- Автор: Георги Георгиев
- 16 Дек 2024
- 2369
- 21
Протестираща грузинка на антиправителствен митинг в Тбилиси, 25 ноември 2024 г. Снимка: АП
Вече звучи банално да се сочи грешката на Фукуяма за провидяния от него край на историята. Ясно е, че либералната демокрация и мира няма да се възцарят за постоянно на земята. Войните в Украйна и Близкия Изток, освен всичко друго, се превърнаха в нагледно доказателство, че войната продължава да бъде ключов атрибут в международните отношения. До степен да отключи риска от избухването на Трета световна война. С последица заличаване на днешната човешка цивилизация.
Но освен че станахме свидетели на завръщането на образа на войната, паралелно наблюдаваме и сериозното подкопаване на устоите на демокрацията. Все повече се налага усещането, че не просто демокрацията няма да се превърне в универсалната форма за управление, но и че е възможно да отстъпи и от сегашните си позиции. Пред очите ни се разкриват все повече нейни пороци и дефицити, което я кара да губи своите предимства спрямо управленските и идеологическите си антагонисти - авторитаризма и тоталитаризма.
Множеството сигнали, на които ставаме свидетели в последно време, не можем вече да ги възприемаме като отделно взети, несвързани между себе си рецидиви. Като се почне от избора на Тръмп, мине се през падането на кабинетите в Германия и Франция, през сензационния пробив на популизма в Румъния, през още по- сензационния опит за преврат в Южна Корея, та стигнем до нашенската политическа криза. Тя може да е дълбоко провинциална, но е и крайно показателна за това как от един момент нататък партиите губят потенциала или желанието да управляват, което е показател за фалит на демокрацията. Ако политическата фрагментарност достигне до нива, когато стане невъзможно съставянето на управленско мнозинство, демокрацията става безсмислена. Та нали тя в крайна сметка е само форма на управление (и далеч не е доказано, че е най-добрата) и когато не може да изпълни основното си предназначение, неизбежно трябва да бъде заменена от друга форма на управление или да настъпи анархия.
Поради самият си характер, когато демокрацията губи своя ореол (имидж), това вече означава загуба на позиции. Което отключва дебата за нейните алтернативи. Които виждаме да се реализират под две различни форми. На едната за малко не станахме свидетели в Южна Корея. Където президентът се опита чрез армията да установи лична диктатура. Друг пример са Русия и Турция, където политически фигури съсредоточават скрита власт, многократно надхвърляща това, което им се полага по конституция. Нека си припомним, че и Путин, и Ердоган управляваха страните си от позицията на министър-председатели, а президентите по това време - Медведев и Гюл, изпълняваха чисто представителни функции.
Втората форма, която може да подмени демокрацията, е силно рестриктивната демокрация. При нея в името на запазването на системния ѝ характер, силово се пресичат появите на политически алтернативи. Нещо, което видяхме да става само преди дни в Румъния и наченки за подобно нещо се забелязват в Германия, с опита да бъде забранена втората по сила партия в страната - "Алтернатива за Германия".
И ако първата форма представлява по-скоро изкористяване на демокрацията и съдържа в себе си потенциала за завръщане към истинската демокрация, то втората форма води до израждане на демокрацията и създава условия за нейната подмяна, а впоследствие и замяна. Румънският опит ясно ще покаже, че касирането на изборите за държавен глава и създаване на кабинет от всички проевропейски партии няма да донесе политическа стабилност, а ще създаде политически разлом. Който може да погълне цялата им политическа система. Защото алтернативата на бъдещото им управление ще бъде вече олицетворявана единствено от несистемни партии, с което вече борбата се пренася от конкуренцията между демократични партии в сблъсък между демокрация и не- демокрация. Какво ще произлезе от това е трудно да се каже, но засега усещането е, че демокрацията е в дефанзивна позиция.
И тук стигаме до въпрос, сходен до този за кокошката и яйцето - политиците или политиките носят вина за съвременното състояние на демокрацията. Или може би подобно деление е некоректно. Просто и двата компонента деградират закономерно и самите те са жертва на изчерпването на политическите идеи, които са двигатели на всеки политически живот. Не само на демократичния.
Неслучайно днес така силно се използва термина "послания." Вече е събитие, когато една партия или лидер съумяват да достигнат с речта или действията си до публиката. Камо ли да я завладеят. А може би това е част от проблема, защото основното усилие на съвременната политика е насочено към намирането на ефективен способ да се достигне до избирателя, а не е важно какво ще му бъде поднесено. Загуба на време е да се промотират цялостни политически концепции, защото те биха звучали скучновато и неразбираемо. В епохата на TikTok няма на кого да „продадеш“ "Капиталът" на Маркс, да речем.
И все пак надежда за демокрацията има. Ако направим аналогия с началото на миналия век, то ще видим, че Европа е преминала през политически етап, сходен на днешния. В началото на XX век също се наблюдава изчерпване на традиционния политически модел, изграден около консервативно-либералното противопоставяне. Тогава обаче избуяват социалните идеи и техните политически носители, които провокират ново политическо разделение, дало неочакван импулс за рестарт на политическите системи. Вярно, навсякъде това се случва по различен начин. Но там където социалдемокрацията решава да възприеме демократичните правила и където управляващия елит допуска социалдемокрацията като реален участник в политическия процес, демокрацията преживява своя ренесанс.
Там където подобна трансформация не е извършена, на мястото на демокрацията идват тоталитаризмът или авторитаризмът. И това става не толкова под някакво външно влияние, а вследствие на автономното политическо развитие на отделните страни. Ако след края на Първата световна война, оставяйки настрана Съветска Русия, навсякъде в Европа съществуват демократични режими, то в навечерието на Втората световна война, в Източна и Южна Европа демокрацията е заличена почти повсеместно (изключенията са Чехословакия и Финландия)
Може би и сега сме изправени пред същото предизвикателство. Нуждаем се от нова социалдемокрация. Старата е вече прекалено конформистка и системна. До степен вече да не подлежи на реформиране. И това, което може да поеме нейната историческа роля, е популизмът. Неговото сходство с левицата отпреди един век не е идеологическо, а функционално. Ако левите партии се родиха от рязкото увеличаване на броя на наемните работници, то съвременният популизъм е рожба на потребителското общество. Където хората желаят политическите им желания да бъдат изпълнявани така, все едно са си поръчали пица през Takeaway. От политиците вече се очаква не да бъдат лидери, а един вид сервитьори на политически поръчки. Ние сме на ръба на тази реалност, а може би и вече сме го преминали. Въпросът е как ще формализираме случващото се. Със забрани няма да стане, а съществуващите елити изглежда все още не са готови на компромис и залагат на конфронтацията и рестрикцията. Но и преди един век е звучало кощунствено, че левичари (определяни тогава с епитетите анархисти, антихристи и терористи) могат да участват в парламентите, да не говорим за управлението. А после лека-полека...
Сега изглежда, че популизмът е изправен пред същото изпитание. Но изпитанието всъщност е за самата демокрация.
Свързани статии: Игра със скрити заплахи
