България в ерата на fast food политиката

<p>През миналата година кметските избори в исландската столица Рейкявик бяха спечелени от формация, нарекла се &bdquo;Най-добрата партия&rdquo;, която пародира сериозните политици. Нейното първо предизборно обещание бе да не изпълни нито едно от обещанията си. Лидерът на тази партия, бивш комедиен артист, вече управлява Рейкявик със &bdquo;солидната&rdquo; програма, че ще бъде преди всичко забавен кмет.</p> <p>Тези примери показват, че нито политиката, нито демокрацията вече са онова, което са били в ерата преди залеза на големите идеологии, преди появата на телевизора с дистанционно управление, преди интернет, преди масово достъпните кредити. Естествено промяната в характера на политическите борби не тръгва от България, но и в нашата страна тя се вижда доста ясно.</p> <p>Навремето когато бях студент по история ме учеха, че политическият живот в следосвобожденска България може да бъде проследен в програмите на основните политически партии, в техните вестници и парламентарните речи на лидерите им. Съвършено други неща трябва да търсят бъдещите изследователи, които ще са захванат с историята на политическата партия ГЕРБ. Програма, вестник, визионерски речи? Няма ги. Програмата на ГЕРБ е сбор от моментните настроения на партийния лидер, който по природа е впечатлителен човек и бързо си мени мнението. Собствен вестник (или телевизия) пък въобще не му е нужен, защото творческото верую на 90% от българските медии е да отразяват на първо място и подробно всички изяви на премиера. Речи лидерът на ГЕРБ няма. Затова пък има безчет интервюта, от които става ясно, че &bdquo;на нас ни вдигат рейтинга, а на Станишев му го сваляха&rdquo;.</p> <p>Борисов може и да няма политическа програма, но не е някакъв близкоизточен сатрап, придобил властта с военен преврат или по наследство. Него го избраха. Демократично и честно. Може и да го преизберат дори. Защото това, което по-рано се смяташе за странност в политиката, днес вече е норма. Симеон Сакскобургготски спечели изборите не само без програма (нали не броите за такава 800-те дни!), но и без партия. Четири години по-късно той влезе в коалиция с БСП &ndash; партия наследник на комунистите, които му отнеха трона. И за капак в тази управленска конфигурация бе и ДПС &ndash; партията на етническите турци, на които пак комунистите сменяха имената. Накрая дойде Бойко Борисов като пълно отрицание на това, което по-рано се смяташе за политика. За него политическата борба е нещо почти телесно &ndash; продължение на победите му на тенис, футбол, карате и всички други спортове, с които се е занимавал, или на уличните сбивания, в които е участвал като дете.</p> <p>И отново да напомним &ndash; това, което става в българската политика съвсем не е уникално. Защо да се чудим на идейния тюрлю-гювеч на тройната коалиция след като най-голямата европейска демокрация Германия в продължение на един пълен мандат бе управлявана от ляво-дясна коалиция на християндемократи, прегърнали се със социалдемократите? И това съвсем не бе някакво правителство на &bdquo;националното спасение&rdquo;, взело властта в кризисен момент. Защо да връзваме кусур на Борисов, след като пред очите на изумената Европа през последните няколко месеца под управлението на Виктор Орбан Унгария бързо се свлича до нивото на &bdquo;демократичните стандарти&rdquo; в страни като Узбекистан и Венецуела? А можем ли да наречем нашия премиер ексцентричен, ако го поставим на фона на Берлускони? Членството в големите европейски политически семейства също става все по-алогично. ДПС например е в Либералния интернационал, макар че ако съдим по отношението на Ахмед Доган към неговите избиратели, той би трябвало да е в някой Интернационал на дребните феодали или на робовладелците, а не на либералите.</p> <p>Преди няколко дни политическият проект на Меглена Кунева придоби плът и кръв чрез регистрацията на сдружение &bdquo;България на гражданите&rdquo;. Но откъде да се вземат тези граждани? Дори и 100% от тях да гласуват за Кунева, тя пак няма да получи повече от 15% на парламентарните избори. Истината е, че гражданите вече ги няма. На тяхно място в избирателните списъци стоят предимно консуматори, които не могат да бъдат запленени от никакви мащабни обществени проекти, защото консумацията е индивидуален, а не колективен акт. Политиката е целенасочено усилие да се идентифицираш с някакъв голям колектив, с визия за бъдещето на страната, с набор от идеи, ясно отличими от идеите на други такива големи колективи от политически активни хора. Потреблението не е усилие, а импулс.