- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 268
- 92
<p><strong>По ирония на съдбата Иван Кръстев – посткомунистически опортюнист, потомствен апаратен пропагандист – се смята за световен „експерт“ по Източна Европа. Публикацията му от 3 март „Руският ревизионизъм“ на сайта на „Форин Афеърс“ демонстрира неразбиране на действителността в региона, характерно за почти целия външнополитически „естаблишмънт“ на ЕС и САЩ. Тази западна слепота е главната причина да се стигне до абсурдната, анахронична, потенциално саморазрушителна и за Европа от Атлантика до Урал, и за САЩ ескалация около споразумението за асоциирането на Украйна с ЕС.</strong></p>
<p>Иван, някогашен мой колега от СУ и БАН, смята, че сегашната украинска криза е „най-тежкото предизвикателство към европейския ред от повече от половин век“ насам, т.е. по-тежко и от нахлуването на СССР в Чехословакия в 1968 г. и от югокризата от 1991–1999 г., с трите войни със стотици хиляди жертви, с възкресените стари етнически омрази, с етническото прочистване, милионите бежанци и десетките хиляди изнасилени жени, с разрушенията, загубите от ембаргото и мафиотизацията на Балканите.</p>
<p><strong>„Европейският ред“ днес не само че не е този отпреди „половин век“, но е коренно различен и от състоянието си и в хаотичната 1991 г., и в оптимистичната 2007 г.</strong></p>
<p>Европа е притисната от низходяща дефлационна спирала, която сама си издейства с коренно сбърканата политика на остеритет, претърпяла провал от Британия на Камерън до България на Дянков, и с еврото, превърнало се в условията на криза на търсенето в средство за разоряване и дългово заробване на периферията на Европа. Стотици милиони европейци от Дъблин до Дъбилин (Ямбол), ошашавени от икономическата несигурност, безработицата, съкращенията на социалните разходи и липсата на бъдеще за младите, проклинат Брюксел. Млади ирландци, италианци, испанци, португалци, унгарци, поляци, да не говорим за гърци, отново емигрират в САЩ (мои лични впечатления); „националистическите“ антиевропейски движения навред надигат глава. Въпреки това и въпреки наличието на сериозни индикации в самия Брюксел, че е нужен радикален завой от остеритета в интерес на най-богатите към политика на растеж и заетост в интерес на всички, и при все че и в МВФ от години се признава същото, <strong>ЕС и МВФ решиха да наложат на Украйна – не за да стане член на ЕС, а да се „асоциира“ с него – драконовски условия, </strong>които накараха през ноември украинското правителство да се откаже от подписването, за да избегне реално появата на 400 хиляди нови безработни, поскъпването на енергията с 40%, ликвидирането на украинското селско стопанство, металургията, високотехнологичните производства, превръщането на страната в пазар на кредит за западни храни и ширпотреби и суровинен придатък на Германия – същото, от което се оплакват поне половината от гражданите на ЕС. И въпреки жизнената важност за Киев на икономическите връзки с Москва Барозу постави категорично условие Украйна да не участва в митническия съюз – без сериозна икономическа и правна обосновка, сякаш от едното желание да натрие носа на Путин – за Сирия, антигей закона или Бог знае какво.</p>
<p>„Разширяването“ на ЕС слагам в кавички, защото, отново, не ставаше дума за приемането на Украйна в ЕС дори в по-далечно бъдеще, а само за включването й в програма за добросъседство на ЕС с бившите съветски републики – същите програми за добросъседство Брюксел има и със Северна Европа: Норвегия, Исландия и самата Русия, и със Средиземноморието. Та значи</p>
<p><strong>„разширяването“ на ЕС стана инструмент за политическа дестабилизация</strong></p>
