Влади Апостолов пред "Гласове": Между бонбонената естетика на „Барби“ и ядрената заплаха на „Опенхаймер“ Холивуд остава верен на прогресивната пропаганда

автор: Лора Асенова 

Следвайте "Гласове" в Телеграм 

"Аз очаквам грандиозен колективен хленч от средите на либералните и прогресивни активисти, особено на пост-модерните феминистки за чудовищната липса на номинация за режисурата на „Барби“

"За съвременния Холивуд няма неудобен и неподходящ момент да си прокарат посланията."

"Двата филма са естетически противоположности – бонбонената естетика на „Барби“ и ядрената заплаха на „Опенхаймер“. Но те се превърнаха във финансов феномен, който почти спаси Холивуд"

"Просто Холивуд изглежда няма капацитета да се откаже от пропагандата си, но се опитва да я замаскира с комерсиализъм, номинирайки обилно най-касовите филми.", казва Влади Апостолов пред "Гласове".

Вчера излязоха номинанациите за тазгодишните награди "Оскар". Разбира се, сред тях откриваме очаквани заглавия, но някои от големите блокбъстъри участват слабо, а други са съвсем съзнато подтиснати. Какви послания ни изпраща Холивуд тази година и кое си струва да се гледа, разнищваме списъците с кинокритика Влади Апостолов.

- „Опенхаймер“ взриви номинациите. Има цели 13. Очаквах „Барби“ да ни завладее, но се очертава нещо по-интересно. Как си обяснявате този успех, какви са качествата на филма, с които той печели толкова много номинации?

- Очевидно имаме едно огромно желание на организаторите на наградите „Оскар“ да привлекат обратно публиката, която се оттегли в последните години. Двата филма са естетически противоположности – бонбонената естетика на „Барби“ и ядрената заплаха на „Опенхаймер“. Но те се превърнаха във финансов феномен, който почти спаси Холивуд. „Опенхаймер“ направи близо 1 млрд. долара, а „Барби“ събра близо милиард и половина. Кристофър Нолан е любимец и на Оскарите, и на критиците, и на сериозната, но и на масовата публика. Той сам каза, че е изненадан от това, че един филм, който е биографична драма, в която основно хората си говорят за наука и за бомби, прави 1 милиард. Това е безпрецедентно. И калкулацията на хората, които му дадоха толкова много номинации е, че това едновременно е престижен филм като за награди, но в същото време е и гледаем филм. Тоест той събира най-доброто от двата свята. Така организаторите се опитват едновременно да спасят рейтинг и репутация. „Барби“ също има достатъчно номинации. Просто те удариха джакпота, че два филма, които не са комиксови супергерои, успяха да направят такъв успех. А трябва да подчертаем, че самото награждаване се нуждае от рейтинг и от връщане на публиката, защото в последните 10 години историята на Оскарите е история на стремглаво сриващи се рейтинги.

 

- А покачват ли си репутацията, когато не дават толкова номинации за „Барби“? Например Марго Роби отсъства от категорията за главна женска роля, а Грета Гъруиг от тази за режисьор.

- Аз очаквам грандиозен колективен хленч от средите на либералните и прогресивни активисти, особено на пост-модерните феминистки за чудовищната липса на номинация за режисурата на „Барби“. Не можем да говорим за феномена „Барби“, маркетиран като феминистки блокбъстър, без да кажем, че той беше прегърнат и от мъжката аудитория. И фактически в истинската звезда на „Барби“ се превърна образът на Кен. Този аватар на потиснатия патриархат, който в някакъв момент се събужда. Страшно много мъже игнорираха основното послание, артикулирано и от Грета Гъруиг, че това е филм за женското овластяване, и го гледаха иронично като един манифест на осъзнатия Кен. Тук трябва да откроим и фигурата на Раян Гослинг като символ на това. Той има култови роли във филмите си за мъжкари, самотни вълци, леко депресирани, леко мрачни като в продължението на „Блейд рънър“, „Само Бог прощава“, „Живот на скорост“. Това са поредица от роли, които издигнаха този архетип на самотния, меланхоличен, но способен на крайна агресия мъж. И образът му на Кен стимулира много тези намигвания за патриархата. И страшно много хора казаха „Ние отиваме да гледаме „Барби“ заради Кен“. И ето че Раян Гослинг е номиниран за поддържаща мъжка роля, както и песента му. Има хора, които няма да са доволни, че „Барби“ изобщо има номинации, но ми се струва, че така Холивуд се опитва да задоволи всички вкусове. Тоест да има за всеки по нещо – „харесахте Кен – ето ви Кен, има и за „Барби“ – ето за нея най-добър филм и най-добър сценарий, харесахте „Опенхаймер“ – ето ви страшно много номинации за него“.

