Цайтнот за Кремъл

<p>Разбира се, това са нищожен брой хора на фона на цялото население, но тяхната сила е в корозионния ефект, който те причиняват на режима. Те го убиват, като му се противопоставят, убиват го, като го изобличават, убиват го, като му се присмиват, убиват го просто като съществуват. Въпросът е само кога и как ще настъпи смъртта му, дали ще последва внезапен колапс, или разлагането му ще се проточи през следващите 6 години. Той все още притежава гигантска мускулеста маса, способна да окаже яростна съпротива, но бе лишен от лице или по- скоро&nbsp;&ndash; показа истинското си лице. А то е доста отблъскващо. Лишена от медийните си и пропагандни гримове, днешната руска власт лъсна като една амалагма от корупция, жестокост и презрение към народа.</p> <p>Голямата тактическа грешка на Путин бе, че той изтри граничната черта между себе си и представата за всекидневната власт. Огласената рокада с Медведев изпари путинския ореол на политическа уникалност и постави премиера в началото на кохортата от лъжливи, двулични и цинични представители на бюрокрацията, а заедно с това постави въпроса за характера на самият режим, който позволява провеждането на подобна игра с конституционните разпоредби и политическите процеси. Получи се прекалено ярък дисонанс между ползите, които получава Путин на властово ниво, за сметка на пренебрегваните права на гражданите. Неговата самондеяност и целеустременост придобиха конкретна антиобществена насоченост, нещо, което за първи път се случи в политическата му кариера. Завръщането му в Кремъл доби очертанията на цел вместо на средство за преследване на реален или мним публичен интерес. Президент и премиер декларираха, че ще разменят местата си, просто защото двамата така са се договорили на четири очи.</p> <p>Безспорно Путин можеше много по-елегантно да режисира своето завръщане на най-високия държавен пост. Нищо не пречеше да бъде организирана една широка кампания, при която &bdquo;обикновени хора и цели трудови колективи&rdquo; да го призовават да се кандидатира за президент. И накрая той да отстъпи пред желанията на широките маси. Можеше да бъде организиран &bdquo;гаф&rdquo; на Медведев, последният да си подаде оставка и патронът му автоматично да стане и.д. президент. Не че в това има нещо оригинално, но просто обществото можеше да бъде подготвено, а и кремълските политолози също щяха да разясняват надлъж и шир защо бащата на нацията трябва да се върне на трона. Но Путин избра най-тривиалния начин, очевидно заслепен от собствената си мощ. Той не оцени ефекта, който ще се породи от откритото изкористяване на конституционните разпоредби и вкарването на развитието на страната в рамките на една пиеса за двама.</p> <p>В руската история съществува подобен аналог. Точно преди 100 години руският премиер Пьотр Столипин се опитва по пътя на инзвънредното законодателство да преодолее парламентарната съпротива относно един маловажен законопроект,&nbsp;в чието отклоняване вижда посегателство спрямо собствения си авторитет. Впоследствие законът е наложен чрез императорски указ, но Столипин изпада в тежка политическа изолация и още преди да бъде покосен от терориста Богров, той се превръща вече в политически труп. Само преди няколко месеца Путин учреди медал в чест на този именит руски държавник и би трябвало да е наясно с границите на почтеност в политиката, чието преминаване се оказва фатално дори и за най-големите политици и реформатори, дори и в условията на Русия.</p> <p>Путин осъзна допуснатата грешка, но едва ли оцени последиците й. Опита се чрез козметични промени да потули своя гаф и да формира някакви положителни нагласи от своето завръщане в Кремъл. Инициира разширяване на политическата база на \\\\\\\"Единна Русия\\\\\\\" чрез сформирането на \\\\\\\"Народния фронт\\\\\\\" и&nbsp; позволи предизборната кампания за Държавна дума да се провежа в един сравнително по-плуралистичен формат. Докато първата му стъпка се оказа с нулев ефект, то втората породи направо катастрофални последици за режима. Властовата риторика направо колабира в условията на завихрящата се публична критика. Така отстъплението на управляващите в постигнатите изборни резултати бе донякъде плод именно на действията на управляващия тандем.