Пианистката Мария Мартинова пред "Гласове": Светът е обезумял и оглупял, желанието да се угоди на масите убива културата

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Преди месец излезе новият солов албум на класическата пианистка Мария Мартинова, записан в Париж. Той се казва "Нощ и ден", а произведенията в него са от Клод Дебюси, Морис Равел и Грегорио Занон. Албумът бе представен по BBC 3 с участието на самата Мартинова, която свири в ефир. Германската обществена телевизия ZDF също отдели внимание на музицирането на Мария, а в много реномирани европейски специализирани издания за музика "Нощ и ден" бе отбелязан като стойностно културно събитие: "Прекрасен и чувствително подбран рецитал на клавирна музика, чиято основна тема са светлината и мракът. Вода, фантастични сънища и видения също обитават света, който Мария Мартинова сътворява от музиката на Дебюси, Равел и съвременния швейцарски композитор Грегорио Занон, чието произведение в две части дава заглавието на този албум. Пианизмът на Мартинова е ту ослепителен, ту нежен и драматичен, докато тя интерпретира яркия звуков свят на тези композитори."

Албумът е качен и в най-големите музикални платформи. 

С Мария Мартинова разговаря Явор Дачков.

- В новия си албум изпълнявате музика на Дебюси, Равел и съвременния швейцарски композитор Грегорио Занон. Защо избрахте тези композитори и тези произведения? Този банален въпрос е подтикнат и от по-широк контекст. Винаги ми е било интересно как съвременните изпълнители на класическа музика избират репертоара си. Всичко е свирено и записвано стотици хиляди пъти, а в днешния пренаситен свят на културата (не по-различен в това отношение от консуматорския деспотизъм на моловете) качеството като че ли се губи в изобилието.

- Въпросът ви не е банален. Точно обратното, той е напълно легитимен. Тук ще си позволя да вметна лек коментар на това, което казвате. Да, светът на културата е пренаситен. Не мисля обаче, че само изобилието е това, което убива качеството. Мисля, че това, което го убива, е желанието да се задоволяват масите. Оттам и гореспоменатото изобилие. От друга страна, много неща се налагат от тези, които дърпат “конците”, така наречената от вас буржоазия. Kачеството се понижава от “игрите”, които се играят в света на културата. А те се играят най-добре от тези, които нямат съмнения, които умеят да се продават. Те не са - в по-голямата си част - тези, които са носители на качеството. Но пък са тези, които използват лактите си доста добре, успяват да монополизират сцените и да наложат собствения си вкус, или по-скоро липсата на такъв. Те, също така, обичат да бъдат “лакеи” на масите. Сега да се върна към въпроса: изборът на репертоара беше изцяло продиктуван от необузданата нужда да разкажа историята, която е нишката в този албум.

След години на самонаблюдение, вече познавам доста добре “процеса” си. Винаги съм изграждала програмите си според това, което се случва в живота ми. Музиката, репертоарът, с който работя в даден момент, е посредникът, чрез който мога да споделя това, което се случва в душата ми. Преди три години получих покана да се завърна на сцена като солист. В продължение на 12, почти 13 години се бях посветила изцяло, обсебващо, дори бих казала фанатично на камерната музика.

Но сега няма да говоря за нея. Решението, което взех преди години, да се оттегля от соло кариерата си, която започваше - това беше в момент, в който много големи врати се отваряха пред мен - беше продиктувано от сблъсъка ми с някои водещи механизми в бизнеса на музиката. Бидейки млада и доста атрактивна жена, беше ясно поставено какво се изисква от мен. Бях под сериозен натиск. Това беше цена, която аз не бях готова да платя и като резултат взех радикалното решение да прекратя дейността си на солист. В продължение на почти една година не докоснах пиано. Но, в замяна на това, много други неща се случиха. Не искам да се отклонявам от основния въпрос…

През годините мои близки хора, които познаваха работата ми на концертен пианист, ме подтикваха и окуражаваха, дори предизвикваха да се завърна към дейността на солист. Междувременно тази идея беше започнала да се превръща в нужда. Когато поканата да изляза отново на сцена като солист дойде, аз приех това като знак. Моментът беше дошъл. Моментът на тотална конфронтация със самата себе си. Реших, че отправната точка за тази програма ще бъде “Нощният Гаспар”. Предизвикателство, което исках да си дам като пианист. И това е единственият елемент, чисто инструментално, който мотивира избора на репертоара. С “Нощният Гаспар” аз щях да погледна демона в себе си. А кой е този демон? И така започнах да изграждам програмата. Кои бяха пиесите, които автентично кореспондираха на това, което усещах в себе си, на атмосферата, която исках да пресъздам? Исках да разкажа историята на феникса, който се завръщя към живота, който полита отново. Този албум символизира точно това. Програмата докосва усещането за самота, безвремие. Това, което усещаме, когато сме в тъмнината на душата си. Копнежа, който изпитваме към живота. Тази програма “разказва” за пътя, който извървяваме от сянката към вътрешния си храм, към светлината. Ето така избрах репертоара, следвайки единствено вътрешните се осезания. 