<p>на голяма европейска страна, за разпалване на атавистични етнически конфликти, за даване повод да се говори за възможна война между две ядрени сили. Впрочем Иван Кръстев, изглежда, не е против Западът да си помисли сериозно и за война с Русия: „But maybe the rest of us should [want a war]. (Но може би ние, останалите, би трябвало (да искаме война)”. Но както си спомняме, ЕС се създаде, за да направи невъзможна войната в Европа – като преплете тясно икономиките и съдбите на европейците и премахне или поне тушира старите им вражди. <strong>Изпепеленият, осеян с трупове и горящи гуми „Евромайдан“ – </strong>бившият усмихнат, пълен с надежди оранжев „Майдан незалежности“ отпреди десет години, който и аз приветствах – ще остане най-ужасният и абсурден символ на „разширяването“ на ЕС в условията на безмозъчен остеритет, пълно безразличие към съдбата на хората в по-бедните страни и дебилно бюрократично евроръководство, съзнателно търсещо конфронтация със съседна европейска страна. Надявам се до евроизборите през май европейците да са си направили нужните изводи и всички брюкселски антигерои от Майдана – от Барозу до Катрин Аштън (както отбелязаха колеги, на български би трябвало да е „Ащън“), да бъдат изметени. ЕС трябва да прекрати всякакви нови авантюри по асоцииране и приемане на нови членове, преди да тури ред в къщата си, като се откаже от остеритета и пропагандата срещу социалната държава, създаде истинска европейска централна банка – заемодател от последна инстанция, истински политически и фискален съюз... Брюксел, заедно с Вашингтон, трябва да се откаже от всякакви опити за геополитическо финтиране и „заобикаляне“ на Русия през „мекото й подкоремие“, за които отдавна се убедихме, че са утопични, и за „изолация“ на Москва. Напротив, новият Брюксел трябва отсега да работи в постоянно сътрудничество с Москва, както, разбира се, и с Вашингтон. За всеки що-годе запознат със ситуацията в Украйна и Русия е ясно, че конфликтът не е етнически, а политически (така впрочем беше и в югокризата). Конфронтацията между тълпите от Майдана и от „руската пролет“, между промайданските великоруски либерали и привържениците на Путин е аналогична на нашата между сините и техните опоненти – конфронтация между едно постсъветско „седесарие“ и неговите противници. Не става дума за истински „комунизъм“ и „антикомунизъм“; още по-малко Путин е „комунист“, или пък по-„комунист“ от олигарсите, които Киев праща да умиротворяват „руската пролет“.</p>
<p><strong>Киевският Майдан в първите си месеци бе аналогия на нашите зимни протести от 2013 г., а ескалацията на насилието през февруари наподобяваше нашите летни протести.</strong></p>
<p>Уродливата грозота на „новото дясно“, на която се насладихме до насита в летните протести в София, включително атавистичната му русофобия и друга омраза, недиалогичността, агресията, склонността му към насилие се проектираха на февруарския Майдан, макар наистина с постсъветски, „казашки“ размах и с несъществувало у нас участие на Запада.</p>
<p>Националната вражда на сравнително малък процент западни украинци към „москалите“ доби твърде голяма телевизионна видимост поради създадения от „новите десни“ хаос и възможността малки групички въоръжени екстремисти да го доминират. Прояви се традиционната особеност на хлебните бунтове от типа на „арабската пролет“ – в условията на уличен хаос и власт на тълпата, погрешно приемани от Запада като стъпки към „демократизация“, надделяват най-организираните, при възможност – и въоръжени, екстремистки групи: в Египет – „Мюсюлманските братя”, в Украйна – „Десният сектор”. Те нямат нищо общо нито с „демокрацията“, нито със Запада. Западната некомпетентност и пожелателно мислене (wishful thinking), смаяла света през „арабската пролет“, донесе в Либия събарянето на един брутален, но в последно време прозападен и предсказуем светски тиран и замяната му с хаоса на междуплеменни кланета и дивашкия погром на американското консулство в Бенгази. В Сирия западната некомпетентност пък бе на косъм от разпалването на сектантски Армагедон между шиити и сунити. В Египет нещата направиха пълен кръг под смаяните погледи на Запада.</p>
<p>Иван Кръстев предупреждава, че в резултат на руската агресия Украйна също може да се превърне във failed state (пропаднала държава). Но тя вече е такава, от момента на насилственото събаряне за законната власт с благословията на Запада –</p>
<p><strong>новата „революционна“ власт в Киев не може да контролира територията на страната, нито въоръжените си сили.</strong></p>
