се преобразува в Рижка епархия. Днес Латвийската църква се състои от две епархии – Рижка и Даугавпилска, управлява се от митрополит и има 118 енории и 92 свещенослужителя. Богослужението се извършва на църковнославянски и латвийски език. Глава на Латвийската църква понастоящем е митрополитът на Рига и цяла Латвия Александър.
Доскоро в Латвия царуваше спокойствие и религиозен мир. Това обаче явно не беше по вкуса на управляващите в тази балтийска страна, които решиха да взривят религиозния мир и приемливото за всички статукво, като откъснат насила Латвийската православна църква от нейната майка-църква – Московската патриаршия. Ето хрониката на събитията – накратко. На 5 септември тази година латвийският президент Егилс Левитс изпрати в правителството поправки към закона за Латвийската православна църква. На 8 септември парламентът на Латвия прие тези поправки, според които ЛПЦ става автокефална (независима) – без никой да я пита дали желае това! Според новия закон ръководството на ЛПЦ ще се утвърждава от държавните власти на Латвия.
Митрополит Александър беше задължен до 1 октомври в писмен вид да информира канцеларията на президента за всички архиереи на ЛПЦ. Тази система на тоталитарно-полицейски контрол щяла според депутатите да позволи на властта да се убеди, че “ръководителите на църквата не представляват заплаха за националната сигурност на Латвия”. ЛПЦ също така беше задължена да съгласува до 31 октомври своя устав с промените в новия закон. “След влизането на закона в сила всяко влияние или власт на Московския патриарх над нашата православна църква ще бъде ликвидирано. Отказът от всякакви връзки с Московския патриарх е важен въпрос за нашите православни, за цялото латвийско общество и за националната сигурност”, заяви президентът Левитс. В отговор на въпроса как Латвийската църква трябва да реагира на законопроекта, президентът отговори, че това е въпрос на вътрешния устав на църквата, който обаче трябва да бъде “подчинен на този закон”. В независима и демократична Латвия православните християни се нуждаят от собствена и независима църква, смята Левитс.
На 20 септември вицепремиерът и министър на правосъдието на Латвия Янис Борданс изпрати до московския патриарх Кирил писмо с искане да предостави томос за автокефалия (независимост) на Латвийската православна църква.
“Изглежда, че в Латвия се завръщат порядките от времето на предвоенната диктатура на Улманис. През 20-те години на ХХ век властта също упражняваше силен политически и полицейски натиск върху православната църква в Латвия, желаейки да я откъсне от Руската православна църква”, заяви пред “Интерфакс” протойерей Николай Балашов от РПЦ. По негови думи навремето латвийските власти са успели да осъществят това едва през 1936 г. – след зверското убийство на главата на Латвийската православна църква архиепископ Йоан (Помер), впоследствие канонизиран за светец, след полицейската забрана за свикване на събор, принудителната замяна на почти целия състав на синода на ЛПЦ с други “подходящи” лица по искане на Министерството на вътрешните работи и замяната на Устава на ЛПЦ с нов.
“Интересно как ще реагират европейските правозащитни организации на това толкова грубо погазване на принципа за ненамеса на светската политическа власт в делата на църковното устройство?”, запита се отец Николай.
Ето сега и нашия коментар. Очевиден е политическият контекст на това, което се върши – войната в Украйна, очевидна е целта на латвийските политици – да скъсат всички възможни връзки с Русия. Но това не ги оправдава, нито прави беззаконието по-малко беззаконно. Конфликтът между Русия и Запада, към който принадлежи и Латвия, не е оправдание нито за грубата намеса в църковните работи, нито за гоненията по национален и религиозен признак, нито за нарушаването на основни права на човека като свободата на словото и правото на достъп до независими източници на информация – неща, които наблюдаваме днес не само в Латвия. Очевидно е, че през последните години трагични обстоятелства като пандемията и войната в Украйна бяха използвани от много правителства като претекст и удобен повод за всеобхватни рестрикции срещу човешките права и свободи. И когато пандемията и войната свършат един ден, ще свършат ли и тези рестрикции? – едва ли. Те са много удобни за управляващите.
