- Автор: Георги Георгиев
- 16 Окт 2021
- 3676
- 36
България за първи път ще се сблъска с феномена да провежда едновременно избори за Народно събрание и за президент на републиката. Само по себе си това представлява един нов прецедент за нашата история и е трудно да се каже кой от двата избора ще се радва на по-голямо обществено внимание. Още повече, че те хем са здраво преплетени, хем са разположени на различни политически плоскости.
Ситуацията изглежда става още по-заплетена, след като става въпрос за провеждането на трети поредни предсрочни парламентарни избори. Явно се намираме в нов политически период, който ще задава на президента много по-голямо значение и влияние. Вече сме свидетели, как функционирането на два последователни служебни кабинета наложи усещането, че се намираме в президентски режим на управление, което означава не просто появата на един осезаем контрапункт на традиционната ни парламентарна форма на управление, но и води до определена девалвация на „цената“ на останалите играчи в българската политика.
Като общество ние безспорно се сблъскахме за кратко време с поредица от политически прецеденти, но това не означава непременно, че трябва да очакваме изненадващи резултати от предстоящите избори. Напротив, най- вероятно е да наблюдаваме тривиална развръзка: Румен Радев да спечели на втория тур, а следващият парламент отново да не може да състави правителство. И в това няма да има никаква трагедия. Защото най-ясно изразената и най-силно въздействаща тенденция в обществото ни е неприязънта към ГЕРБ. И ни се струва, че живеем в объркано и смутно време, точно защото тази основна политическа координата е непрекъснато прикривана, осмивана и подменяна от трубадурите на бившето управление.
Днес тя е атакувана посредством две основни послания - необходимостта да се състави на всяка цена редовно правителство и необходимостта от национално помирение и обединение. Първото послание всъщност е прикрит начин ГЕРБ да се върне бързо във властта. Защото днес партията на Борисов се намира във възможно най- неблагоприятната ситуация: тя хем е извън управлението, хем няма срещу себе си конкретен противник, през чийто „труп“ да може да постигне своята реабилитация.
Очевидно ГЕРБ се бяха брилятно подготвили да повторят сценария си от времето на Орешарски. Те заложиха достатъчно финансови и социални капани в наследството, което оставиха след себе си, с надеждата, че едно управление на новите политически субекти, т. нар. партии на промяната, бързо ще се изхаби от прилагането на необходимите непопулярни мверки и скандалите, съпътстващи неминуемо всяко ново коалиционно обединение. След това с помощта на Гешев можеха да спретнат някой по-остър скандал, от рода на аферата с КТБ, така че общественото напрежение да се наелектризира до степен, не само да изчезне обществената резистентност към Бойко Борисов, но и той отново да влезе в ролята си на спасител на Бълагрия. И да заеме триумфално мястото си на Дондоков 1.
Но т. нар. политическа нестабилност, с която постоянно ни плашат медиите, всъщност изпълнява ролята на щит на обществото срещу манипулативната стратегия на ГЕРБ. Сегашното положение на нещата не позволява на бившите управляващи да заемат позата на яростна опозиция, доколкото няма налице ясно ситуирана управляваща комбинация. И ГЕРБ е принуден да изразходва голяма част от енергията си напразно. А времето е от критична важност за партията. Нейната клиентела все повече ще се отдръпва, а привържениците ѝ ще се обезсърчават. За партията е страшно необходимо да инкасира някакъв значим успех. Но двата последователни провала за съставяне на кабинети в 45-то и 46-то Народно събрание не позволиха стратегията на ГЕРБ да влезе в действие. И е наистина иронично как днес партиите на промяната се обвиняват взаимно за това кой е виновен да няма редовно правителство и не осъзнават, че това се оказа техният спасителен билет.