<p>Не само почти всички украински войски в Крим дезертираха на страната на местните проруски власти, но и в „континентална“ Украйна обявената мобилизация на резервистите пропадна – само 10% от повиканите установиха контакт и само 2% се явиха в пунктовете, но оръжие и за тях няма. Киевското ръководство няма пари за пенсии и държавни заплати, нито идеи за икономически изход. Те са компрометирани десни политици, неспособни да победят на честни избори и да излъчат стабилно управление, завинаги опетнени от насилието, с което дойдоха на власт, от съюза си с антиевропейски екстремисти, и които все повече ще бъдат възприемани от мнозинството украинци като компрадорско „седесарие“, поставеници на егоистичните и късогледи западни сили. И сред тях – една троглодитска борческа фигура, грубо отесана по банкянски образец.</p>
<p><strong>И в тази криза се насладихме в нашата преса и по форумите на убогостта на десните,</strong></p>
<p>ирелевантността и грубата, безпроблемно преминаваща в антибългаризъм русофобия на българските герберо-седесари, а също на атавизма на левите – русофилията им, също винаги готова да се обърне против България, расисткия им антиамериканизъм, съчетан с вуду теориите за „жълтия инкасатор“, краха на долара и фалита на САЩ и с нови мечти за похода на танковете на Дяда Ивана от Севастопол до Киев, Лвов и Брюксел, като пътем освободят и нас от брюкселско и американско робство. Надявам се и Божидар Димитров да успее да разбере в тази светлина защо Трети март – денят на русофилско-русофобското ни взаимно дране – е неподходящ за наш национален празник, макар денят на Освобождението да е наистина голям български празник. Защото ни разединява, само затова.</p>
<p>Въпреки Иван Кръстев Путин в 2014 г. не беше по-различен по отношение на Украйна от 2008 г., когато също предупреди НАТО на срещата в Букурещ, че приемането на Украйна в пакта е неприемливо за Русия. И не става дума за разполагането на американски ракети в Киев, както казват мнозина, защото там те няма да са по-близо до Москва от ракетите в Рига, а и никога, разбира се, няма да бъдат изстреляни. А както и всички запознати американски специалисти, и консерваторите – от доайена на дипломацията Хенри Кисинджър до бившия разузнавателен „цар“ и шеф на Пентагона Робърт Гейтс – са съгласни,</p>
<p><strong>става дума за нарушаването границите на „виртуална Русия“,</strong></p>
<p>и особено – за насилственото събаряне в нейните черти на легитимен президент с въоръжен преврат, явно дирижиран от западни посолства. Недопустимо от гледна точка на една суверенна държава, каквато Русия отново е – и според мене за общо нейно, европейско и американско щастие. Конкуренцията на суверенитети, взаимният им контрол и ограничаване (checks and balances) ще донесе истински правов ред в Европа и света.</p>
<p>„Виртуална Русия“ е нещо, което като жител на Ню Йорк виждам спонтанно из „руските“ квартали на „световната столица“, всъщност – средища и на руски евреи – и ешкенази, и бухарски, кавказци, средноазиатци, невеликоруски славяни и др. Това е виртуалният архипелаг на страните, обществата и хората, които и след края на СССР остават една трайна, органична, макар вече и глобална цялост – културна и където е възможно, и икономическа, приблизително съвпадаща с разпространението на руския език и популярна култура и на самозназванието „русский“ или „российский“ (съответстващо на „советский“). Географски в постсъветското пространство тя обхваща около две трети от територията и три четвърти от населението на Украйна – не само „Югоизточната Украйна“, както рисуват по картите сега, а също Беларус, части от Прибалтика, Молдова, Задкавказието, Казахстан и Средна Азия.</p>
<p>Мой стар приятел от ООН – украински дипломат и – поне <em>ex officio</em> – националист, етнически украинец родом от Киев, женен за рускиня от Краснодар, който, разбира се, говори само руски у дома си, каза веднъж по повод украинско-молдовската естрадна певица София Ротару: „наша <em>российская</em> эстрада”. В същото време западните украинци от Народния дом на Второ авеню и девета улица и близката гръко-католическа църква не са част от „виртуална Русия“ – но дори при тях е неясно дали мотивите за това са повече политически (белогвардейски или ОУН-овски), религиозни или чисто етнически; те дружат повече с поляците.</p>
