Първата световна война - факти и размисли

<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:14px">Получава се неочаквано бърз ефект: още през 1891 г. руският император Александър III, най- автократичният монарх в Европа, посреща в столицата си френски бойни кораби и слуша гологлав Марсилезата, която колкото е химн на Френската република, много повече символизира борбата срещу тиранията. Няколко месеца по-късно министрите на външните работи на Русия и Франция се съгласяват, че страните им ще си сътрудничат тясно по всеки въпрос, който касае запазването на &bdquo;общия мир&rdquo;. Само година по-късно, на 17 август 1892 г., е подписна подробна военна конвенция, която предвижда начините, по които двете страни ще си оказват въоръжена подкрепа, в случай че някоя от тях бъде нападната от Германия.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47114_fga0H2B1Tn8kKgiljSGTw6GtGoZjL6.jpg" style="height:353px; width:250px" /></span></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><em>Руският император Николай II и френският президент Лубе в Париж, 1901 г. - френска картичка</em></span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Така в Европа се създава втори военен блок, който е призван да неутрализира мощта на Тройния съюз<em>.</em> Като намерение и реализация той има строго антигерманска насоченост, което съдържа известна доза парадоксалност. Защото именно през 90-те години на XIX век и Франция, и Русия се намират в изключително изострени отношения и с Великобритания. Едва не се стига до война както когато френска експедиция се опитва да колонизира изворите на Нил, така и при руското напредване в Средна Азия. Но очевидно новообразуваният пакт си дава сметка, че собственият му потенциал може и да е достатъчен, за да противодейства на Германия по суша, но не и на Англия по море. Става дума на пръв поглед за дребен детайл, но той е показателен за по- голямото чувство за реализъм, който витае в руско-френския съюз и който ще се окаже решаващ за спечелването на дипломатическото съревнование с Тройния съюз.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Впрочем споменатите по-горе колизии, погледнати от Лондон, карат т.нар. блестяща изолация на Англия все повече да &bdquo;помръква&rdquo;. Островната дипломация лавира умело между двата блока, когато те се конфронтират, но изпада в неловка ситуация, ако те решат да се договарят. Макар и по частични и маловажни проблеми. Показателен е случаят с ревизията на Симоносекския мирен договор (17 април 1895 г.). Той маркира края на победоносната война на Япония срещу Китай и налага на последния тежки териториални и финансови клаузи. На което реагира с неприязън Русия. Император Николай II успява да привлече на своя страна не само френския си съюзник, но и германския кайзер. Трите страни, всяка поотделно, отправят ултиматум до Токио, с който се иска от Империята на изгряващото слънце да се откаже от току-що придобития Ляондунски полуостров в Манджурия. Японските политици са принудени да приемат поставените им условия, а само след 4 години да видят как Русия окупира същия този полуостров. В допълнение през 1900 година европейските сили, САЩ и Япония извършват съвместна интервенция в Китай, а през 1903 г. Австро-Унгария и Русия сключват споразумение, което се опитва да превърне балканските провинции на Османската империя в техен кондоминиум. Във <em>Foreign Office </em>наблюдават с тревога развитието на глобални инициативи и процеси и убеждението, че е необходима по-голяма степен на обвързване с някоя от континенталните съюзи, си пробива, макар и трудно, път.</span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47114_fCnRXWYreyRpbXUQo0Wv43qlatOB2i.jpg" style="height:418px; width:530px" /></p> <p><em>Карта на Южна Африка от края на Х</em><em>I</em><em>Х век</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В началото погледите на Албиона се обръщат към Берлин. Но там предпочитат да акцентират върху недостатъците на евентуалното интегриране на Англия в Тройния съюз и да игнорират ползите. Вдъхновявани от идеолога на постбисмарковата дипломация - Фридрих фон Холщайн, е възприета дълбоко погрешната теза, че англо-руските противоречия имат константен фактор и в условията на един бъдещ сухопътен конфликт в Европа не е от кой знае какво значение дали англичаните ще бъдат съюзници, или ще заемат неутрална позиция. Важно е Германия да избегне опасността от превръщането си в сухопътен инструмент за прокарването на британските амбиции. За Холщайн много по-перспективно изглежда провеждането на политика, която да провокира напрежение между Лондон и Санкт Петербург, което освен всичко друго, ще кара споменатите столици да търсят германската доброжелателност. А изглежда, че е налице камара от фактори, които ще спомагат на подобни действия. Руснаци и англичани са &bdquo;изтъкали&rdquo; една огромна нишка на противопоставяне, която започва от Проливите, преминава през Персия и Средна Азия и получава развитие в Тибет и Северен Китай. Често се подценява фактът, че именно в края на деветнадесетото столетие руското влияние е в процес на възход и англичаните са все по-малко уверени, че могат да го удържат сами. Те се виждат принудени да свикват с мисълта, че Петербург играе ролята на &bdquo;първа цигулка&rdquo; в Истанбул, формално е анексирал териториите на север от Афганистан и фактически е установил контрол върху Манджурия.