Малко неочаквано може би ще започнем отзад напред; не от причините за войната, а от нейните последствия. Миналата седмица някои направиха равносметка на почти четиригодишното действие на програмата на руското правителство за доброволно преселване на рускоезично население в Северен Кавказ; защото нито една война – пък била тя и продължителна като Кавказката, не може да се смята за напълно успешна без ясна представа за устройството на новите земи. А единствено създаването на многонационална народностна среда в северокавказките републики може да осигури развитието им в бъдеще.

Прогонването на 350 хиляди нечеченци от Чечения след 1989 г. например остави републиката без достатъчно специалисти за развитие на стопанството; от общо почти 290 хиляди славяни – руснаци, украинци и белоруси, там в началото на Първата чеченска война днес са останали малко под 25 хиляди. Сега няма да се занимаваме с геноцида, който беше устроен за нечеченското население в Чечения в началото на 90-те години на миналия век; налага се само мимоходом да отбележим, че когато десетки хиляди славяни бяха избивани там, а останалите спяха върху куфарите си в лагери в северните части на републиката, така наречените правозащитници надаваха писъци до небесата как били клани чеченците (вж. и Свързани текстове); скоро ще се върнем с по-обстойно разглеждане – защото е наличен съвсем пресен пример за това, на ролята на Запада в кървавите сблъсъци на Кавказ и в Средна Азия.

Думата ни беше за отсъствието на специалисти за развитието на стопанството в северокавказките републики; този недостиг придобива комичен оттенък сега – поради невъзможност да се осигурят преподаватели по чужди езици например, включително и по руски език, в средните и висшите училища в Чечения, се налага часовете по чуждоезиково обучение да се провеждат чрез видеоконферентна връзка с преподаватели от цяла Русия.

Дано да е станало ясно дори с този малък пример, че завръщането на рускоезичното население в кавказките републики е от огромна важност. А програмите за заселване на руснаци в тези републики са постигнали незначителни резултати през последните 4 години; причината е в доброволния им характер – след хилядите избити славяни на Кавказ в началото на 90-те години на миналия век, едва ли може да се очаква особен наплив на желаещи заселници там, особено доброволно.

* * *

Успоредици

(продължение от миналата неделя)

Военна част по време на зимното настъпление на руската войска през 1845 г., разположена до Шали, Централна Чечения; литография на Григорий Гагарин (1810-1893); 1847 г.; частна колекция

Заселването на Кавказ от славянско население всъщност никога не е било доброволно, за разлика от Сибир например. Кавказ не притежава никаква привлекателност като постоянно място за обитаване от славяните; през Средновековието славянските племена възникват и се развиват в равнините на Централна и Източна Европа, те старателно заобикалят големите планински масиви, също и Кавказ. Едва в първите векове на миналото хилядолетие славяните плахо се „изкачват” по високите места на планините, като трудно привикват към непривичните им условия там; както показват археологическите проучвания и у нас, и в подножието на Карпатите, и около Олимп.

Славянските колонисти на Кавказ след присъединяването му към руските земи винаги са се заселвали по държавна поръка. Основната маса руски заселници на Кавказ – включително и казаците в Предкавказието, започват да обитават планината по нетърпяща възражения държавна поръка – за усвояване и охрана на тия земи.

Защо започнахме от края?! За да подчертаем ясния неколонизационен смисъл на Кавказката война и на цялостното завоюване на Кавказ. Планината има за Русия единствено стратегическо значение – чрез завоюването й трябва да се свърже вече присъединеното чрез поредица от присъединителни договори Закавказие – по искане на местните грузински, арменски и азербайджански владетели, с руските земи. Като място за масово заселване планината не е предвиждана никога.

В руската народопсихология от ХIХ–ХХ в. обаче устойчиво битува представата за Кавказ като „обетована земя“. Точно за културно-психологическите основания и резултати от Кавказката война пише често в уводните си статии редакторът на влиятелния „Московские ведомости“ М. Н. Катков непосредствено преди края на войната в периода 1863–1864 г., а не за битки, нефт и топли морета. Културно-психологическа е и основата на убеждението в руското общество през целия ХIХ в., че Кавказ е лечебното място за всички лични драми. Писателят А. Л. Зисерман (1824–1897) отбелязва учудено: „Руската младеж е обхваната от непонятно болезнено стремление към Кавказ“. Сигурно и днес стотици хиляди биха написали като Л. Н. Толстой в своя дневник: „Цяла сутрин мечтах за покоряването на Кавказ“. За Русия и руснаците Кавказ остава най-романтичната част от руската история, главна нейна мечта. Русия не би изоставила Кавказ независимо от цената. След повече от хилядолетие активно общуване Кавказ също не би могъл без Русия. Именно тази свързаност изглежда да е вечна.