<p>Разпространението на украинския език, което сега виждаме на картите да обхваща към 60% от територията, е в известна степен фиктивно. Милиони украинци, които отговарят в анкетите, че говорят „украински“, не го владеят добре – официално използват смес от украински и руски в различна пропорция („суржик“); извън училище или работното място минават спонтанно на руски.</p>
<p><strong>В столицата Киев говорят почти само руски,</strong></p>
<p>също и в почти цяла Централна Украйна. Украинският говор явно доминира над руския само в западните региони – Галиция (Лвов), Волиния (Ровно) и донякъде в Буковина (Черновци) и Закарпатието (Ужгород); но по улиците звучи почти изключително украинска реч само в областите Ивано-Франковск (бившия полски Станиславов) и Тернопол. След четвърт век активна украинизация: в Киев едва 1% от училищата са руски.</p>
<p>Привлекателността на руската литература, медии и масова култура, както и динамизмът на нова Русия са само някои от причините. Самият украински книжовен език е в голяма степен изкуствено създаден – за нас е най-близка аналогията с македонската книжовна норма – на основата на простонародни южни говори и полската граматика, с политическа цел максимално отдалечаване от московската норма. С това новият език се отдалечава изкуствено и от собствената си езикова стихия – днешният руски, развил се по-свободно и органично, е значително по-близък и до езика на Киевска Рус, и до киевската книжовна норма през XVII в., при унията на Московското царство и Украйна, отколкото е днешният украински. Затова украинският очевидно не може да се конкурира с руския и по продуктивност, и като средство за изразяване на сложни съвременни съдържания. Чухме с ушите си как и маскираните бойци на Майдана, и сам Сашко Билий, украинският Аркан, говорят помежду си „москалски“. Предполагам, в една европейска плуралистична културна среда украинският език, като ирландския някога, ще бъде спонтанно обречен на виртуално изчезване в рамките на 1–2 поколения, независимо от държавните граници и етноса на управляващите. Иван Кръстев смята за важно откровение, че</p>
<p><strong>Путин чете руския философ националист Иван Илин, поради което е враг на Европа и „западните ценности“ и се стреми към „трета руска империя“.</strong></p>
<p>Всъщност Илин анализира опита от разпадането на Руската империя след революциите от 1917 г., в гражданската война и интервенцията на Антантата, събирането й обратно в СССР от болшевиките, и прогнозира (още в началото на 50-те години, преди смъртта на Сталин) аналогичните развития и в периода след разпадането на СССР след падането на болшевиките и намесата на същите западни сили за разделяне и покоряване на руските земи. Илин смята, че разчленяването на Русия ще дестабилизира света и че самостоятелна Украйна ще е трамплин за нова експанзия на Германия на изток, но че Русия няма да загине от разчленяването, а ще започне да възпроизвежда историята си, да се събира къс по къс, придвижвайки се по реките към моретата, планините и пр. На Запад често цитират Путин, че „разпадането на СССР е най-голямата геополитическа трагедия на ХХ век“ и че неговият митнически съюз е проект за нов СССР.</p>
<p>Разсъжденията на Илин са рационални и в светлината на историята на Русия, и на най-новите тенденции във философията на историята и географията, изразени например у Джаред Даймънд. Очевидно е, че за разлика от силно разчленения и разнообразен релеф на Западна Европа с изрязаната й брегова ивица и близост до моретата от почти всяка точка, източноевропейската равнина, както и китайското междуречие, създава условия за по-централизирана и авторитарна „вертикала на властта“. Речните системи, покрай които възникват тези континентални общества, предполагат свободен достъп до моретата, който често им е блокиран от „морските“ общества по бреговете им. Това беше очевидно за мене след разпадането на СССР, което върна Русия в границите на Московия от около 1600 г.</p>
