- Автор: Георги Георгиев
- 16 Фев 2022
- 2798
- 23
Инициираната от Русия дипломатическа офанзива за прекрояване на европейската система за сигурност породи глобално напрежение, на което светът не е бил свидетел от времето на Карибската криза.
Но днешната конфронтация притежава тази характерна черта, че в нея страните не разкриват истинските си намерения и средствата, с които се опитват да ги постигнат, а предпочитат да отправят към противниците си поредица от „невидими“ заплахи.
Москва засега категорично отрича да има намерението да напада Украйна, но заявява, че ако отправените ѝ искания към САЩ и НАТО не бъдат приети, тя ще реагира по военен и военнотехнически начин. В какво точно ще се изрази той засега не става ясно. Едновременно се демонстрира пълно неглижиране на западните заплахи за налагане на санкции. Западът от своя страна категорично отказва да вземе предвид руската военна и военнотехническа заплаха, предпочита да разглежда евентуална руска агресия само като действие, насочено срещу Украйна и заплашва руснаците със санкции, без да обявява техния размер и обхват, но описвайки ги като невиждани по своята сила до момента и с унищожително действие.
Точно тази липса на конкретика не само прави много трудно двете страни да намерят някава обща база за преговори, но и ги стимулира да възприемат едно все по-крайно поведение. Без да се притесняват, че се приближават към момента, когато обстановката ще ги принуди да облекат в някаква форма „скритите“ си заплахи, ако не желаят да загубят своя международен авторитет и тежест. И тогава сегашната криза ще навлезе в една много по-опасна фаза на своето развитие. А може би вече се намираме в нея. Част от западните правителства вече се виждат принудени да планират налагането на санкции срещу Москва, дори и тя да не нападне Украйна. Или, както се изрази в своя объркан стил на говорене Борис Джонсън, ако Русия не нападне Украйна, тя въпреки всичко ще бъде наказана заради „непредсказуемото си поведение“.
Всъщност цялата истерия около предполагаемата руска агресия срещу Украйна засега се оказа един брилянтен контра-маньовър на Вашингтон и Лондон, с който те успяха да разфокусират подетата от Путин дипломатическа офанзива. Вече никой на запад не говори за поставените от руснаците две условия - веднъж НАТО да спре своето разширяване на изток и втори път - да демилитаризира собствения си източен фланг, а вниманието е насочено изцяло към руската агресивност спрямо Украйна. И вместо да се реализира руската мечта за редуциране на американското военно присъствие в Източна Европа, се стигна до неговото увеличаване, а руските опити за промяна на статуквото породиха процеси на по-силна консолидация на запада на антируска основа. Планира се разполагането на допълнителни американски военни контингети в Източна Европа, а вече се пускат пробни балони в информационното пространство за разгръщане на американски противовъздушни системи MIM-104 Patriot в Украйна, около Харков, на педесетина километра от руската граница.
Вашингтон демонстрира с действията си не просто пълното си пренебрежение към руските условия, но успя да обърне ситуацията в своя полза, така че допълнително да засили влиянието си на Стария континент. Дори и да допуснем, че сегашният конфликт се проточи безкрайно дълго, замразяването му на днешните условия ще означава нанасянето на драматично поражение на Русия. Някои руски анализатори вече пуснаха в обръщение сполучливото определение за Цушима-та на Путин.
Първоначалното намерение на Кремъл е такова преформатиране на европейската система на сигурност в ущърб на НАТО, все едно, че блокът е бил победен от руснаците. Сега нещата се обърнаха наопаки, Русия е напът да претърпи щети, все едно е загубила война.
И тук се крие голямата опасност на днешната ситуация. Никоя от страните няма да се съгласи да претърпи щети, сякаш е понесла поражение на бойното поле. С което войната се превръща в единствения начин за страната, изпаднала в безизходица (в момента това е Русия) да излезе от създалата се ситуация.
В посока на военната алтернатива работи и все по-засилващата се тенденция политическите елити да говорят за войната като за нещо, което сякаш не носи никаква опасност в себе си. От една страна, западните политици и анализатори говорят с апломб как сме задължени да се противопоставяме на Русия, да разговаряне с нея от позиция на силата, а често и направо да я игнорираме. Но не споменават и дума, дали подобно поведение не носи със себе си и определени рискове. Големи. Направо катастрофални. От друга страна Путин с действията си връща в Европа усещането за избухването на голяма война, с което се създава психологическа атмосфера, която предразполага и най-малката искра да се превърне в причина за избухването на голям пожар.
Западното разбиране, че срещу руснаците трябва да се действа максимално твърдо, не е универсaлна рецепта за мир. Има маса примери в историята, когато Русия не е отстъпвала. Кримската война, Първата световна война, сражението на р. Халхин са продукт все на руския отказ да се подчинят на чуждия диктат. В този смисъл, политиката на противопоставяне и възпиране на една държава, която разполага с около 3000 ядрени заряда и 500 междуконтинентални ракети може да се окаже крайно рисковано начинание. Водещо до гибелта на днешната цивилизация.
Този факт се игнорира от Запада, доколкото неговата артикулация води до разрушаване на самата концепция за евроатлантическото сътрудничество. След края на Студената война НАТО се трансформира от отбранителен съюз в маркер на определен цивилизационен избор и в символ на геополитическия триумф на либералната демокрация. Сега няма как пактът да не изпитва ярост и страх, че действията на Путин не само го връщат към първоначалната му роля, но го превръщат в рисков фактор за собствените му страни-членки.
Защото колкото и да не се говори за това, в днешната ситуация гражданите на натовските държави се изправят прeд все по-нарастващата опасност те самите да се окажат мишени на руски ядрен удар. Едно доста дискомфортно усещане, което, ако придобие широко разпространение в западните общества, може да доведе до ревизия на ползите от евроатлантическа ориентация. В края на краищата, не звучи никак привлекателно да членуваш във военен съюз, който повишава вероятността страната ти да бъде унищожена.
Точно в тази посока Путин се стреми да тласне и дебата за бъдещото на европейската сигурност. След като не успя да се договори със западните елити, той се опитва директно да въздейства върху западните общества. И да изпита тяхната готовност да функционират нормално под тежестта на заплахата от избухването на голям ядрен конфликт. Показателно е, че в последните месеци Москва не отправя директни закани срещу Украйна, но постоянно подчертава, че евентуалното присъединяване на Киев към НАТО може да предизвика директен сблъсък между запада и Русия.
Засега НАТО предпочита да игнорира тази заплаха, разчитайки че точно твърдото поведение и единството на пакта представлява най-добрата стратегия за възпиране на Русия. Другата алтернатива - да се отстъпи, се разглежда като повторение на т. нар мюнхенска политика, когато отстъпките, които западните правителства правят на Хитлер, само разпaлват апетитите на Германия и накрая Западът е принуден да влезе във войната от едни крайно неизгодни за себе си позиции.
Проблемът е, че ако продължим с тази аналогия, по време на Мюнхенското споразумение от 1938 г. Хитлер не е блъфирал. В случай на дипломатически неуспех той е смятал реално да нападне Чехословакия. Въпросът е блъфира ли днес Путин. Защото ако руският президент е наистина е решен да постигне своето, Украйна за него може да бъде само средство. Целта му е НАТО. Дори в буквалния смисъл на думата.
