За омаскаряването и още нещо

В тази връзка омаскаряването, т.е. демонизирането, няма как да не е част от онези прийоми, които т.н. хибридни /преди пропагандни/ войни често използват за манипулиране на общественото мнение в посока постигане на собствени цели или отвличане на вниманието в друга посока.

Разбира се, че омаскаряване няма как да се получи, ако няма действия, които допускат негативни оценки за дадената личност. Едва ли има човек на този свят целият в бяло. И още нещо - не ние сме измислили сатанизирането, но явно доста сполучливо сме го използвали и в миналото, и в годините на прехода. Въпросът е, че редовите българи като цяло така и не се научихме да имаме свой собствен кантар за оценка и трезво да отсяваме „зърното от плявата“.

Свидетели сме как пълзящата ерозия на духовността ни води и до приемането на всякакви  внушения, и то като последна инстанция за истина и справедливост. Всъщност истината е като монетата - винаги има две страни. Всяка личност и събитие имат своя плюс и минус. Само Бог е безгрешен, но хората остават в съзнанието на наследниците си само с добрите си дела. А в историята се остава с определението „противоречива личност“, когато след време е трудно да се прецени кое надделява.

Например цар Фердинанд І Български, както се изписва в западните енциклопедии, на надписа върху непогребания му ковчег в гр. Кобург, Германия, както и на вратата на училище в Словакия, години наред е низвергнат като единствен виновник за първата българска катастрофа и се забравя съзнателно стореното добро от него за България, включително ролята му за обявяване през 1908 г. на независимостта на България. Върху името му тегне такова петно, че то години наред се е произнасяло с оглеждане. Включително и по идеологически причини.

Става въпрос за мярката, за онази мярка, която древните елини са написали над Акропола като „Всичко с мярка“. Никак не е лесно да се преглътне Ньойският договор, който и днес ни угнетява. Но все пак не е и почтено, далеч е от т.нар. европейски норми /всъщност има ли ги още?/ да не се знае от широката общественост другата страна на медала, а именно приноса му за изграждане на онази България, която намери своето място сред най-бързо развиващите се европейски страни в началото на ХХ век. Наскоро „История.БГ“ успя да напомни за Фердинанд Български с различен поглед, с онзи критичен нюанс, който някак позабравихме в мутризираните ни и пълни с омраза времена, но това ще ли е достатъчно да се преглътне поставянето на тленните му останки до неговата съпруга в католическата черква в Пловдив? Ще кажат, че не е време да се възраждат стари спорове по тази тема, че си имаме достатъчно грижи с оцеляване, страхове от бежанци, объркани по всички посоки на вътрешната и външна политика управленци, смачкани от мизерия и насилие възрастни хорица по села и издъхващи градчета и т.н. 

Нищо не остана от градена с години национална гордост, избуяла и като „прусаците на Балканите“ за доблестни наши предци, положили кости в името на Отечеството. Но ако ние самите не уважаваме историята си и личностите, които са оставили следа в нея, как ще постигнем единение и разбирателство, за да преодолеем изпитанията на времето, в което живеем днес?

Защо италианците могат да поставят табела на първата голяма улица, по която се влиза в Асизи, с името на царица Йоанна Българска, а ние свенливо навеждаме глава и повечето дори не знаем защо на една голяма болница у нас върнаха, кой знае как, името й „Царица Йоанна“? Чудим се на руснаците, че днес поставят на кориците на тетрадките на учениците си лика на Екатерина Велика, която не е рускиня по рождение, но е донесла толкова слава и величие на империята, че всички нейни човешки слабости отдавна са потънали в мъглата на съзнателната забрава.

Впрочем и приобщаването на Крим към Руската империя е нейно дело. А пък румънците така възродиха наследствените замъци на своя крал, че и крал Михай се чувства удовлетворен и почитан, и туристите не престават да обикалят дворците, като пълнят румънската хазна, и населението приема историята си с дължимото уважение, което обединява. Не се чува да е станала Румъния монархия, но чуваме, че нещо доста ни изпреварвала в развитието си.

Пък ние ту връщаме някакви царски имоти, ту ги отнемаме, защото май нищо друго не остана за приватизиране, а гражданството хули „горския“, защото години наред омаскаряването на експремиера Сакскобургготски беше любимо занимание на определени лобита с цел отстраняване по техни си причини. Него или нас като българи унижаваме с излишни приказки и какво печелим като държава, която сама не си цени историческите личности?

Ние така си действаме - сутрин решаваме и казваме едно, вечер вече е обратното, въртим поклони ту на един брат „во веки веков“, после на друг „стратегически партньор“, отиваме на срещи за съгласуване на „собствено“ мнение, но преди това въртим телефон за указания за „наше мнение“, и все в този дух. После защо този народ все се редял на опашки за еднопосочен билет или най-накрая някой решил да задава неприятни въпроси, ама от чужбина, и става „герой за един ден“. Докато всъщност вече 2 десетилетия си живеем в соса на примитивен нихилизъм и омраза към собствената държава, докато други творят стратегии за 20-30 години напред, а ние ги обсъждаме постфактум и се чудим къде ни е мястото в този объркан свят и защо ни се случва всичко това. И накрая само си говорим. И то с какви слова!

А то, каквото и да си говорим, цар Симеон ІІ например остава в историята като единствения наследствен монарх, който в унисон с времето, в което живеем, прие и стана премиер на европейска страна. Да не би да станем монархия? Даже и глухите, и слепите у нас знаят, че това не зависи от България и не се решава между Дунава и Родопите. Шепата възрастни хора, които тези дни са поставили скромен венец пред паметната плоча, наречена от тях паметник на цар Фердинанд, също знаят това, но отбелязват 155 г. от рождението му. Защо ли? Сигурно защото са останки от други времена с други нрави.

Демокрация е, всеки има право на мнение. Само дето няма нещо, което да ни обедини, и нравите са такива, че предизвикват само гняв и още по-силно затръшване на вратите на домовете ни, за да останем самотни в спомени за други времена и мечти за възраждане. Но възраждането почти винаги се прави от „противоречиви личности“, на някои от които след десетилетия правят паметници с разрязани глави.

Колко време още трябва да мине, за да проумеем, че наистина всичко трябва да е с мярка, и да вярваме на собствените си везни, за да не се люшкаме от една крайност на друга и да решаваме съдбата си съгласно чужди внушения? Ако ще „разрушаваме Картаген“, както ни призовава от известно време един десен интелектуалец, как да го направим без „противоречива личност“ с идеи за общо благо? При всички случаи няма да стане с комисия, която после може да се окаже „смразяваща отношенията ни и с двете империи“. Време е да престанем да се омаскаряваме, с причина или без, а да се огледаме в себе си и около себе си, за да се откроят онези личности, които първо са чели, научили са се да мислят, а после предпочитат да действат, вместо да придобиват, като „отстрелват“. Всеки си носи кръста. Ако не успеем, кръста ще ни го поставят. Просто такива са времената. Огледайте се и ще се убедите.