<p>Работата е там, че Москва, както и предполагах, се оказа достатъчно цивилизована да не търси реванш по примера на Милошевич, а заложи на законността, икономическото развитие и „меката сила“. В тази светлина трябва да се разглеждат и проектите на Путин за икономическо обединение на някои от страните, попадащи изцяло или частично във „виртуалната Русия“. България, разбира се, не спада към тях – тя е членка на ЕС и НАТО и има американски бази, но заедно с това и специални отношения с Русия, и трябва да служи като мост между нея и Запада. Както ни посъветва и самият Буш II при посещението си в София, България не трябва да избира между САЩ (Запада) и Русия, а може и трябва да бъде приятел и с двете. България правилно изразява загриженост пред Киев за правата на българите в Украйна, но трябва да поддържа отношения и с местните власти в съответните области и да не участва в никакви антируски акции.</p>
<p><strong>Русия днес не е СССР – не е идеологически конкурент на Запада.</strong></p>
<p>Тя е капиталистическа страна с по-голямо социално неравенство от повечето европейски стрaни, макар и по-малко от олигархично-просяшка България, с Джини индекс някъде между този на САЩ и Британия. Капиталистическа страна, в която Жерар Депардийо искаше да се пресели от „социалистическа“ Франция заради данъците на Оланд – и в която има многочислена просперираща професионална средна класа. Путин се зарече да създаде условия за примамването и на най-успелите в чужбина руски емигранти – от Сергей Брин до Мария Шарапова. Русия е вградена в световната капиталистическа икономика – „Роснано” е четвъртата по обем на инвестициите venture capital фирма в света, а телевизия РТ онлайн, за мое раздразнение, все възхвалява биткойн, за който американските прогресивни икономисти смятат, че е зло. Конституцията на Русия е от западен тип, започва с правата на човека, докато в тази на Китай пише, че политическият им строй е диктатура на пролетариата. Ръководството на Русия се отличава с рационален, делови, неидеологизиран подход към международните дела. Русия не изнася революция, но и не желае чужда идеологическа намеса във вътрешните си работи, и особено да бъде третирана без нужното уважение. Тя няма планове за военна експанзия, просто защото това е лош бизнес: реакцията на Путин на украинската криза очевидно не бе предварително обмислена, а спонтанна и силно емоционална, реакция на засегната чест, и при това доста закъсняла поради ангажимента му с олимпиадата. Но Западът също действаше в Украйна под напора на емоциите, не на разума.</p>
<p><strong>Русия и в културно отношение е европейска страна.</strong></p>
<p>Много български сънародници може още да не са доразбрали, но за мене като редовен посетител на Метрополитън опера, Нюйоркската фихрамония, МоМА и читател на „Ню Йоркър“ бе очевидно, че откриването и закриването на олимпиадата, гледани от два милиарда души по цял свят, бяха картинката на Русия, каквато добре познава, приема като своя и често обича образованият западен зрител и читател. Продуциран от топ специалисти от Метрополитън опера, Холивуд, телевизията, Сирк дю Солей и Лондонската олимпиада, това бе парад на руския класицизъм и романтизъм, Просвещението и модернизма, революцията бе представена с образи от кубо-футуризма, скромното следвоенно благополучие – като „славянски вариант на филма „American Graffiti” (по думите на журналиста Дейвид Ремник). Балетът на Болшой и Мариински, музиката на Шостакович и Хачатурян, включването на Бабел, Набоков и Солженицин в парада на кирилицата. А удивителното развитие на Сочи, създаването на първокласен френски алпийски курорт в размирния Кавказ, с бързи влакове, пътища, тунели и въжени линии, построяването на олимпийския град в блатата на някога размирната черкезка Имаретинска долина, както построяването на Петербург в блатата на Нева в шведската провинция Ингерманланд. Това бе направено с амбицията за една чисто нова Русия – усмихната, отворена, богата, възприемчива за хедонистичния и мирен стил на живот на европейската средна класа.</p>
<p><strong>Със сигурност развитието на Сочи има голям принос с решимостта на Крим да търси сега обединение с Русия.</strong></p>
<p>Непрестореният ентусиазъм на руските спортисти, гордостта, с която пееха химна на А. Александров и С. Михалков, отлично пасваха на мащабите на проекта на Путин. Компетентността на руските сили за сигурност, недопуснали „емира на Кавказ“ Доку Умаров да окървави олимпиадата – също. Всичко твърде много ми приличаше на Обамовото „Yes We Can” – да, можем да изпълняваме големи проекти, можем да побеждаваме, да бъдем готини и cool – да, по европейски. Много се писа как Путин похарчил 50 милиарда долара за седем години за олимпиадата, за да създаде един цял нов начин на живот и световен бранд на Русия, но се оказа, че в същото време са били отделяни и</p>
