От „гнили ябълки“калвадос не става…(2)

Крилатата фраза на френския посланик за „гнилите ябълки”само загатна за а-то, но без да докара докрай един смълчано споделян „наратив”за системната развала /corruptio - Lat./ на нрави, практики в съдебната система на България. И само там ли? За българския избирател става все по ясно, че „от гнили ябълки калвадос не става „.

Докато лидерът на АБВ „недоумява”с какво другите партии от „стабилната”коалиция са в зависимост от този или Онзи, а реформаторите не са – политическите покровителства остават като гаранция за статуквото и залог за вербално обещани реформи. И тъкмо тук, във влиянието на патронажите, както са известни в съвременната политическа наука, изглежда „заровено кучето „. Което май си отхапа опашката…

Как тъй малцинствата стават „мнозинства „. Къде отиде представителството, като институция на реалната демокрация. Дали фактът, че 70 на сто от всичко на всичко 40 на сто гласували, стига, за да обяви и президентът Плевнелиев с присъщата му еуфория, че „народът се произнесъл в полза на електронно гласуване „. Че това е победа за демокрацията. Докато ред „гилдии „, че и съдии в тоги, наред с майките, излизат на протести. Къде е истината?

• Депутатите на Радан Кънев минават в опозиция, но Петър Москов остава министър на здравеопазването. Това решиха от ДСБ след четиричасови дебати на ръководството на партията в събота вечер.

• Текстът на решението на НР на ДСБ, оповестено от Радан Кънев, гласи: „Националното ръководство на ДСБ подкрепя решението на лидера за снемане на политическото доверие от правителството и напускане на парламентарното мнозинство в 43-то НС поради отказа на партия ГЕРБ от договорения вариант на конституционните реформи и бламирането на министър Христо Иванов като министър на правосъдието.
• ДСБ подкрепя провежданите реформаторски политики от д-р Петър Москов и във връзка с решението му за оставане на поста, прие оставката му като зам.-председател на партията „.

Изводът: Сегашният управленски елит, в своята конфигурация, излъчваща мнима стабилност, не е в състояние да реализира дълбока реформа в българското общество. Веднъж поради липса на визия, втори път заради дефицита на рационално претеглена експертиза за развитие на бизнес, наука, образование, здравеопазване, сигурност, в полза на българските национални интереси. И трети път - поради характера на едно управление, което не е способно да се раздели с представата за властта, функционираща не чрез строго спазвани норми и правила, а чрез мрежи от зависимости и обвързвания в името на групови и лични облаги.

Какво по-ясно от това? Някой да има още въпроси? Питайте, питайте, пиарките на една отиваща си водевилна власт ще ви отговорят. Остана да им повярвате. За кой ли път.

Ще съумее ли българското общество да положи нови темели за здрава, наистина демократична държава? Или пак ще се завъртим около пустословия?

Тук публикуваме статията на българския социолог Пламен К. ГЕОРГИЕВ, откъс от книгата му „Корупционните покровителства в Югоизточна Европа, издадена на английски език през 2012 г. от авторитетното германско издателство Springer VS.

Шансът изглежда все още „даден „. Но не и преди всеки да поеме отговорността си на свободен гражданин. А не васал и подопечен. И да направи своя избор в полза на социалната справедливост. С нейните ерзаци бе дотук.

Ще рече – на страната ни днес е нужна смяна на системата и дълбока реформа. А тя минава през развенчаване на корупционните покровителства в политика, бизнес, образование, че и културен живот, ако щете. И това е точка първа от Дневния ред на България!

Бележка на редактора

*******************

Корупцията, в смисъла на „Теория на справедливостта” (Роулз, 1971), би могла да бъде оправдавана само когато придобивките от т.нар. „субстанционална справедливост” се окажат достатъчно големи, за да натежат отчетливо над загубата на т.нар. „формална справедливост” и когато други алтернативи не са налице. С други думи – несправедливите правила, в смисъл на основни принципи на справедливост, или приложената компетентност и оперативност, биха могат да оправдаят отчасти корупцията като своеобразна „самоотбрана” на индивиди или групи

Оттук – несправедливите правила и институции неизбежно пораждат институционална корупция. От негативни външни ефекти, като загубата за честните конкуренти и ерозията на социалното доверие, корупцията се счита за нефункционална за икономическата ефективност, както и за човешкото развитие в един по-дългосрочен план /Пол Уудроф, 2004/.