- В каква степен вкусът на днешната публика определя избора на класическия концертиращ и записващ музикант? 

- Не мога да отговоря обективно на този въпрос, по простата причина, че аз никога не съм правила своите артистични избори по този начин: мислейки за публиката. Винаги съм следвала своя собствен вкус и нуждата аз - като слушател и/или наблюдател - да бъда “оплетена” в магията на атмосферата, която дадена програма създава. Критерият винаги е бил как бих се почувствала, ако слушам даден мой запис или присъствам на даден мой концерт. Как вниманието ми ще бъде привлечено и задържано? Как ще забравя реалността и ще вляза във вселената на програмата, която представям. 

- По мои бегли впечатления романтизмът като че ли доминира в днешния репертоар на музикантите или се лъжа? Имам чувството, че мнозина стават жертва на буржоазния подход към музиката. Украшение на успялата средна класа (колкото и последната да се смалява в последно време). Нещо като брошка за социален успех. Дори и за снобизъм вече не става дума....

- Отново не мога да отговоря на този въпрос. Причината е, че не проявявам особен интерес към класическите музиканти, които циркулират днес, нито търся вдъхновение от тях, т.е. не следя какво правят. Може би точно защото бързо ми доскучават. Много по-интересни са ми джазмените. Между другото, при тях има вид снобизъм. Това, че музиката като цяло - не само класическата - се е превърнала в аксесоар, определено е тема за дискусия.

Връщаме се към началото на този разговор. Желанието да се служи на масите, страхът да не се накърни егото на тези, които биха били изненадани от даден репертоар или интерпретация, от неподготвеността си спрямо различното… Желанието да не се предизвика смут от срещата с по-малко познатото и, в крайна сметка, нуждата на всяка цена да бъдем харесани и да бъдат пълни залите…Между другото, оригиналността в името на оригиналността е също вид снобизъм и буржоазен подход. За мен “тайната” е в това нещата да се правят с вкус и честно. Тук обаче се натъкваме на проблем: вкусът е нещо, което е вродено. Той може и да бъде култивиран, но това е въпрос на нужда и среда.

- Какво от импресионизма на Дебюси и Равел може да бъде новина за чувствителността на днешния слушател? А за днешния музикант?

- Оказва се, че има новини! Преди малко повече от месец беше предпремиерата на диска. Най-безмилостната критичка на Белгия е присъствала на концерта. Разбрах това, когато статията ѝ излезе: “Мартинова задвижи музиката на Дебюси - толкова често изцедена от сока си - в сърцето на една огнена и цветна чувственост.” А преди една седмица излезе поредната рецензия за албума. Ще си позволя да цитирам и оттам някои пасажи: “Нейният Дебюси е много откровен и подчертава рядко изтъкваното влияние на Лист върху клавирните произведения на композитора… По свой собствен начин е доста освежаващ… Нейното енергично преразглеждане на този френски репертоар е най-доброто в Гаспар на Равел. Дори в обикновено по-деликатното начало на “Ундин” Мартинова не отстъпва."

"Оказва се, че най-силната музика на Равел може да приеме “малтретиране”, тъй като е много вълнуващо. Мартинова стига право до сърцето на необузданата заплаха, която се крие във вдъхновението на Равел и го прави с демонстрация на абсолютно безстрашна виртуозност… Нейната собствена транскрипция на La Valse блести ослепително… Тя е страховито неудържима дори от самото начало на пиесата, когато мечтата за виенския валс все още трябва да бъде необезпокоявана в съня си. Това е също толкова Виена на Фройд, колкото и на Климт. Много ми харесва!… Много се наслаждавах на нейния по-голям от живота Равел, който разби донякъде изтощените ми предубеждения, че съм чувал всичко това преди. Тя е огромна музикална личност и бих се радвал да чуя какво може да направи със сонатите на Прокофиев например.”

Четейки това, не оставаме под впечатление, че съм подходила “буржоазно” към репертоара. Не мислите ли? Остава просто тези, които са изкушени или любопитни, да чуят албума и да отговорят на вашия въпрос сами за себе си. Определено не записвах с идеята да анонсирам каквато и да е била новина. Просто дадох живот на тази музика така, както вярвам, че тя го заслужава. 

- Името на произведението на Грегорио Занон е име и на албума. Какво ви привлече в неговата музика? В една от рецензиите пише, че тази сложна музика трябва да се слуша няколко пъти, за да се възприеме напълно.