</p> <p>Очакването за минимална загуба е било донякъде планирано от Путин. За това говори и фактът, че той се дистанцира максимално от тази предизборна надпревара. Влизайки в качеството на кандидат-президент, той явно се е стремял да се позиционира, ако не като страничен, то поне като далечен потърпевш от изборните резултати. От друга страна, за водач на листите на \"Единна Русия\" бе поставен президентът Медведев, който трябваше да изглежда най-заинтересования политик от вота за Държавна дума. Още повече че именно на него ще му предстои да взаимодейства с парламента в качеството си на бъдещ премиер.</p> <p>Но цялото това презастраховане се оказа напразно или поне крайно недостатъчно. Опитът да се легитимира режимът, влизайки в една по-конкурентна политическа среда, доведе до неговия колапс. Дори минималното отстъпление от заеманите политически позиции доведе до завихряне на мощни опозиционни настроения, на които към момента официална Москва няма идея как да се противопостави. Защото дълго потисканото обществено недоволство&nbsp; побърза да канализира своята енергия в атака към самия фундамент на режима&nbsp;&ndash; авторитета на Путин. Хората, които се събраха на булевард \"Сахаров\" имат различни възгледи, ценности и решимост за борба, но притежават един общ знаменател и той е стремежът им да разрушат системата. Ако използваният дълго време термин извънсистемна опозиция служеше да се представя едно маргинално политическо пространство, то днес тя оправдава своето име напълно.</p> <p>Огласените от Медведев политически реформи представляват такова отстъпление от путинските устои на системата, че буквално я зачеркват. Действията на властта приличат на поведението на крадлив работник, който обещава да върне всичко, което си е присвоил, още при появата на първо съмнение от страна на работодателя. Лансирани бяха идеи, които биха звучали революционно само преди месец, а вече изглеждат анахронизъм. Вече не е важно, че се обещава свобода на медиите, изборност на губернаторите и опростена процедура за регистрация на партиите. Главното е недоверието в инициаторите на обещанията. Медведев е вече обект на абсолютно обществено презрение. На митингите на опозицията той бе сравняван с мечето плюшена играчка на мистър Бийн.</p> <p>Натискът на улицата засега не довежда до радикализиране на парламентарната опозиция. Комунистите, \"Справедлива Русия\" и хората на Жириновски се носят по течението на общественото недоволство и антивластовата им риторика е доста ограничена. Докато на площад \"Сахаров\" стрелите бяха насочени основно срещу Путин, системната опозиция е склонна да го щади. Едва ли парламентарната трибуна ще се превърне в инструмент за дискредитация на премиера. А нищо не пречи на трите опозиционни партии да започнат да настояват за парламентарно разследване за необичайното забогатяване на хора от приятелския кръг на Путин или роднинските паяжини, изплетени между представители на властта и държавните корпорации.</p> <p>За тази пасивност има, разбира се, обективни предпоставки. Днешната легална опозиция в Русия е донякъде част от самата властова схема. В случая със \"Справедлива Русия\" тя бе създадена пряко от Кремъл, а останалите изпитват удоволетворение от отреденото им политическо прострнство. Те чувстват инстинктивен страх, че едни коренни промени биха довели не само до сриване на режима, но и на тях самите. Показателен е фактът, че за предстоящите президентски избори бяха издигнати за кандидати партийните им лидери, за които е ясно, че не разполагат с шансове да влязат в Кремъл. Нито една от трите партии не се и опита да се трансформира в платформа за формиране на една ярка гражданска антипутинска алтернатива.</p> <p>От тази гледна точка властта може да маневрира между липсата на хомогенно политическо искане от страна на улицата и лоялното поведение на партиите в парламента. Но това не решава проблемите с недоволството и недоверието към режима. За пореден път от историческа гледна точка се затваря един крайно опасен и порочен политически кръг&nbsp;&ndash; когато е имало потенциал, управлението не е извършвало нужните реформи (дори напротив, извършвало е контрареформи), а когато то губи подкрепа, никой не се интересува и не вярва на реформите, които се предлагат. Така се създава вакум, при който краят на едно управление не води до появата на негова алтернатива, а такава се намира едва в настъпването на период на анархия. И тази алтернатива е не винаги за предпочитане. Това състояние на нещата е основният продукт и на управлението на Путин&nbsp;&ndash; недоволството и случайността ще определят бъдещето на Русия.</p>