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И Германия сигурно е щяла да сполучи, ако бе &bdquo;изиграла&rdquo; правилно картите си. Но Вилхелм II и политическите му помощници не се оказват на нужната висота. Не само не успяват да обърнат в своя полза съществуващите противоречия между Русия и Франция, от една страна, и Великобритания, от друга, но с неумелите си действия карат споменатите три страни да започнат политика на сближаване помежду си, изградено точно на антигерманска основа. Едва ли има по-явно доказателство за дипломатическото им късогледство от поведението им по отношение на Англо-бурската война<a href="#_edn1" name="_ednref1" title="">[i]</a>. Германия заема крайно антибританско отношение към конфликта, което единствено води до прекратяване на опитите за постигане на споразумение с Лондон, без обаче да има какъвто и да било ефект по отношение на развоя на бойните действия. Нещо повече, в Берлин започват да си фантазират, че е възможно да изградят континентален съюз (разбира се, под немска егида), който на първо време да изолира Обединеното кралство от Европа, а впоследствие и да го лиши от ролята на глобална сила. Когато през 1898 г. Райхстагът приема закон за развитието на военноморските сили, стремежът не е да се зачеркне съществуващата английска доминация по море, а да станат англичаните по-отстъпчиви спрямо германските континентални и колониални амбиции.</span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47114_5IN4tfDiTQVT7I5umoCFpKPKAvwlPY.jpg" style="height:357px; width:530px" /></p> <p><em>Радетелките на Антантата - крал Едуард VII и френскит външен министър Теофил Делкасе</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Пресата на руския и германския &bdquo;фронт&rdquo; идва в повече на Лондон. И <em>Foreign Office </em>отиграва комбинация, която трябва да разкъса очертаващото се дипломатическо &bdquo;обкръжение&rdquo;. Началото е поставено със сключения през 1902 г. съюз с Япония. Първоначално изглежда, че споразумението има периферно отношение спрямо Стария континент, но ефектите, които предизвиква, значително пренареждат европейското статукво. На първо място, Япония съумява да победи Русия във войната от 1904&ndash;05 г, с което е поставен предел на руското проникване в Китай. На второ място, предизвиканата от загубата във войната революция в Русия кара Франция да потърси сближение с Англия, за да компенсира накърнения руски потенциал. Още през 1904 г е подписано т.нар. Сърдечно съглашение (Entente Cordiale), което формално разрешава колониалните спорове, но тепърва то ще се задълбочава под формата на политическо и военно взаимодействие, за да се превърне в навечерието на войната в негласен военен съюз. На трето място - в Петербург също решават да изгладят противоречията си с Лондон, което, освен всичко друго, би помогнало да се нормализират отношенията и с Япония. За император Николай II е кошмарно да се поема повторен риск, при който военното ангажиране в Азия би превърнало отново европейските му губернии в незащитена територия. Русия преориентира своето внимание от изток на югозапад, като е решена да търси реализация на амбициите си в новото направление посредством договаряне с Англия. По примера със Сърдечното съглашение Русия и Англия сключат договор за демаркация на зоните на влияние в Средна Азия, на който също е съдено да се превърне в база за цялостно задълбочаване на взаимодействието помежду им. Само за 5 години английската дипломация успява да пренареди цялостно европейския дипломатически пасианс и да се превърне в център, който носи надежда за всички изпитващи опасения от нарастващото немско могъщество.</span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47114_2BbmK4RVjB9eJ7B8qxBbuw0qqvDtNK.jpg" style="height:302px; width:530px" /></p> <p><em>Карта на Руско-японската война</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Германската дипломация в началото на двадесети век е пълен антипод на английската. Меко казано, на Вилхелмщрасе<a href="#_edn2" name="_ednref2" title="">[ii]</a> се провалят. Наместо да се опитат да изградят ясна стратегия за формулиране и реализиране на определени цели, те вземат на въоръжение метода на провокацията. И се опитват посредством него да изнудват, надхитрят или изплашат международните си контрагенти. Вследствие на което дори и когато постигат успехи, те са нетрайни, а най-често само успяват да покачат градуса на глобалното или регионално напрежение, без да вадят от това значими ползи за себе си. Дори напротив - лишават се от партньори и карат антигерманските комбинации все повече да укрепват.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Избухването на Руско-японската война дава на Берлин огромно преимущество в Европа. Франция е лишена от съюзническа подкрепа и кайзер Вилхелм II получава уникалния шанс да реализира две алтернативни опции: да разгроми французите, докато руските армии се намират на хиляди километри от собствената му граница, или напротив - да се опита да се споразумее с Третата република от възможно най-изгодните за себе си позиции. Той обаче се впуска в поредица от авантюристични действия, които граничат с абсурда. Първоначално кайзерът се отправя на демонстративен воаяж в Мароко, където Франция се опитва да наложи своя протекторат. В Танжер кайзерът държи ярка антиколониална реч, която е възприета едва ли не като скрит ултиматум към Париж. Френските дипломати се опитват да предложат определено компромисно решение, но германците го отклоняват и сякаш се опитват да зачеркнат мирната алтернатива. Но не се решават и да започнат война. Вилхелм II и канцлерът Бюлов не са сигурни в реакцията на собственото си население, ако започнат общоевропейски конфликт за едно късче от африканския континент. Вследствие на което се решават да поставят проблема пред конференция на Великите сили<a href="#_edn3" name="_ednref3" title="">[iii]</a>. Където не получават дори и онези концесии, които първоначално са им предлагали французите, а в допълнение трябва да наблюдават как собствените им съюзници - Австро-Унгария и Италия, в определени случаи гласуват срещу тях.