Ако бе съставено правителство на малцинството с участието на ИТН, ДБ и ИСБГ, подкрепено неохотно от БСП, щеше окончателно да се постави кръст на обществените надежди за настъпването на осезаема политическа промяна. Ние видяхме как само при опита си да поемат изпълнителната власт новите партии предизвикаха грамадно разочарование в редиците на собствените си избиратели. Може да се каже, че точно тяхната неопитност им помогна да избегнат опасност, която щеше да ги размаже, ако бяха проявили повече професионализъм. Разбира се, ИТН плати основно цената на „провала“, но по-същественото е, че сривът на партията на Слави не повиши притегателната сила на ГЕРБ. Наместо вектора на промяната да бъде пречупен, той намери своето продължение в новата формация на Кирил Петков и Асен Василев.
Очевидно обществото ни продължава да е отворено към появата на нови политически субекти и продължава да търси през тях постигането на бъдещата формула на управление. Все още доминира надеждата, че е по-добре да изберем нещо ново, отколкото да се връщаме към старото. И партиите на протеста (те са такива, не защото са организирали и оглавили протестите през миналогодишното лято, а защото се появиха или усилиха позициите си благодарение на протестите) не бива да се връзват на уловката, че този път на всяка цена трябва да се състави правитеслвто. На нас като общество явно ни е нужно още време, за да се освободим от товара на миналото си и днешното положение работи в тази посока. Дали това ще стане бързо или бавно вече зависи в голяма степен от президентските избори.
Ако Радев бъде преизбран, експеримента със сегашната „нестабилност“ може и трябва да продължи. Незабавното изчегъртване на ГЕРБ не се състоя, но омаломощаването му е в ход. Независимо, че постоянно ни повтарят, как партията на Борисов ще бъде отново първа политическа сила, истината е, че на всеки следващи избори тя получава все по-малкък брой абсолютен брой гласове. Последните социологически изледвания също показаха, че тя губи нови 2-3 процента в сравнение с резултата си от месец юли. Доверието пък към самият Бойко Борисов е едва 15%. За сравнение, Кирил Петков е одобряван от почти 34% от българите. Което още веднъж потвърждава по-горното ми твърдение, че мнозинството българи далеч не са готови да се вслушат в непрестанните призиви за помирение и обединение. И ако за нещо можем да виним партиите на протеста, то това е, че те не съумяха да се превърнат в автентични представители на радикално настроеното анти-ГЕРБ общество.
Общество, което все пак вярвам ще съумее да пресече и втората стратегия на ГЕРБ - да се върне във властта посредством кандидатурата за президент на проф. Атанас Герджиков. Засега безпрецедентното информационно промотиране на личността му не предизвика някакъв по-особен „уау“ ефект. Дори напротив, създаде се досадното усещане, че бе доста пресолена гозбата в опита да ни бъде представена появата на един „ортодоксален гербаджия“ като някакво невероятно политическо попадение.
Фактът, че призивите за национално обединение заглъхват бързо, че натрапените ни обединители се дискредитират още по-бързо, означава, че анти-ГЕРБ (и анти- ДПС) настроенията ще предопределят резултатите и от следващите избори. Ако Румен Радев запази сегашното си позициониране на обществената сцена, той ще си остане естествения обединителен център на силите, борещи се срещу статуквото. Което ще му донесе грамаден политически актив в бъдеще. Ако за нещо държавният глава може да бъде критикуван към днешна дата, то това не е, че разединява нацията, а че не демонстрира константно анти-ГЕРБ поведение. Което ще бъде в унисон с желанията на преобладаващата част от обществото и ще разтегли максимално във времето процеса на стигматизиране на ГЕРБ. Едва по-късно ще настъпи моментът за сформиране на стабилно парламентарно управление в България. Дотогава ще ни се налага да избираме между сегашната нестабилност или завръщане към мафиотокрацията. И за да не се случи второто, си струва и за в бъдеще да ходим на избори на всеки четири месеца.
Свързани статии:
"ИТН се провали в ролята си на основен враг на ГЕРБ"
"Предизборният сценарий на ГЕРБ"