- Холивуд дава на публиката това, което тя иска да получи. Какво се оказа – какъв е нейният вкус?

- Ако декодираме успеха на „Барби“ – публиката иска пищно пресъздадена носталгия. Куклата Барби е символ на миналото за милениълите. „Опенхаймер“ показва, че публиката иска и филми, които са за мислеща публика. Това е интелектуален пъзел. Нолан обича да си играе със структурата на времето, да си ангажиран да разбереш какво точно се случва. Такива са и филмите му „Дюнкерк“, трилогията за Батман, „Интерстелар“, „Мементо“, в който действието се развива отзад – напред с идеята за паметта, „Генезис“, който е филм за сънищата и подсъзнанието. Той комбинира естетиката на блокбъстъра – разкошно хореографирани, пищни екшън епизоди, с нещо, което постоянно трябва да го мислиш защо се случва. Почти всички негови филми се превръщат в събитие и може би „Опенхаймер“ беше кулминацията. Има го и това подлъгване на публиката – „ние сме умни, щом гледаме този филм“, което го прави и престижната опция. От тази година също можем да заключим, че страшно много филми за супергерои, които преди бяха златна мина, се провалиха. 

 

- При „Опенхаймер“ е ясно, че е многопластов. Но какво привлече хората да гледат този кич „Барби“, освен че е носталгия по миналото и отявлен феминизъм? 

- „Барби“ е феномен на социалните мрежи. Хората отиваха да гледат „Барби“, за да ги видят. Имаше маркетингов елемент, че ти принадлежиш към това общество. Разбира се, трябва и да си облечен в розово и задължително да се снимаш. Това беше феномен, особено в женската аудитория, че „Барби“ е част от тяхната идентичност. Дори розовият цвят завладя света през лятото. 

- Колкото до маркетинговия ефект – има и доста пълнометражни филми, които направо излязоха в стрийминг платформите. Така ли вече ще бъде – няма да гледаме премиерите на кино, а вкъщи? Това променя киноиндустрията със сигурност. 

- Страшно много хора, които обичат да гледат кино в тъмния салон, а и самите кино вериги са отчаяни от изключителната революция, която се извърши в реално време от големите стрийминг платформи, които разполагат с огромен капитал и чудовищни ресурси. Те замениха старата студийна система и в момента имаме технологични гиганти. Свръх корпорация като тази на Джеф Безос например може да си позволи да даде 1 милиард за сериал по „Властелинът на пръстените“, като 250 милиона от тях са само за правата. Това нито едно студио дори не може да си го помисли. Има стрийминг платформа, която си позволи да даде 100 милиона бюджет за 3-часовия филм на Мартин Скорсезе. Технологичният възход, ако не уби, то поне сериозно рани идеята за ходене на кино. И само подобни социални събития, каквито „Барби“ и „Опенхаймер“ именно бяха, могат да се борят с този феномен. Отиваш там, защото знаеш, че и други хора ще са там и сте в социална среда. Иначе тази индустрия се срива и това показват резултатите на другите филми, които бяха доста слаби.

 

- Единият от тези филми на новото поколение индустрия е „Убийците на цветната луна“. За него Мартин Скорсезе получава десетата си номинация в категорията „най-добър режисьор“. Какви са качествата на тази лента?

