- 10 Sep 2020
- 56
- 9
В момента Либия функционира като една матрьошка. Колкото по-дълго трае агонията на местния режим, толкова повече политически пластове се оказват скрити в нея. Един от тях се оказа следният – покрай поведението на Кадафи Съединените щати за първи път подкрепиха Международния наказателен съд (МНС) и го призоваха да разследва действията на режима в Либия. А досега не само че не подкрепяха този глобален съд, но дори го наричаха нелегитимно бюрократично творение. Друг е въпросът, че тъкмо покрай оттеглянето на подкрепата на САЩ това напълно легитимно творение наистина доби редица бюрократични характеристики. Просто нито един смислен международен проект не може да съществува ефективно, ако е лишен от експертната и политическа подкрепа на САЩ. Тъкмо от тази гледна точка няма нищо по-важно от това САЩ да подкрепи съда и един ден да подпише устава му. А първата стъпка в тази посока беше направена точно сега, през тази седмица, когато се изчерпи и последната капка търпимост за режима на Кадафи, и Съветът за сигурност на ООН призова Международния наказателен съд да започне разследване. САЩ гласуваха „за“.
<strong>Какво става в Либия и какво може да разследва съдът<br /></strong><br />Никой не може с точност да каже какво става в Либия. Ясно е само това, че в повечето градове, в които протичат демонстрации срещу Муамар Кадафи, има убити хора, за които се твърди, че са цивилни. Това, което позволява на МНС да се намеси, е тъкмо тази ключова дума: „цивилни“. Ако в Либия умираха военни, воюващи с други военни, това по-скоро не би влизало в юрисдикцията на съда.<br /><br />Международният наказателен съд има право да разследва само следните групи престъпления: геноцид, военни престъпления, агресия и престъпления срещу човечеството. С малки изключения всички тези престъпления се изразяват в насилие срещу цивилни.<br /><br />Според главния прокурор Луис Морено Окампо, откакто са започнали размириците в Либия, той е идентифицирал поне 9 инцидента, които се вписват в юрисдикцията на МНС. Първият и най-сериозен от тях е свързан със самото начало на конфликта, когато в Бенгази са убити 257 демонстранти. Останалите осем инцидента не са толкова масови (или поне прокурорът няма данни за такава масовост) и се отнасят към събития, протекли в други градове на страната.<br /><br />Всичките инциденти, които разследва Окампо, засега са квалифицирани като елементи на престъпленията срещу човечеството. Засега е известно, че тези елементи са „убийство“ и „незаконно задържане“. До този момент МНС няма потвърдени данни за това, че самолети на режима са бомбардирали цивилни.<br /><br /><strong>Откъде се взимат точни данни за това, което става в Либия<br /></strong><br />Международният наказателен съд беше силно иронизиран от властите в Либия, заради това, че започва разследване. Режимът в Триполи твърди, че в страната няма нито един международен следовател и затова прокурорите не могат да правят какъвто и да било извод за извършени престъпления. Би Би Си твърди, че говорител на правителството нарекъл разследването чиста шега, понеже то разчитало само на медийни репортажи.<br /><br />Така реагираха властите на Руанда, Югославия и Ирак, когато международните разследвания опряха до уюта на местните диктатори. Те бяха напълно прави, както сега са прави и либийските им колеги – първите съдебни данни наистина идват от медиите. Само че това не е омаловажаващ факт, а точно обратното. Видяното през очите на камерата и репортера после отива в съда, където повечето журналисти се съгласяват да свидетелстват, щом става дума за престъпления от мащаба на геноцида (обичайният журналистически отказ от даване на показания се отнася за престъпления от съвсем друго естество и за случаи, в които от репортерите се иска издаване на източници).<br /><br /><strong>Кое е необичайното в разследването на либийския случай</strong><br /><br />Онова, което не е за вярване в либийския случай, е бързината. Дотук Международният наказателен съд е образувал няколко дела, с които е провокирал критично отношение към себе си, и то предимно заради извънредната си мудност. Обикновено прокурорите месеци наред проверяват даден случай, за да преценят дали тепърва да започнат разследване, което после да предадат на съда и месеци наред да чакат преценката на съдиите за това дали делото е подготвено. В либийския случай обаче става дума не за месеци и години, а за дни – размириците започнаха на 15 февруари, а на 3 март прокурорът на МНС вече беше обявил, че започва разследване. Нека няма съмнение, че причина за тази скорост е единодушието на международната общност по отношение на събитията в Либия. В превод – съгласието включително и на САЩ.<br /><br />Другата необичайност на либийския случай е в това, че съдебните, политическите и неправителствените организации по света се озоваха в удивителен синхрон по темата „Кадафи“. Това по нищо не прилича на случая със Судан. Тогава МНС (с огромно закъснение) повдигна обвинение към президента на страната заради геноцида в провинцията Дарфур, а в отговор съдът беше нападнат не от друг, а от ООН. Международната организация твърдеше, че властите в Судан не бива да бъдат дразнени с повдигане на обвинения, докато на територията на страната има мисия на ООН. Този аргумент предизвика вълна от възмущение, но това не помогна. Тогава ООН се озова в изненадващата роля на орган, препятстващ правосъдието. Нищо подобно не се забелязва в случая „Либия“. Сега всички са „за“.<br /><br />Тази очевидна обвързаност на политическото и съдебното поражда за пореден път въпроса за това дали наистина е възможно едно глобално независимо правосъдие за най-тежките престъпления, познати на света. Но докато на дневен ред е конкретната тема Кадафи, така успешно обединила необединяемото, теоретичните разсъждения ще замрат. Ще ги възкреси чак поредната битка за справедливост в Судан.<br /><br /><strong>Дали САЩ прави завой по отношение на МНС</strong><br /><br />Международният наказателен съд е една от онези теми, по които САЩ имат подчертано непоследователна политика. Този съд беше наречен „мечта на човечеството“ от администрацията на президента Клинтън. В средата и края на 90-те Вашингтон изпрати едни от най-силните си юристи, които да изработват устава на бъдещия съд, замислен още след края на Втората световна война. На 31 декември 2000 година президентът Клинтън подписа Римския статут, с който се учредяваше МНС.<br /><br />Буквално месеци по-късно новият президент Буш отхвърли участието на САЩ в тази инициатива. Неговият аргумент беше в това, че едно глобално правосъдие би могло да изложи на риск американски военни, които участват в различни мисии по света. Съвсем на сериозно Джордж Буш поиска от редица държави, подписали устава на МНС, да обещаят, че няма да предават в Хага американски граждани, ако такива граждани някога се превърнат в обвиняеми. Американските юристи бяха отзовани от работните групи, по нататъшните устройствени документи на МНС се изработваха вече без тяхно участие. В консервативния американски печат МНС взе да се описва със сатирични похвати. Колкото по-мудно действаше съдът, толкова повече основания за подигравки даваше.<br /><br />Сега, при администрацията на президента Обама, САЩ за първи път подкрепиха съда. Това се случи миналата събота, когато Съветът за сигурност поиска от МНС да разследва действията на режима на Кадафи. По настояване на САЩ в призива беше добавена и една допълнителна клауза – че ако се наложи разследване на чуждестранни граждани, то ще бъде препратено към съдебните органи на съответните им държави. Това уточнение беше прието от останалите страни, макар и с усмивка. Това е незначителна отстъпка на фона на голямата крачка напред.
