Ревю от Кан: Still The Water на Наоми Кавасе е спектакъл за сетивата

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37044_ImIPJztEhbaRB3N5mu2fpLUOOqLikT.jpg" style="height:819px; width:700px" /></p> <p><em><strong>Портрет на Кавасе, направен на миналогодишния фестивал в Кан</strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Сюжетът в Still The Water ни пренася на японски остров, за да проследим двама младежи. Кайто (в ролята е Ниджиро Мураками) е момче, живеещо със самотната си майка работохоличка. И Кьоко (Джун Йошинага) &ndash; момиче, което пък живее с баща сърфист, докато майка й Иса (Миюки Мацуда) се бори срещу коварна болест в болницата. Един ден, докато чака Кьоко, Кайто открива реещо се по морските вълни мъртво тяло. Момчето, обзето от страх и тотално объркване, панически побягва към дома. Кьоко също вижда трупа, защото е тръгнала към срещата, но не реагира толкова драматично на мистериозния удавник. Момичето го чака друго предизвикателство &ndash; в близките дни майка му ще се завърне у дома, за да прекара последните дни от живота си заедно със семейството. Съдба, която Кьоко изключително трудно приема, още повече че майка й Иса е шаман. Което ще рече, че малко или много е обвързана с боговете и именно затова не би трябвало да очаква смъртта толкова рано. Към тази особена фабула трябва да прибавим и още няколко елемента &ndash; Кавасе развива и темата за разделянето с илюзиите, за разочарованието, за разцъфването на първата любов и настойчивата нужда за правилно изразяване на чувствата и усещанията.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent">&nbsp;</div> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/HpOjbvDa6bA?wmode=transparent&amp;jqoemcache=fDiKi" width="425"></iframe></div> <p><em><strong>&nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; Трейлър на филма Still The Water</strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Определено отнема време влизането в историята и постепенно се потапяш в атмосферата на всичко това. Но навлезеш ли в дълбините на филма, разбираш, че се намираш наистина на правилното място. Защото камерата на Кавасе никога не се отклонява твърде далеч от своите персонажи, особено когато следва камерните, интимните моменти, свързани със семейството и роднинските връзки. Или пък когато представя традиционните японски празненства, които неминуемо ни отвеждат до появата на близост &ndash; първоначално неочаквана и стряскаща, после приемаща все по-комфортни, умиротворени темпове.&nbsp;</p> <p>Начинът, по който филмът се разкрива, определено е обвързан с темпоритъма - някак неусетно ни завлича и оплита в мрежите си. След няколко шокиращи кадри на зловещо изглеждащи вълни, плашещи образи и звуци изведнъж настъпва плътна черна тишина, която ни оставя сами насред изненадващата поява на още по-странна сцена: близък план на коза, която всеки момент ще бъде заколена. Със сигурност други режисьори биха изрязали епизода с жертвоприношението, но камерата на Кавасе се приближава и фокусира върху разреза и кръвта. Да, на пръв поглед показването на клане в киното се приема лошо, а и е притеснително за гледане, но странното тук е, че сцената не постига дискомфорт в зрителското възприяте. Напротив. Така е направена, че да покаже незбежността на смъртта, естествената й връзка с природата и приемането й от човека.&nbsp;</p> <p>Определено изключителната подкрепа на идеите си Кавасе получава от оператора Ютака Ямадзаки, чието експертно око майсторски умее да визуализира мястото на човека всред природата. Подводните му сцени и живописните му пейзажи от острова са уловени с много вещ поглед и са представени на екрана със забележителен маниер.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37044_nP3j7892SaZGh7rrVxhvTUi3U02MzX.jpg" /></p> <p><em><strong>Сцена от филма на Кавасе<span style="color:#232323">&nbsp;</span></strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Специфично и разпознаваемо е операторското майсторство на японеца. Неговите образи вероятно ще останат като най-провокативните и въздействащите от тазгодишното издание на Кан (в собственото ми мнение на рецензент), особено след като бях прелял от невероятните екранни картини на претендентите за &bdquo;Златна палма&rdquo; Mr. Turner на Майк Ли и Winter Sleep на Нури Билге Джейлан .