Много е трудно да се пише за Ратко Младич. Обикновено не се получава портрет на човека, а история на това, което той е извършил. А също и изненада от хората, които точно затова го харесват. От всички големи престъпници на югославските войни Младич е най-еднопланов: това е просто военен, прераснал в просто убиец, но останал просто балканец. В него няма нищо от двете лица на Милошевич, който с усмивка наляво разпалваше войни, а с усмивка надясно се обявяваше за миротворец. Няма нищо и от убедената античовешка философия на Караджич, който отстояваше геноцида не само с гранатомет, но дори и с класически ямб. Докато Младич нито е манипулирал, нито е философствал, докато е съучаствал в общото дело на тримата. Той е просто оръдие и изглежда, че като всяко оръдие се е интересувал предимно от това дали стреля прецизно.
Най-силният драматургичен елемент в неговата биография е в това, че е снимал на видео и си е записвал в дневници престъпленията, които е извършил. Най-задълбоченият филм за геноцида в Сребреница е направен от американския документалист Лесли Уудхед и кошмарът на този филм е в това, че той е напълно документален – правен е по кадрите, заснети от хората на Младич, а после разпространявани от самия главнокомандващ на черния пазар.<br /><br />Пет-шест години след войната в Босна никой не знаеше, че такива касети съществуват, но после изведнъж се появи една. Малко по-късно те нараснаха до пет и дълго време се смяташе, че повече няма да има. На тях са заснети предимно хора, които минути след видеозаписа ще бъдат убити. Част от осемте хиляди убити мъже в Сребреница се виждат на тези кадри: как са седнали на поляна, обкръжени от босненски сръбски войници, как стават от тревата и под конвой тръгват нанякъде, как войниците ги карат да викат по име техни познати и роднини, които са успели да избягат.<br /><br />Но през февруари миналата година сръбската полиция извърши обиск в дома на жената на Младич. Оттам бяха иззети общо 120 аудио- и видеокасети, които бяха предадени на трибунала в Хага и се превърнаха в доказателствен материал по други дела, това на Караджич включително. Без да говорим за намерените при същия обиск дневници, водени от Младич от 1991 до 1996 година, тоест през целия период на войната, плюс няколко месеца преди и след нея.<br /><br />Сръбското правителство коментира тези открития, като каза, че тази история „е за доктор“. Както попита министър Расим Ляич, „кой нормален човек би записвал собствените си телефонни разговори“? Ами вероятно този, който вярва, че извършва епохален акт на справедливост, като „отмъщава на турците“ за техните пет века (това е почти дословен цитат от Младич – има го на видео и е казано преди да влезе в Сребреница).<br /><br />При толкова много доказателства, грижливо натрупани от самия извършител, въпросът за доктора вече не се отнася само до Младич. Въпросът е защо, на фона на всичко това, той продължава да е смятан за герой от твърде много хора. Дали е защото прилича на обикновените хора от своя район, със своята любов към турбо фолка, тридневните сватби с хорàта и ракията в сянката на асмата? Или е тъкмо защото е извършил всичко, което е извършил? Най-тежкият отговор за Сърбия би бил в комбинацията на двете възможности. А по всичко личи, че този отговор е най-близък до реалността. Иначе нямаше да може Младич да оцелее в Сърбия толкова дълго време – цели 16 години.<br /><br />16-те години укриване на Младич са много различни от 13-те години укриване на неговия съратник Караджич. Караджич беше започнал втори живот и си беше променил външността със семпли средства. Младич не е правил това, напротив, запазил е както външността, така и навиците си. Очевидно не е мислил, че истински рискува, когато се появява на улицата в обичайния си вид.<br /><br />През 2003 година един сърбин прилежно ми издиктува адреса на белградското кафене, в което Младич ходел всеки ден около пет следобед. Един друг ме посъветва да ида на мач, но да гледам да е от важните мачове – Младич не ги пропускал и винаги отивал във ВИП ложата. Трети ми даде и адреса, на който Младич живеел (впрочем точно на този адрес е правен и обискът, в който са открити дневниците и касетите, само че чак през 2010 г.).<br /><br />Тогава не ги питах най-важното: защо разказват на мен за тези адреси, а не ги издиктуват на някой с правоприлагащи функции. Все пак така биха могли да спечелят 5 милиона долара (толкова бяха обещали САЩ за информация, която доведе до залавянето на Младич). Вместо да изясним този въпрос, разговорът се ограничи с разсъжденията за лицемерните сръбски власти – казват, че не могат да открият Младич, а всъщност изобщо не го търсят, но изкарват враг на Сърбия всеки чужденец, който им каже, че го е видял я на мач, я в кафенето, я близо до къщата. Години наред сръбското правителство отричаше, че Младич е на територията на Сърбия, като се позоваваше на факта, че го търсят, но не могат да го открият. Сега, когато го намериха, твърдят, че ще разследват въпроса кой го е укривал толкова дълго време. Според сръбски журналистически източници обаче точно там е работата – че никой не го е укривал. Появи се дори твърдение, че Младич всъщност не е живял в къщата, в която го арестуваха, а е отишъл в нея две седмици по-рано тъкмо за да изчака да го арестуват.<br /><br />Но ако това са само подозрения и опасения за някакъв заговор, то официалната част от историята е не по-малко смущаваща. Всъщност вече сме натрупали твърде много и твърде подозрителна информация за това как Младич се е намирал в Сърбия не само със знанието, но и със съдействието на властите. Знаем, че до 2002 година той е бил зачислен на щат в армията на тогавашна остатъчна Югославия със столица Белград. Че поне до 2005 година е получавал пенсия на високопоставен военен. Че през 2009 година е бил опериран в държавна белградска болница и после е преминал химиотерапия. И че почти през цялото време нещо е работил, включително и като работник на един строеж в провинцията, който е бил финансиран с европейски пари.<br /><br />Всичко това само за кратко беше позабравено от международната общност, която с пълно основание приветства ареста на Младич и обяви, че за Сърбия започва нова ера. Редица правителствени говорители заявиха, че Белград си е отворил пътя към едно отдавнашно желание: да получи статут на кандидат за член на ЕС.<br /><br />Главният прокурор на трибунала Серж Брамерц обаче даде сигнал, че нещата не са толкова черно-бели. Веднага щом Младич беше предаден на трибунала, Брамерц направи едно много показателно изявление: че няма да смекчи вече написания си негативен доклад до ООН за сътрудничеството на Сърбия с трибунала. Това, че докладът е негативен, беше известно отдавна. След като Брамерц приветства ареста на Младич, той беше заявил, че ще си ревизира доклада, тъй като в него липсва тази изключително важна подробност. После обаче каза, че нищо няма да пренаписва и че докладът ще си остане такъв, какъвто е бил. Колкото до приветствието му към Сърбия за това, че най-после е арестувала Младич, то ще „остане устно“, каза Брамерц. Това е послание за някаква реципрочност – ако вие намерите някого, когото не сте търсили, то и аз мога да ви похваля, без да го казвам.