Но да оставим настрана голямата политика. Нас като православни християни ни интересува религиозната и църковно-каноничната страна на въпроса. За нас е важно как ще реагират поместните православни църкви и особено Московската патриаршия на този неочакван “подарък”, направен от латвийските политици на латвийското и световното православие. Засега руският патриарх и синод не са излезли с официално становище. Не са се произнесли и другите поместни православни църкви. И все пак за всеки православен християнин, който познава поне малко каноните, е очевидно едно: това е абсурден и антиканоничен начин за присвояване или по-точно натрапване на автокефалия, и никой в православния свят няма да признае конституираната по този начин беззаконна “автокефална църква”. Автокефалия не може да се даде и получи без решението на майката-църква и без съгласието на всички останали православни църкви. Една самоприсвоена – или натрапена насила от чужди на църквата институции – автокефалия не е начин за канонично образуване на нова църковна структура, а път към разкол и изолация. Това не е израстване на нов клон от живото дърво на православието, а късане на живи части от него.
Надяваме се, че латвийските християни няма да тръгнат по този абсурден и разрушителен път.
Погазвайки църковните канони и ред, латвийските власти ерозират едновременно и основите на демократичната държава. Те нарушават поне два основополагащи принципа на демокрацията: принципа на отделеност на църквата от държавата и принципа на свободата на съвестта. Когато светските власти, натоварени по самата си природа само със земните дела, нямащи никаква работа с небесния Град и Царството Божие, започват да се месят в делата на Църквата Христова, пък и на всяка друга религиозна общност, то това е беззаконие и произвол – дори според законите на самата земна държава, а да не говорим за закона на Небесния Цар. Тези опити са разрушителни не само за църквата, но и за държавата и обществото. Това означава, че властта в тази страна е тръгнала по пътя на насилието, обратен на мира, справедливостта и реда. Такава държава върви по път, който води към тирания и зло.
Сблъскваме ли се в този случай с погазване на свободата на съвестта и вероизповеданието? На пръв поглед никой не принуждава православните латвийци да си сменят вярата. Ала тук се крие лукавство. Православие и църква са взаимосвързани понятия. За православния е важно не само да не изповядва ерес, но и да ходи на редовна, канонична църква с благодатни свещеници и тайнства. Когато ви принуждават против волята ви да станете разколник – а тъкмо това прави днес Латвия със своите православни поданици, – да бъдете енориаш на неканонична църковна структура, отцепила се/отцепена насила от църковното тяло, то това безспорно е жестоко насилие над православния човек и неговата съвест. Днес православните латвийци са изправени пред труден избор. Ако онези от тях, които пожелаят да останат верни на каноничното православие, ще бъдат принудени да се събират нелегално по катакомби като по времето на Нерон и Диоклециан, то докъде излиза, че сме стигнали след две хиляди години християнска история?
Учудва ни позицията на латвийските политици, които с толкова лека ръка си играят с основополагащите принципи на демокрацията! Би трябвало общността на демократичните държави по света да обърне внимание на тези опасни изхвърляния. А ние като православни трябва да изразим своята позиция спрямо този антихристиянски и антиправославен акт. Когато страда един член, страда цялото тяло, казва Библията (1 Кор. 12:26). Нападението срещу Латвийската православна църква е безспорно враждебен акт спрямо цялото православие и затова ние като православни българи също не можем да останем незасегнати.
Латвийските политици явно си мислят, че могат с едно щракване на пръсти да си създадат собствена, покорна, послушна лично на тях православна църква. Но това просто не може да се случи. Православието не е кръчма или ресторант и автокефалията не се поднася на тепсия “по желание на клиента”. На политици, които се вмъкват в Храма, за да се разпореждат нахално в него и да дават указания на вярващите, трябва да се посочи решително и ясно вратата. И повече да не се допускат вътре. Такъв е изводът, който можем да направим от латвийската “църковна” афера.