Руски войници черпят вода от извор по време на Кавказката война, обстрелвани от засада; отрядите на планинците често причакват войниците при водоизточниците, за да им попречат да си доставят вода и да напоят конете. При противодействието си срещу руската войска, кавказките отряди често използват партизанска тактика; литография върху камък на Михай Зичи (1827–1906) от цикъла „Кавказки картини”; Scènes du Caucase. Composées et dessinnées sur pierre par Zichy [СПб, 1853]

Кавказката война не е историческо събитие, по което са решени всички научни въпроси. Напротив, нито началната й дата е общоприета – различните автори дават като начало ту 1829, ту 1817 г., нито дори нейната цялостност е неприкосновена – съществуват историци, които предпочитат да говорят не за единна Кавказка война, а за поредица от войни във времевите граници от 1817 до 1864 г. Нито е времето да обсъждаме тези научни предпочитания, нито тук е мястото за това; сега ще ни е достатъчно само да видим колкото е възможно по-ясно връзката между Кавказката война и нашата съвременност.

Покоряването на Кавказ и присъединяването му към Русия започва в средата на ХVI в. с ясни цели – за укротяване на бурните съседи, заради природните богатства и с прословутия поглед към южните морета и Персийския залив. Започва в условията на обичайните трудности, в почти дружелюбна обстановка, с активната подкрепа на местните феодални владетели, които един след друг молят Русия за подкрепа срещу опасностите, идващи от юг. Все още нищо не предвещава тривековните усилия за овладяването на планината.

Несъмнено постепенното ожесточаване на съпротивата на планинците, създаването в крайна сметка на Северокавказкия имамат, шериатското въстание на чеченци, ингуши и дагестанци по време на Руско-турската война от 1878–1879 г., през 1905 г. и в периода 1917–1920 г., трябва да се свържат с пълната победа на исляма по тези земи към първото десетилетие на ХIХ в.

Ислямът води отчаяна битка за надмощие в крайно незаинтересована и мултирелигиозна среда навсякъде в планината и в Закавказието с променлив успех повече от 12 века. Въпреки че ислямизацията в Източен Кавказ започват арабите твърде рано, някъде даже от края на VII в., въпреки някои ранни паметници на ислямската култура от ХII–ХV в., запазени и в Карачаево-Черкезия, въпреки кървавите усилия на Тимур, на кримските ханове, на турските султани, дори през 1794 г. карачаевци продължават да погребват мъртвите си по езически, да ядат свинско месо (забранено им още през 1710 г.), а преди да тръгнат на лов за диви прасета се молят, според италиански пътешественик, само на езическия си бог на лова Апсати – „не ни обиждай, дай ни голямо и тлъсто диво прасе“.

Точно с победата на исляма, а не толкова с някакви особени личностни характеристики на планинците ще трябва да се обясни съпротивата на местните въоръжени отряди – те яростно нападат (вж. Изображенията в първата част на тоя текст) и веднага след това изчезват в непроходимите дебри на планината.

В Руската империя смелостта на кавказците, включително и на чеченците, се цени високо, някой друг път ще разгледаме участието им във Втората световна война например. Те са постоянни участници в личните царски конвои, от тях е съставена прочутата с храбростта си по време на Първата световна война Дива дивизия.

В Кавказката война участват руски генерали, които по-сетне – те самите или членове на техните семейства, ще видим и като участници в Освободителната руско-турска война от 1877–1878 г. Вляво – княз Александър Дондуков-Корсаков (1820–1893) е участник в завладяването на Чечения през 1856–1857 г. и командващ руските войски на Кавказ през 1882–1890 г., през 1878–1879 г. участва в Освободителната руско-турска война, а след завършването й е начело на Временното руско управление до юни 1879 г. Вдясно – барон Иполит Вревски (1814–1858) е командващ челния отряд руски войски по време на Кавказките войни и загива при завоюването на Дагестан; неговата съпруга – баронеса Юлия Вревска (1838 или 1841–1878), продава семейното имение до Орел в началото на Освободителната руско-турска война за да създаде с получените пари санитарен отряд, в който тя остава като обикновена медицинска сестра; умира от тиф в хода на войната до Бяла, Русенско.

* * *

Кавказката война има особено място в руската история, а и в многохилядолетното разселване на славяните – от времето на протославянските археологически култури между Одер и Висла през първото хилядолетие преди нашата ера до днешните обширни славянски земи, заемащи почти една шеста от световната суша. Тази война трябва да се разглежда в обща група с други две успешни войни – за завладяването на Средна Азия и с Освободителната руско-турска война от 1877–1878 г.; всички те са показателни за успешния за Русия ХІХ в.; и продължават да се отразяват неизменно в нашето съвремие.

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/komentari/news/rusiya-ne-mozhe-da-izostavi-kavkaz

(Русия не може да изостави Кавказ)

http://glasove.com/categories/komentari/news/rusiq-i-severen-kavkaz-obrecheni-da-sa-zaedno

(Русия и Северен Кавказ: обречени да са заедно)

http://glasove.com/komentari/32426-pravata-na-choveka-moje-no-za-vsichki

(Права на човека? Може, но за всички)