- Тук не мога да не разкажа как тази пиеса от две части - Нощ и Ден - бе включена в програмата. Швейцарският композитор Грегорио Занон, когото познавам от много години - ние следвахме заедно в Кралската академия по музика в Лондон и още по това време той ме “гонеше” да свиря музиката му - ми предложи тази творба. Това стана по един съвсем неочакван - граничещ с чудото - начин. Когато Грегорио разбра, че имам идеята да записвам, той настоя да ми изпрати пиесата, предлагайки ми да я включа в програмата. Преди да съм получила партитурата, в разговор с него, аз първаначално изразих колебание. Имах много ясно изградена представа за програмата (и за нейния ред), която исках да запиша и вече бях фиксирала тази идея. Но той настоя да прегледам пиесата. В момента, в който пресвирих на пръв прочит “Нощ и Ден” за мен беше ясно, ча тя ще бъде част от албума. Тя подчертаваше водещата линия в програмата (която в този момент имаше съвсем друго заглавие): пътят от тъмнината към блясъка на светлината. От нощта на демоните и виденията към експлозията на деня. Да, това е музика, която изисква и заслужава да ѝ се отдели внимание. Мога да ви кажа, че колкото по-дълбоко “влизам” в тази пиеса, толкова повече се удивявам от това как всяка една нота е на мястото си. За мен тя е медитация и транс в едно. 

- В едно от представянията на албума се казва, че "Валсът" на Равел (с който завършва дискът и който е писан през 1919-20 г.) е почит към виенския валс - и по този начин към унищожаването на европейската цивилизация след Първата световна война. Имахте ли такава идея при избора и интерпретацията му?

- Не. Разбира се, аз съм запозната с историческия контекст на тази пиеса, но това не беше елемент, който беше важен за мен. Всяка от пиесите, които са в програмата, е символ. “Валсът” на Равел е финалната точка на това вътрешно пилигримство. Той е символ на разрухата на вътрешните “окови”, на взрива на егото, на полета. В тази пиеса също има и скрита ирония. Тя е и финалният танц на демоните.

- В каква степен при вас музиката е повлияна от политиката и социалната среда? Последните интересуват ли ви, когато музицирате?

- Не, по никакъв начин. Или не разбирам въпроса ви правилно? Имате предвид нелепото “линчуване” на руски артисти, на което станахме свидетели, и още по-нелепата забрана да се представят творби на руски автори, композитори? Забраната да се свири Бетовен, не си спомням в какъв контекст, или спирането на изучаване на дадени американски автори…Всичко това ме интересува толкова, колкото да получа поредното потвърждение, че светът е обезумял и оглупял. 

- Промени ли Ковид пандемията света на класическата музика или радикалното скъсване с публиката за две години вече е преодоляно?

- Няма никакво скъсване с публиката. Мисля, че тя е по-гладна от всякога. Гладна за контакт. Дори, бих си позволила да кажа, за по-качествен контакт. Мисля, че хората, поради страха, който преживяха - някои от тях все още го носят - започват да развиват по-голяма селективност. Заслужава ли си риска това, което ще видя или чуя? 

- Албумът "Нощ и ден" е завръщане към соловата ви кариера на пианист. В последните години се изявявахте предимно в областта на камерната музика, както и с различни формати за аржентинско танго. Риск, свобода или и двете?

- И двете. Едното не може без другото. 

- В последните години направихте съвместни изпълнения на музика и поезия с актьори - Юлиан Вергов, Теодора Духовникова, Еманюел Де Кандидо, Сър Джон Стендинг, Пиетро Пицути. Няколко думи за този опит? 

- Този опит беше много вълнуващ за мен, защото аз винаги съм била в плен на думата, театъра и актьорското майсторство. Също така вълнуващо беше да видя как мои артистични визии приемат форма. Много беше интересно да сравня работата на всеки един от тези така различни актьори, усета им към естетиките на програмите и как всеки от един от тях подходи според опита си, дори бих казала според националната си принадлежност.

- Вие се занимавате и с преподавателска работа. Какво бихте казали за музикантите, които сега започват своя път. С какво се различават от времето, когато вие поемахте по него? 

- Трудно ми е да дам еднозначен отговор на този въпрос. Аз започнах пътя си в България като дете, т.е. в един съвсем друг социален и политически контекст, в който изкуството все още имаше значение; друг въпрос е защо му се отдаваше това значение… Идвам от една съвсем друга образователна система - имам предвид музикалното ми образование в България - която ми даде много силна база. Това бяха съвсем други времена. Феноменът Ланг Ланг не съществуваше още. Но пък Рихтер го имаше. Разбирате какво искам да кажа, нали? Социалните медии не съществуваха. Фокусът беше другаде.

Европа още не я тресеше болестта “политическа коректност”, с която я зарази Америка. Ако направя коментар, то би било по-скоро по отношение на това как и доколко един започващ пътя си музикант е подготвен за “истината” на тази професия, за динамиките на тези среди. Това е тема за дискусия, която е важна, многопластова и която съвсем не е свързана само с практикуването на тази професия. Повод за отделно интервю?

- Ще представите ли албума и пред българска публика? Имате ли идеи за българската музикална сцена?

- Да, ще представя албума в рамките на фестивала Мартенски музикални дни. По-късно ще го представя и в София. Що се отнася до идеи за българската музикална сцена: да, имам. На чие ухо да ги подшушна?