&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/B1pu28BBntI?wmode=transparent&amp;jqoemcache=IuU5L" width="425"></iframe></div> <p><em><strong>&nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp;Трейлър на филма Winter Sleep</strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Сред тях обаче единствено Still The Water успява по очарователен и впечатляващ начин да обрисува не само мистерията и тайнството на Смъртта, но и конфликтите, които се пораждат при появата й. Забележително сравнение с конкретен западен образец мога да направя с Терънс Малик, и то, разбира се, с някои негови епизоди, като например финала на The New World и особено последния кадър, в който стилът Малик присъства парекселанс.</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/xGmvfowkQlc?wmode=transparent&amp;jqoemcache=ew1nU" width="425"></iframe></div> <p><em><strong>&nbsp; &nbsp; &nbsp; The New World &ndash; финална сцена</strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Единственото ми притеснение е, че филма на Кавасе ти отнема дъха постепенно, бавно и за някои това може да е аргумент, отдалечаващ я от &bdquo;Златната палма&rdquo;.&nbsp; Историята с носещото се по вълните мъртво тяло и какво точно се е случило на удавника, кой е той, е само загатната и второстепенната сюжетната линия стои недовършена на пръв поглед. Малко по-късно успяваме да направим асоциативна връзка с основната линия на фабулата. Музиката в първата половина на филма е доминирана от изпълнения на мелодраматично пиано, придружено със сякаш изкуствени диалози около темата за разбитите сърца и страшното лице на морето, и в крайна сметка повече отклонява вниманието от действието. Но когато шаманката Иса &ndash; майката на Кьоко, се връща вкъщи (изключително спиритуално изпълнение на актрисата Миюки Мацуда), филмът рязко се обръща и по един абсолютно невероятен начин тръгва нагоре към висините на киномайсторството. Дори музиката се сменя &ndash; това пиано, характерно повече за сапунена опера, преминава в други мелодии, идващи от ефектните духови инструменти.&nbsp;</p> <p>Изведнъж уж незрелите персонажи на момчето и момичето заемат своето централно място и започват да внасят ново усещане за баланс във филма. Кавасе поставя акцент върху разочарованието на Кайто и връзката с майка му; пътуването на момчето до Токио и разговорите с отсъстващия баща за тегави екзистенциални дискурси около собственото удовлетворение и връзката ни с природата. Напрежението градира непрекъснато. От друга страна, дядото и бащата на Кьоко все повече приемат образа на стожери-котви на мъдростта. Накрая финалният монолог на бащата на момичето залива неочаквано екрана със силата на емоционално цунами.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37044_9BBSVIb5ILjfU3w9Si2qPTTTh8n1gl.jpg" style="height:227px; width:325px" /></p> <p><em><strong>Кадър от Still The Water</strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Изконните величествени теми и символизмът на морето; чудесата, които откриваме скрити под лъжовния уплах от непонятността на природните закони; пак, но от друга гледна точка, за взаимоотношенията между мъжете и жените, животът &ndash; смъртта. Цялата тази амалгама завладяващо съзрява наратива, довежда до кулминацията на катарзиса. И всъщност това е пулсът на Still The Water.</p> <p>Съперничеството за &bdquo;Златната палма&rdquo; все повече са нажежава, особено пък и след прожекцията на Two Days, One Night на братята Жан-Пиер и Люк Дарден &ndash; още един достоен претендент за отличието. Така че не се изненадвайте, ако Кавасе отнесе в Япония заслужен приз за сценарий или режисура, но не и &bdquo;Палма&rdquo;. Засега изглежда леко недостижима. Така или иначе, Still The Water е спектакъл за сетивата и ако има някаква справедливост все пак, творбата ще бъде запомнена като един от забележителните и майсторски филми в конкурса на Кан 2014.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>По материал на The Playlist от 20 май 2014, автор &ndash; Никола Грозданович, превод от английски &ndash; Андроника М&agrave;ртонова</em></p>