</span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47114_9xragIzmKwnUnH5iFtWEJxL4gIEYow.jpg" style="height:799px; width:530px" /></p> <p><em>Влизането на Вилхелм в Танжер 1905 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Поредната импровизация на германския монарх е изразена в т.нар. Договор от Бьорко (24.07.1905 г.). Използвайки лятната регата на руския император, Вилхелм II отправя яхтата си към финландския остров Бьорко, където го очаква Николай II. Там те подписват съюзнически договор, който предполага всяка от страните да окаже военна помощ на другата страна, ако последната бъде нападната от някоя трета европейска сила. В историографията е наложено схващането, че с тази си дипломатическа инициатива Вилхелм е едва ли не измамил своя коронован &bdquo;колега&rdquo;. Но може би истински измамена е германската страна. Руският император в пика на военното си безсилие успява да елиминира германската заплаха, разпалвайки надежди в Берлин, че е възможно създаването на някакво подобие на континентален съюз, към който ще се присъедини и Франция. Така, наместо Германия да използва подходящия момент за откриване на военни действия, тя се оставя да бъде подведена, че може мирно да абсорбира френско-руския блок. Опитвайки се да внесат допълнения към вече поетите ангажименти, много скоро и двете страни правят невъзможно встъпването му в сила, но птичето така или иначе вече е отлетяло от немското рамо. Преследвайки химери, германската дипломация &bdquo;проспива&rdquo; и затоплянето на отношенията между Италия и Франция. Стига се дотам, че двете романски държави сключват не само договор за неутралитет (1902 г.), в случай че едната бъде нападната от трета държава, но в определени случаи Италия се задължава да спазва неутралитет дори и ако Франция нападне Германия. С което Тройният съюз de facto престава да бъде &bdquo;троен&rdquo;.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47114_5J1leuHpIP2QRtXX6OmQhTZbEwd6Xl.jpg" style="height:316px; width:500px" /></span></p> <p><em>Николай II и Вилхелм II</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Много по-успешни са германските действия там, където те биват прокарвани не от първите лица на империята, а от представители на втория ешелон. В Османската империя са спечелени значителни позиции, както във военната област, така и в стопанския живот. Докато немска военна мисия се занимава с модернизацията на турската армия, немските капитали се устремяват към пазарите на Близкия изток. Най-концентрираният израз на тяхното икономическо проникване е проектът за изграждане на железопътна линия от Истанбул до Багдад. Дойче Банк успява да получи концесия за нейното изграждане, но се оказва, че става въпрос не просто за бизнес начинание, а за появата на нов фронт на геополитическото противопоставяне. Където отново от едната страна са Англия, Русия и Франция и от другата - сама Германия.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Изобщо в първото десетилетие на XX век Англия реализира дипломатически успехи от такъв мащаб, че в известна степен се превръща в техен заложник. Стигайки до решението да провежда антигерманска линия на поведение, тя се сдобива с партньори, от които и да иска, трудно може да се отърве. И взаимодействието с които все повече я въвлича като страна в конфликтни ситуации, където иначе тя не би имала особени интереси. Тази нейна политика е възприета с ярост в Берлин, защото освен всичко друго, тя е в прекален дисонанс с провалите на германските дипломатически инициативи. Немците предпочитат да избягват критичната преценка на собствените действия и да си обясняват случващото се през призмата на английската отмъстителност и руската неблагодарност. И да се опитват да намерят реванш не като се откажат от грешните си подходи, а като задълбочат тяхното прилагане.</span></span></p> <p>&nbsp;</p> <div>&nbsp; <hr /> <div id="edn1"> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><a href="#_ednref1" name="_edn1" title="">[i]</a>[i] Война на Оранжевата република и Трансваал (малки държавици, намиращи се на територията на днешни ЮАР и Мозамбик) срещу Англия (1899&ndash;1902 г.). Завършва с трудна английска победа.</span></span></p> </div> <div id="edn2"> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><a href="#_ednref2" name="_edn2" title="">[ii]</a> Улицата, на която се намира германското външно министерство.</span></span></p> </div> <div id="edn3"> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><a href="#_ednref3" name="_edn3" title="">[iii]</a> Конференцията в Алхезирас, Испания, 1906 г.</span></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> </div> </div>