1.

Към този дискурс в областта, би могло да се подходи чрез по-синтетична операционална концепция, разкриваща не толкова корупционното поведение само за себе си, а по-скоро образците на корупционни покровителства, респ. мрежи на неформална „обща и специфична размяна”, известни в науката като патронажи. Налице са достатъчно емпирични доказателства, за да се обобщят тук няколко основни характеристики и последици от корупцията:

• Корупцията е по-висока в страни с икономики, доминирани от малък брой фирми, или там, където местните фирми са под закрила от чуждестран на конкуренция чрез високи данъци.
• Корупцията е по-висока в страни, в които съдебните институции не са добре развити, или са зависими от политическо влияние.
• Ефектът от зависимостта на съдебните органи от корупция се счита за негативен, макар и да е по-ограничен.
• Широко се оспорва тезата, че корупцията се отразява положително върху социалното благоденствие, защото чрез нея се избягват негъвкави регулации и защото е система за стимулиране на лошо платени бюрократи.
• Повечето проучвания свидетелстват, че корупцията намалява инвестициите, следователно води до спад на растежа.

Тези общи дескриптори изглеждат обаче недостатъчни, за да се осмисли корупцията в нейния балкански контекст. „Заразните” ефекти на корупцията се възприемат по нашите ширини до голяма степен като солидарност (на равнище навици) и инструментална „находчивост” от страна на корупционни „агенти, или патронажи, които действат в традиционно антагонистична и неконсолидирана социална среда.

Държавните бюрокрации се възприемат като инструмент на насилствена власт, използва на от повечето управляващи елити. Веберовата представа за рационална и отговорна бюрокрация не е позната и прилагана в тази част на Европа. Това още повече задълбочава разломите между формалните и неформални отношения, считани за противостоящи на „всеобхватната държава” и нейната машина на властта.

2.

Стратегии за борба
и превенция на корупцията

Деструктивната латентна „вътрешна съпротива” спрямо последни опити на ЕС да подкрепи модернизацията на местните бюрокрации изглежда симптоматична за повечето балкански страни в преход. Електронните правителства до голяма степен бяха използвани като източник на допълнителни помощи и бързо превърнати в „управленска” виртуална реалност, гарантираща по-малко отговорност за официалните органи, скрити зад законодателните „храсти”.

Могат да минат месеци, докато обикновените граждани (или дори разследващи журналисти) получат отговор от държавните власти тук, на Балканите, и в частност в България. Липсата на комуникация е наистина един от най-големите дефицити на местните административни реформи. Това резултира в култура на зле прикрито презрение към потребностите на обикновените хора.

Повечето местни бюрокрации наследяват пост-тоталитарната култура на „класа за себе си”. Те остават чужди на съзнанието, че са служители на обществото, на гражданството. Вместо това, повечето от тях действат като привилигирована каста, силно податлива на натиск и „заповеди отгоре”. Процедурите за публични услуги са в още по-малка степен основани на рационални системи за контрол.

Ремонополизацията на пазарите, волунтаристичните политики и липсата на политическа воля да се защити собственото население от съмнителни патронажи и покровителства, ведно с незаконното облагодетелстване на ниско образовани, професионално неквалифицирани „пионери” на прехода – доведоха до дълбоко неверие в институциите и държавата.

Последните, както пролича през последните години, абдикираха от своите социални отговорности. Това ерозира ценни достижения на демократичния напредък, в определена степен присъщи на първите години на прехода и една по-отворена политическа и културна перспектива пред Балканите.

Гражданите на „държави джуджета” изглеждат още по-фрустрирани от формите на насилствената власт и своите „босизми – (англ. „boss”), които превърнаха обществените пространства във „феодално контролирани терени” на недосегаемост.

3.

Нужна е нова институционална архитектура. Доколкото корупционните покровителства и техните мрежи от „довереници” контролират значителни сектори от обществата, или дори са вплетени в „политиката от висок ранг”, една нова институционална архитектура, проектирана и управлявана чрез взаимно отговорни европейски и национални политики, основаващи се на европейски стандарти, би могла да се счита за единствено надеждна стратегия за позитивна промяна в средносрочен план.