</p> <p>Консуматорският стил на живот лишава политиката от сюжет. В България десетина години след падането на комунизма се поддържаше илюзията, че в националния политически двигател има някакво гориво и борбата между СДС и БСП е на ясна програмна основа. Но това всъщност бе доизживяване на едно противоборство, прекъснато грубо от Сталин през 40-те години на ХХ век. Едните играеха на струната на антикомунизма, а другите &ndash; на носталгията по комунизма. Към началото на нашия век този сюжет се изчерпа и на негово място така и не дойде друг. Моловете и мобилните телефони изтикаха на заден план в съзнанието на хората спомена за лагерите или за социалното равенство при комунизма. Вярно, през 2001 г. премиер стана един политически реликт от миналото, но той нямаше никакво желание да възражда отминалото противопоставяне.</p> <p>За изчезването на политическото в България вина нямат нито бившият цар, нито Бойко Борисов. И двамата са само симптоми за това, което се случва с обществения организъм и най-вече с индивидуалните модели на гражданска активност. Новите комуникационни технологии ни вкараха в света на <em>fast food</em> информацията. Днес всяко знание е достъпно с две-три кликвания на мишката или едно превключване на телевизионния канал, но нищо не се осмисля. Текст по-дълъг от десетина реда просто не се чете. Или се оставя &bdquo;за после&rdquo;, докато междувременно прегледаме още няколко заглавия, които може да са по-интересни. А може и да не са, но трябва да се провери. Е, кой тогава ще забоде нос в дълги политически програми, изискващи интелектуални усилия и воля за пренебрегване на ежесекундните информационни дразнители. <em>Fast food</em> информацията ражда <em>fast food</em> политика. Малкото останали избиратели, които въобще се интересуват от политика, следят само новините емоционални дразнители &ndash; кой кого обидил/похвалил, кой увеличил/намалил пенсии или данъци и, разбира се, кой политик какъв е в личния си живот. И не са виновни партиите, че лишават от сюжет политическия дебат. Просто такъв продукт се търси и те това предлагат. Пазарна икономика.</p> <p>В тази ситуация популизмът става единствената печеливша политическа карта. Тук откровено популистките формации (националистическите са тяхна разновидност) въобще не ги броим. Става дума за мощно нахлуване на популизма в реториката на традиционните партии &ndash; на тези, които печелят изборите и управляват. Рационалните аргументи вече нямат значение, защото поведението на избирателите (истинският популист винаги ги нарича &bdquo;граждани&rdquo;) не е рационално. Вотът за парламент, президент или кмет е като гласуване за герои от риалити шоу &ndash; избираш си някой, който по неизвестни причини ти е симпатичен, макар че той не е нито най-умен, нито най-хубав. На този фон няма по-глупаво (а може би подигравателно-иронично) твърдение от любимата фраза на българските политици, че разчитат на &bdquo;мъдростта на избирателя&rdquo;.</p> <p>Вместо в сравняване на идейни платформи изборите се превръщат в сблъсък на лични харизми, фризирани от политическия пиар. Политтехнологиите замениха идеологиите. Опитни експерти по направляване на общественото мнение убеждават политиците, че изборната победа е въпрос на политически маркетинг и на малко свободен финансов ресурс за покупка на гласове. А Бойко Борисов е дотолкова отвъд политическото, че дори и политически маркетинг не му е нужен. От неговите медийни изяви се леят талази простодушие и няма никакви съмнения, че то е естествено, а не му е вменено от ловки политтехнолози.</p> <p>България вече е в ерата на <em>fast food</em> политиката. Българите също като американците играят боулинг сами и са убедени като жителите на Рейкявик, че никоя партия няма да спази предизборните си обещания. Диетолозите казват, че <em>fast food</em> ресторантите докарват на клиентите си затлъстяване и застрашават здравето им. А <em>fast food</em> политиката е породена от закърняване на гражданските инстинкти и е опасна за общественото здраве.</p> <p>&nbsp;</p> <p>* <em>Пламен Димитров е историк и политолог, член на Българското геополитическо дружество. Автор е на стотици научни и журналистически анализи в областта на геополитиката и международните отношения. В момента завършва книга със заглавие "Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион".</em></p>