- Автор: theguardian.com
- 02 Март 2023
- 7568
- 44
Украинският лидер Володимир Зеленски, германският канцлер Ангела Меркел и Владимир Путин, декември 2019
Автор: Анатол Ливен, theguardian.com Следвайте "Гласове" в Телеграм
Тази война е по вина на Русия. Но и европейските страни не помогнаха с нищо като отблъснаха Русия сред най-непослушните.
Защо Владимир Путин нападна Украйна и се опита да превземе Киев през февруари 2022 г., а не години по-рано? Москва винаги е искала да доминира Украйна и Путин е изразявал причините за това в свои речи и изявления. Защо тогава не се опита да превземе цялата страна или по-голяма част от нея след украинската революция през 2014 г., а само анексира Крим и оказа ограничена полутайна подкрепа на сепаратистите в Донбас?
В първата годишнина от престъпната инвазия на Русия в Украйна си заслужава да помислим как точно стигнахме до тук и накъде могат да отидат нещата.
Наистина, в продължение на години руските хардлайнери критикуваха лидера си, че не нападна по-рано. През 2014 г. украинската армия беше безнадеждно слаба. При Виктор Янукович руснаците имаха проруски, демократично избран украински президент, а инциденти като убийството на проруски демонстранти в Одеса представляваха добър претекст за действия.
Причината за досегашното въздържание на Путин се крие в основата на руската стратегия от 90-те години на миналия век, която искаше да създаде по-голяма дистанция между Европа и Съединените щати и в крайна сметка да бъде изработен нов ред за сигурността в Европа, при който Русия е пълноправен партньор и уважавана сила. Винаги е било ясно, че пълномащабна инвазия в Украйна ще унищожи всякаква надежда за сближаване със Западна Европа, тласкайки я за обозримото бъдеще в ръцете на американците. Успоредно с това, подобен ход би поставил Русия в дипломатическа изолация и в опасна зависимост от Китай.
Тази руска стратегия правилно беше разчетена като опит да се разедини Западът и да се циментира руска сфера на влияние в страните от бившия Съветски съюз. Наличието на един европейски ред за сигурност с Русия на масата обаче би елиминирало риска от руско нападение срещу НАТО, ЕС, а най-вероятно и срещу Украйна. Щеше също да позволи на Москва да упражнява по-разхлабено влияние над съседите си – вероятно нещо подобно на сегашния подход на Съединените щати към Централна Америка – вместо да ги държи в здрава хватка. Това беше идеята на Михаил Горбачов – приветстван от Запада тогава – за „общия Европейски дом“.
За определено време Путин споделяше тази идея. Той писа през 2012 г.: „Русия е неделима, органична част от Велика Европа, от широката европейска цивилизация. Нашите граждани чувстват себе си европейци.“ Сега тази визия е изоставена в полза на концепцията за Русия като отделна „Евразийска цивилизация“.
Между 1999 г., когато Путин дойде на власт, и 2020 г., когато Байдън беше избран за президент на САЩ, руската стратегия преживя тежки разочарования, но също и доста окуражаващи знаци от Париж и Берлин, за да се поддържа жива.
Путин и френският президент Макрон се срещнаха в Москва през февруари 2022
Най-систематичният опит на Русия да договори нов европейски ред за сигурност беше по време на президентския мандат на Дмитрий Медведев в периода 2008-2012 година. С одобрението на Путин той предложи споразумение за европейска сигурност, което щеше да замрази разширяването на НАТО, ефективно да осигури неутралитета на Украйна и другите страни, и да институционализира консултации между Русия и водещите европейски страни. Но западните държави дори не се престориха, че гледат на тези предложения сериозно.
През 2014 г. вероятно предупрежденията на канцлера Ангела Меркел за „огромни щети“ върху Русия и руско-германските отношения накараха Путин да спре подкрепата си за сепаратистите в Донбас. В замяна, Германия отказа да въоръжава Украйна, а Франция стана посредник на Минските споразумения - 2, според които Донбас трябваше да се върне в Украйна като автономна територия.
През 2016 г. руските надежди за раздяла между Западна Европа и САЩ бяха съживени от избирането на Доналд Тръмп – не поради някаква конкретна негова политика, а заради силната враждебност, която той предизвика в Европа. Но избирането на Байдън събра отново американската администрация и западноевропейския естаблишмънт. През тези години се видя също и че Украйна отказва да гарантира автономия на Донбас, а Западът не оказа никакъв натиск върху Киев да го направи.
Всичко беше придружено и от други развития, които накараха Путин да вземе решение и да действа по въпросите, засягащи Украйна. Едно от тях беше стратегическото партньорство между САЩ и Украйна от ноември 2021 г., което съдържаше перспективата Украйна да се превърне в силно въоръжен съюзник на САЩ, на практика пълноправен, но неназован, който в същото време продължаваше да заплашва, че ще си върне Донбас със сила.
Преди няколко месеца германският и френският лидери Ангела Меркел и Франсоа Оланд заявиха, че споразуменията Минск-2 за автономията на Донбас са били просто маневра от тяхна страна, за да дадат на Украйна време да изгради въоръжените си сили. Руските хардлайнери са били винаги убедени точно в това, а през 2022 г. явно и самият Путин е стигнал до същото заключение.
Въпреки това, почти до навечерието на инвазията Путин продължаваше безуспешно да притиска най-вече френския президент Еманюел Макрон да подкрепи споразумение за неутралност на Украйна и за директни преговори със сепаратистките лидери в Донбас. Ние, разбира се, не можем да знаем със сигурност дали това би накарало Путин да отмени инвазията. Но подобен ход на Макрон би отворил дълбоко разделение между Париж и Вашингтон и би съживил в ума на Путин старата и дълбоко вкоренена руска стратегия за разделение на Запада и за изработване на споразумение с Франция и Германия.
Сега Путин изглежда е напълно съгласен с най-крайните руски националисти, че на нито едно западно правителство не може да се вярва, и че Западът като цяло е неумолимо враждебен към Русия. Въпреки това, той остава уязвим за атаките на тези хардлайнери, заради сериозната некомпетентност, с която се провежда инвазията, както и заради обвиненията им за предишната му наивност по отношение надеждата за сближаване с Европа, които сега изглеждат напълно оправдани. Именно от техните среди идва най-голямата заплаха за управлението на Путин сега, а не от страна на либералите. И това, разбира се, прави много трудна задачата му за търсене на какъвто и да е мир, който не изглежда най-малкото като победа за Русия.
Междувременно руската инвазия и съпътстващите я зверства унищожиха и малкото останала истинска симпатия на френските и германските официални власти към Русия. Мирният и консенсусен ред за сигурност в Европа изглежда много отдалечен. Но докато Путин и неговата престъпна инвазия в Украйна са основно отговорни за това, трябва да признаем също и че Западна и Централна Европа не направиха нищо, за да се опитат да запазят жива мечтата на Горбачов за общ eвропейски дом.
Анатол Ливен е директор на програмата за Евразия в Института за отговорна държавна политика Куинси.
Източник: theguardian.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