Главните предложения за контрол на корупцията гравитират около 3 подхода:

• Икономическият подход – свеждащ се до намаляване ролята на бюрокрацията чрез увеличаване на конкурентността в икономиката. Той изхожда от наблюдението, че корупционните действия по-рядко се извършват в ситуация на перфектна конкурентност.
• Въздържащият подход – базира се на повишаване ефективността на правосъдната система чрез увеличаване вероятността да бъдат разкрити и изправени пред съда нарушителите на закона, както и ефективни наказания за корупционни деяния.
• Снижаване на риска – цели да се избегнат прояви на корупция чрез ревизиране на заплатите на бюрократите, изложени на риск от корупционни действия. Такива стратегии предполагат, че бюрократите трябва да получават подобни по размер възнаграждения и компенсации, както приравнените към тях в частния сектор, за да се снижи рискът от корупция.

Подобни стратегии могат да изглеждат подходящи, или дори функционални за развити демократични общества с определени традиции. Има мнения, че опитът, върху който почиват повечето от тях, натрупан в годините на относителна стабилност и балансиран „двуполюсен” свят, бива наново предизвикан в новия глобален контекст.

4.

По ред причини Балканите остават все още „презаредени” с икономически, геополитически и дори културални несигурности. Това поставя под въпрос повечето стандартни подходи от гледна точка на тяхната ефективност. Как да се пребори корупцията в силно увредената социална среда, когато от чиновници най-висок ранг, явно злоупотребили с властта си за лични облаги се очаква да „възстановят господството на закона”? Как биха могли да се предпазят младите демокрации от „легализирани престъпления” чрез институции, широко използвани, за да „пречистят” статуса на високопоставени личности, оплетени в корупционни мрежи и патронажи?

Убеждението на обществеността, че „всички са корумпирани”, отразява не само горчивия цинизъм на гражданството, до голяма възприемащо се като жертва, но и „задънената улица”, в която управляващите елити, обвързани с олигархични групи, вкараха новите демокрации от Югоизточна Европа. Това е източник на един нов евроскептицизъм, свързан с твърде скъпия и протяжен „мониторинг”, или системи за контрол, които рядко водят до значимо подобрение.

Един от начините да се овладеят тези противоречиви реалности, е приложението на по-прости подходи, опиращи се на изпитани средства и глъбинно проникващи стратегии на противодействие срещу действащите корупционни патронажи. Това се отнася най-вече до тези, които генерират корупция и прибягват до корупционни практики, институционални измами и облагодетелстване в смайващо разнообразие от форми.

Доколкото ред от тях са свързани с мрежи на организираната престъпност, необходимо е да бъдат предприети законови мерки, за да се компенсират явните административни дефицити в работата на националните съдилища, прокуратурата, респ.институциите, ангажирани с правоприлагането. Само по този път може да се противодейства на девиантното поведение, което се оказва заплаха за европейската сигурност като цяло, но и националната в частност.

Общи и специфични мерки, като затягане на контрола върху регионално опериращите банкови системи, прането на пари, данъчните измами, драстичните нарушания на договорни задължения, явните злоупотребис фондове на ЕС за инфра- структурно развитие и пр. изискват нова система на регулативни мерки и специализирани политики в този сектор.

5.

На пръв поглед изглежда, че само стриктната юридическа дефиниция, респ. подход към борбата с корупцията като акт на подкуп и/или трансфер на „невидими ресурси”, съответства най-много на противоборството срещу девиантното поведение. Корупцията, обаче, включва такова поведение от страна на официални служители, както в обществения, така и в частния сектор, при което те незаконосъобразно се облагодетелстват (респ. свои близки), или подтикват други да вършат това като злоупотребяват с позицията, на която са поставени (Световна банка, 1997).

Доколкото глобалните сили на пазара обхващат цели нации и културни региони, корупцията в определена степен се превръща в своеобразен инструмент за „алтернативна интеграция” в един дезинтегриращ се свят. Корупцията може и да изглежда нелицеприятна, но участието в малко прозрачни патронажи и покровителства, или дори такива с публично оспорвана репутация, изглежда приемливо.