<p><strong>78 милиарда годишно за отбрана,</strong></p>
<p>в резултат на което виждаме напълно обновена руска армия, която може да защити успешно легитимните национални интереси без нито един изстрел, което е според мене и смисълът на модерната армия. Самата ръбата мачо персона, която Путин проектира с помощта на високопрофесионални пиарчици, с полетите си с изтребител, гмурканията на морското дъно, укротяването на тигри и т.под., показва на света – няма я вече портативната мумия Брежнев, вечно пияния и сърдоболен Елцин.</p>
<p>Иван Кръстев се оплаква, че за Путин Майданът бил символ на морален релативизъм, т.е. в действителност не е. Надявам се, че го е писал преди нарушаването на споразумението от 21 февруари от страна на Запада, преди огласяването на сюрреалистичния телефонен разговор на Катрин Аштън с естонския президент миналата седмица. Иван живее в Европа и не познава добре Америка.</p>
<p><strong>Кой в САЩ сега симпатизира на Путин?</strong></p>
<p>Либералите (т.е. прогресистите или социалдемократите), които като мене не харесват деспотизма му, но пък още повече не желаят САЩ да играят ролята на „международен побoйник“ (bully) – те трябва да дават пример за законност и равноправно сътрудничество с другите суверенни държави. Във всеки случай прогресистите не искат посолствата на САЩ да организират в чужбина преврати с помощта на въоръжени главорези. Те оценяват справедливо и ролята на Путин за възвръщането на суверенитета, динамизма и гордостта на Русия – нагледен пример за което е статията на Дейвид Ремник „Патриотични игри“ в сп. „Ню Йоркър“ от 3 март, иначе доста критична към него.</p>
<p>Но Путин е харесван и от либертарианците в САЩ, леви и десни. С интерес чета либертариански форуми, като Freedom Festival, които доскоро обикновено прескачах заради пазарния им фундаментализъм и краен егоизъм, но сега те критикуват Запада и съчувстват на Путин. Либертарианският месия Сноудън ще се включи – от Путинова Русия – по видеомост на музикалния и филмов фестивал South by South West в Тексас; това говори цели томове. Либертарианците протестират срещу антигей законодателството на Путин и бяха (както и аз) потресени от сцената с казачетата, пердашещи с нагайки момичетата от Pussy Riot, но още по-малко одобряват шпионирането на гражданите от АНС и свалянето на законно избрани чужди правителства с преврати. Десните либертарианци са против огромните американски разходи за външна политика и за война, против огромната, неефективна и крайно противоречива „разузнавателна общност“, ограничаваща правата на личността в САЩ, против безхаберната дипломатическа служба и разходите за „гражданско общество“ в чужбина – всъщност за издръжката на „експерти“ като Иван Кръстев и за преврати.</p>
<p><strong>Десните евангелисти и други традиционни консерватори харесват Путин за желанието му да превърне Русия в световна столица на „традиционните ценности</strong>“ –</p>
<p>неотдавна Пат Бюкенън се питаше сериозно дали „Путин не е един от нас?“ Те, вярвам, са изпитали тайно злорадство и от казашките нагайки и са си пожелали да можеше така да става и в Америка с „осквернителите“ на „традиционните ценности“. Еврейската общност в Америка, както и руското еврейство в Израел са разбираемо разтревожени от присъствието на украински националисти с нацистки нашивки на ръкавите във властта в Киев. Американските военни симпатизират на руското „спартанство“. „Ню Йорк Таймс“ пусна в петък репортаж за героиката на Севастопол, който на места звучеше като сцени от романа „Белона“ на Борис Акунин, и се цитираха „Севастополските разкази“ на Толстой.</p>
<p>Всеки ден разговарям с доста обикновени американци и с различни източноевропейски емигранти в Ню Йорк за събитията в Украйна. Не съм чул досега почти никой, дори сред поляците и крайните руски консерватори, да споделя преобладаващите в българските медии антируски настроения. Повечето по някакъв начин дори симпатизират на Путин за проявеното му достойнство или пък цитират историята на Киевска Рус и Крим; всички осъждат лицемерието на Запада.</p>