Повечето взаимно облагодетелстващи отношения между патрон и клиент се схващат като рискови полета на пазарна активност. Те компенсират в известна степен нарастващата несигурност в един глобализирал се свят.

Причините, поради които общественото доверие е уязвимо на измяна, произтичат следователно не само от формалните асиметрии, основаващи се на информационни, или технологични предимства, богатство, потенциални ресурси и пр. Те са свързани с по-дълбоки културални различия и разломи в системата на неформалните отношения, каквито са уязвимите полета на „общ и специфичен обмен” (Айзенщад, 2002 Ронигер, 1984).

Неформалните взаимоотношения, като средство за социално и политическо влияние, следователно, трябва да се имат предвид, когато се атакува корупционното поведение в неговата комплексност.

6.

Моделът „принципал – агент”Дефицитите на модела „принципал - агент” илюстрират казаното. Моделът на „принципал-агент” и този на „принципал – агент - клиент”, колкото и да са полезни за осмислянето на корупцията в големи организации, до голяма степен се оказват неадекватни, когато се изправят лице в лице с модерните технологични мрежи и информационни ресурси. Последните широко се използват като предимства в един дигитализиран свят.

Счита се, че моделът на „принципал - агент” се фокусира върху обясняването на опортюнистично и корумпирано поведение на агента, каквито са предаването на „доверието на принципала”, като се предполага, че принципалът не е корумпиран, а правилата на организацията са честни и справедливи.

Корумпираността на агента, обаче,също е предаване на общественото доверие. Корумпираният клиент в не по-малка степен нарушава принципа за честност и върши измяна по отношение очакванията на други клиенти и обществеността. Нещо повече – правилата на дадена институция или организация също могат да бъдат несправедливи. А от тук и принципалите могат да бъдат корумпирани.Това води до нови недоразумения, доколкото повечето антикорупционни програми подхождат към реалностите едва ли не като към някакъв „социален резерват”, заразен от корупция.

Струва си тук да се изведат някои маркери за идентифициране на корупционно поведение в една „обичайна” концептуална рамка, каквато са корупционните патронажи и покровителства.

Реципрочност и корупционен патронаж

Патронажите се дефинират като аналитични конструкции, прилагани за осмислянето на широк спектър от най-различни социални взаимоотношения. Бог – човек, светец – поклонник,кръстник – кръщелник, господар – васал, земевладелец – ратай, политик – избирател и т.н. Подобни дихотомии най-често са „заредени” с различни семантични значения. При все това те могат да бъдат полезни, доколкото навеждат на едно Хегелово „изключено трето”, или по-малко осмислена „другост” (Бауман, 2000).

Патронът и патронажите разпределят не само материални ресурси. Те често оперират успешно чрез симпатия, бащинска привързаност, лоялност, власт и/или подчинение, знание и доверие. Обикновено те се считат за идеални конструкции, които организиратн ашите вярвания, чувства, идеи, както и акцентираните жизнени потребности и дори прости междуличностни отношения. Тяхното „преплитане” с формалните структури на обществата е повлиявало върху вземането на решения,институционалните функции, или дори „голямата” политика.

Повечето от тези взаимозависимости на отношенията „патрон-клиент”, или дори приятелства, значително се различават в контекста на различните култури и религии.
Това положение следва да се има пред вид, особено от експерти, вдъхновени от едно „шито по мярка” социално инженерство в областта на борбата с корупцията.

За да се разбере по-добре това, което обменят патронът и клиентът, тук си струва да разгледаме видовете реципрочност, както и какъв тип партньори практикуват тези реципрочности. Могат да бъдат идентифицирани три типа реципрочност (модерна и античносредиземноморска):

1. обща реципрочност – полюс на солидарността;

2. балансирана реципрочност – средно
положение;

3. негативна реципрочност
– несоциалният полюс.

• Общата, или т.нар. генерализирана реципрочност, се отнася до взаимодействия от алтруистичен характер, когато интересите на „другия” доми
  нират (напр. „солидарният полюс”).Обикновено тя се простира до членове на рода и роднинските връзки.
• Балансираната реципрочност се ориентира към взаимни интереси в един по-прагматичен порядък (напр. кой какво дава на другия). Често тя включва съседи или съселяни с техните традиционно добросъседски взаимоотношения.
• Негативната реципрочност преследва личен интерес за сметка на „другия”, който може да бъде чужденец или враг – оттук и определянето й като „несоциален полюс”.

Всеки човек, който директно, или индиректно приеме, се съгласи, или предложи да приеме облага от друг човек, за да го облагодетелства, се счита за виновен в престъплението корупция. Макар че има активна и пасивна страна на това престъпление, и двете страни се считат за еднакво виновни за корупционното деяние.

Патронажите интегрират повечето от тези предпоставки по един дълбоко проникващ и „приемлив” начин. Техните корупционни качества могат да бъдат
описани накратко тук:

• Те обхващат едностранни злоупотреби от страна на правителствени чиновници, каквито са измамите и непотизмът, както и злоупотреби, обвързващи публични и частни лица чрез подкупи, източвания на ресурси, злоупотреба с влияние и измама.
• Корупционни покровителства могат да възникнат както в политическите, така и в административни служби и се определят в „малки”, „големи”, „организирани” или „неорганизирани” форми.
• Макар че могат да съдействат за криминални действия (такива като контрабанда с наркотици, пране на пари и дори проституция), те не се ограничават само с тези дейности.
• Наред с казаното, корупционните патронажи злоупотребяват с (обществена) власт за лично облагодетелстване, което е в нарушение на обществения интерес. Те предполагат смесване на частната и публична сфера или незаконен обмен между тези две сфери.
• По същество корупционните патронажи включват обществени служители, които действат в интерес на частни концерни (лични или такива на техни приближени), без да зачитат или като действат изцяло срещу интересите на обществото.

7.

Политически покровителства. Повечето тоталитарни режими в Югоизточна Европа компенсираха уязвимостта на принудителната си власт и неспособността да догонят благоденстващите западните страни, чрез силно централизирани, всеобхватни държавно-партийни патронажи. Назначенията, извършвани в по-малка степен по заслуги и по-често съобразно политическата лоялност (номенклатура, непотизъм), култивираха специфични типове клиентела и множество разновидности на „флуидни” лоялности. Те още се считат за инструменти при купуването на влияние и съхраняването на властта.

Вертикалните и хоризонтални отношения „патрон - клиент” по този начин станаха още по-зависими от мрежите на „довереници”, опериращи на либерализирания пазар. Партиите окуражиха подобни покровителства като средство да се компенсират икономически или други дефицити и за да се интегрират в международно утвърдени политически и други институции.

Повечето партии от ерата на прехода се формираха като колективни клиентели на насърчени от властта и глобални патронажи (групи по интереси), и по-малко като генератори на реални политики. Корупционната симбиоза между политика и бизнес доведе до масов отказ от социален ангажимент и породи своеобразна резистентност към усилията за рационална промяна.

Според проучването 1 900 000 граждани от пълнолетното население на България /1999/, са давали пари, подарък или оказвали услуга при взаимодействията си със служители в обществения сектор Центъра за изследване на демокрацията през последната година. Това означава, че всеки трети или четвърти у нас е бил въвлечен в корупция. Не е изненада, че активната страна при даването на подкуп са били служителите, а не гражданите. Те обикновено откликват на подкуп само, когато такъв им е бил поискан. Проблемът поставя България в групата на страните с много сериозен корупционен натиск, е изводът от събраните данни.

Несъмнено пътят към модернизация и реформи на институциите в България изисква взискателна селекция в съграждането на модерна българска държавност. Формалните задачи на една нова институционална архитектура, каквато изглежда неизбежна за излизане от състоянието на „апатия”и резистенция към всяка позитивна промяна, изисква култивирането на нова култура на гражданско участие. Тук лидерството от „класически”партиен тип, изглежда все по-ограничено. Докато ролята на силна държавност, подкрепена от неправителствени организации, сдружения на независими интелектуалци, личности, доказали своя съзидателен потенциал и морални качества, респ. готови на безвъзмезден принос в полза на обществото вече играят ролята на „мета”патронажи, от нов порядък и с отговорност за човешкия прогрес.

Ще разбере ли и нашият елит на прехода този необратим тренд на глобалния и взаимно обвързан свят? Едва ли всички. Но максимата на днешния Zeitgeist /дух на времето/ повече от друг път е „Всички, но не всеки”. А изборът е лично дело.