<p><strong>По-критичните към Путин казват, че той прави в Крим същото, което досега правеше САЩ на други места, и то по-ефективно,</strong></p>
<p>т.е. Америка най-сетне си е намерила майстора. И това според тях означава, че „ерата на империите“ свършва за всички, независимо от претенциите им за изключителност, и че Америка трябва да си вземе поука. Сърбите, и „седесарите“ сред тях, са ентусиазирано „за“ Путин – виждат в него мечтания и така липсващ им лидер, който да им върне Република Сръпска, и който нямало да допусне и отделянето на Косово – те сега дават и най-широка автономия на албанците, само не държавност – и на Войводина в бъдеще.</p>
<p><strong>Всички западни специалисти отбелязват невъзможността за ефективни санкции</strong></p>
<p>срещу Путин. Живеем в глобален свят. Оживление предизвика „национализацията“ на 30% от руските комунални монополи в чужди ръце след наивното изказване на Меркел, че Путин нямал връзка с реалността, падането на цените на акциите им и изкупуването им евтино от руската държава. Русия засега има наистина само около 40 милиарда долара търговски обмен със САЩ, но за много големи американски компании тя, заедно с Украйна, е важен пазар, за някои – и основен. За ЕС обаче Русия е търговски партньор номер едно – доставчик на една трета от нефта и 40% от природния газ; европейските компании въртят с нея бизнес за близо половин трилион долара. Европа е в дефлация – има нужда от стимулиране на търсенето, не от нови ограничения. САЩ нямат възможност, а и интерес да „заместят“ руския газ на Европа с втечнен шистов газ.</p>
<p>Вашингтон се нуждае от помощта (не от липсата на противодействие или ненамесата, а от активната помощ) на Русия в най-горещите международни точки – Сирия, Иран, в операцията по изтеглянето на въоръжението си от Афганистан, борбата с тероризма. Русия също има сериозен бизнес в Европа, на част от който Гари Каспаров в „Уолстрийт Джърнъл“ наивно предлага Западът да тури ръка, но Лондонското Сити не ще да чуе. Русия не е без алтернативи за продажбите си на енергия, нито зависи на живот и смърт от транзита през Украйна. Руският стопански елит, професионалната средна класа отново са европеизирани както преди сто години. Въпреки войнствеността на Иван Кръстев</p>
<p><strong>няма никой (извън психиатричните клиники) в САЩ, камо ли в Европа, който да желае или да си представя война с Русия.</strong></p>
<p>Обама е президентът, който като сенатор гласува против войната в Ирак, сетне дойде на власт (и с моя глас), за да изтегли американските войници от Ирак и Афганистан и да не допуска нови скъпи, безсмислени и контрапродуктивни авантюри. И който в момента с помощта на републиканския си военен министър Чък Хейгъл съкращава американските въоръжени сили близо два пъти. Съкращението на военните разходи се одобрява по принцип и от републиканците, които поне доскоро се грижеха много за намаляването на дълга и балансирането на бюджета. Създаването на работни места, пълна заетост, платежоспособно търсене, намаляването на неравенството, реиндустриализацията са сега приоритет на САЩ; военните операции в чужбина са трудно мислими, както стана ясно и от готовността на САЩ да приеме с облекчение руското предложение за Сирия. Всъщност Обама дойде на власт в началото на 2009 г. и с желанието за „презареждане“ на отношенията с Русия, напрегнати след войната с Грузия в 2008 г. Видяхме, че отношенията им бързо – за по-малко от година – се възстановиха. Обама следователно не може да подкрепя в пълно съзнание антируски преврати под носа на Русия и да ескалира военно напрежение с ядрена сила. Но той трябва също и да излезе с чест от ситуацията и Путин трябва да му помогне.</p>
<p><strong>Голям проблем за Обама е некомпетентната бюрокрация в Държавния департамент</strong></p>
<p>(външното министерство) както по направление Източна Европа, така и по Близкия изток. Джон Кери е човек на преговорите и компромиса, израсъл е в Швейцария, говори френски без акцент: противниците му го наричаха „Джон льо Кери“. Но за съжаление някои от жените в службата и около нея – от преуморената Хилари Клинтън, която искрено се надявам да не се кандидатира за президент и да отстъпи на народната героиня Елизабет Уорън – до съветничката по сигурността Сюзън Райс, посланичката в ООН Саманта Пауър и абсурдната заместник-министърка за Евразия Виктория Нюланд – не се оказаха на нужната професионална (и интелектуална) висота и нямат повече място там. Безсмисленото им рециклиране на прастари – не от Студената война, а още от викторианска Англия – антируски стереотипи не просто е контрапродуктивно, но и опасно за всички. Викторианска Англия имаше интереси, обективно диаметрални на руските в Средиземноморието, на Балканите, в Близкия изток и в Централна Азия. И САЩ по време на Студената война имаха интереси, обективно диаметрални на съветските, и то по целия свят. Но как стоят нещата днес? Не виждам никакви подобни непреодолими обективни противоречия. САЩ и Русия имат всъщност много общи или сходни интереси; културните им прилики са все по-очевидни за европейците. Путин беше прав, че САЩ не са „изключителни“ в смисъл, че са над международното право; това убеждение е крайно вредно за самите тях и е в противоречие с основите на американската демокрация и с мнението на мнозинството американци. Смятам обаче, че Америка е изключителна в други отношения, с което, предполагам, почти всички можем поне потенциално да се съгласим.</p>
<p><strong>Реформата в Държавния департамент трябва да включва радикално съкращение на работата на Агенцията за международно развитие (USAID)</strong></p>
<p>в бившите социалистически страни и прекратяване програмите за т.нар. „подкрепа за гражданското общество“ в тях, що се отнася до „квазиполитическата мрежа“ от НПО. Видяхме, че тези програми и съответните НПО всъщност се явяват пречка за развитието на автентични граждански организации в тези общества, че те монополизират обмена на информация между американското правителство и медии и съответните страни и създават във Вашингтон изкривена представа за тях, с което рискуват да вкарат САЩ и в необмислени авантюри, че участват в антидемократични и насилствени действия (в България през лятото на 2013 г. и в Украйна сега) и че създават антиамерикански настроения в своите общества. Това трябва да се отнася и до частните фондации, след като видяхме, че създателят на eBay Пиер Омидяр бил сред финансиралите екстремистите на Майдана. Подкрепата на Запада за майданци влоши съществено и шансовете на либералната опозиция срещу Путин в Русия и ще го предпази от московски майдан в близките години. Протестите срещу него в Москва тези дни бяха малобройни. Държавният департамент трябва да приеме очевидното, както съветва и д-р Кисинджър, че Украйна не може да стане член на НАТО освен в пакет с Русия. Както и Брюксел, и Вашингтон трябва да се откаже от опитите произволно да заобикаля, притиска и изолира Москва и да се отнася към нея с уважение в духа на принципите на суверенното равенство на държавите, за да може да я държи отговорна пред международната общност според същите принципи. Много по-важно от това, че Путин четял Илин, е в САЩ и останалият западен свят, в т.ч. и българските десни, да сме наясно, че днес истинският национален празник и главен източник на националната идентичност на Русия, който обединява всички нейни граждани и останалата „виртуална Русия“ – от Севастопол и Одеса до Тел Авив и Брайтън Бийч в Ню Йорк – е Денят на победата, Девети май. Съответно рушенето и цапането на паметниците от Отечествената война, като наскоро в Лвов от украинските националисти или „седесари“, не се приема ни с минимум толерантност от руската държава и публика. Надявам се, че напрежението между Русия и Запада в Украйна скоро ще спадне и от двете страни. Че Украйна ще остане цяла и независима, като се федерализира – западната й част извън „виртуалната Русия“ ще има широка автономия и тесни връзки с <em>Мителойропа</em>, доколкото последната го желае, а областите, в които избухна „руската пролет“, ще имат широка автономия с тесни връзки с Русия, с двойно гражданство за всички желаещи. Украйна ще влезе в митническия съюз и ще се асоциира с ЕС при приемливи условия, с което ще превърне в мост между двете култури, и след време ще недоумяваме как е могло изобщо да се говори за хънтингтъновски цивилизационен разлом.</p>