- Скорсезе през последните години е една от тези живи легенди, чиито всеки филм е събитие. А и всеки техен филм почти неизбежно получава номинации за всичко. Самият той много късно получи „Оскар“ за режисура, чак с „От другата страна“ преди около 15 години, когато вече имаше шедьоври като „Шофьор на такси“, „Разяреният бик“, „Добри момчета“, „Казино“. Тоест има един такъв момент на компенсация на тези легенди, които са били пренебрегнати на Оскарите по-рано. Отделно, темата на „Убийците на цветната луна“ е социално ангажирана. Става въпрос за индианско малцинство, за исторически важен период, може да се каже, че е и политически коректен филм. Тоест с трите компонента – жива легенда, социално ангажирана тема и стрийминг лобирането, имаме перфектна комбинация за номинация. 

 

- Друг такъв филм, излязъл първо в платформа, е „Маестро“. Аз бях много очарована от предишния филм на Брадли Купър – „Роди се звезда“, докато този ме измъчи. Не ми хареса, че от страхотната история за гения, фокусът е изместен върху неговата бисексуалност. Страшно холивудски сюжет.

- За съвременния Холивуд няма неудобен и неподходящ момент да си прокарат посланията. Другото, което Холивуд много обича, са така наречените успешни актьори режисьори. Като Кевин Костнър, Мел Гибсън, Клинт Истууд. Образът, особено когато е секс-символ, на актьора режисьор е много важен за архетипната архитектура на Холивуд. Затова и Брадли Купър е толкова успешен, но той разбира се е и талантлив. При „Маестро“ имаме този меланж от секс-символ режисьор и актьор, тоест „умен и красив“, историческа драма за важна фигура и разбира се вечните теми – малцинства, различна сексуалност, трябва да доказваме тези хора колко са били мачкани тогава и колко нетолерантно е било миналото към тях. 

 

- Какво още забелязваме от пропагандата на Холивуд в тези номинации? В категорията за документално кино е продукцията „20 дни в Мариупол“. 

- Ако човек разгледа внимателно списъците, ще открие, че във всяко заглавие има някаква комбинация от големите послания. Може да са актуалните геополитически послания, вечните теми или културните послания относно сексуални и етнически малцинства. Друго заглавие, с което ще дам пример – „Клети създания“, което е описвано като феминистка версия на „Франкенщайн“. Просто Холивуд изглежда няма капацитета да се откаже от пропагандата си, но се опитва да я замаскира с комерсиализъм, номинирайки обилно най-касовите филми. Идеята е да събере идеологията си с финансовия си интерес, което не винаги се получава. „Барбенхаймер“ имаше успех това лято, но много е вероятно самата церемония отново да се превърне в един модерен каталог на прогресивна пропаганда. 

 

- „Наполеон“ също доста рядко се среща из номинациите. 

- Той беше провал и това си личи и по липсата му в категориите. Ридли Скот, който вече е над 85 години, и Хоакин Финикс, който е изключително уважаван и актуален, се провалиха тежко. Но това се дължи на историческата недостоверност. Отново прочитът на „белия лош мъж“ подразни публиката. За съжаление Ридли Скот сам оцапа своето наследство на създател на исторически епоси като „Гладиатор“, който беше огромен успех без почти никаква политика, докато „Наполеон“ е обратното. Някак си беше възприето, че хората не са добре запознати с историята и ще възприемат всичко, което им се поднесе с малко епична музика.

 

- Но сред заглавията със сигурност има и такива, които е редно да отличим като любопитни от тези, които не са чак толкова популярни. Като „Перфектни дни“, филм за Япония на Вим Вендерс.

- Той е стар любимец на българската публика. Винаги е любопитен за фестивалната тълпа. Интересно е да наблюдаваме срещата на европейски автори с Далечния Изток. Сещаме се и за шедьовъра „Хирошима, моя любов“. Самият Вендерс също е подвластен на духа на времето, но той винаги е бил такъв. Рядко можем да открием такива европейски режисьори, които да не са в съзвучие с либералния ритъм. 

 

- Като казвате европейски, ето има и едно заглавие от Франция – „Анатомията на едно падане“, номиниран дори за филм на годината. 

- Ако има събитие на годината, което изведнъж се появи от локално до световно ниво, е именно този филм. Той беше показан у нас на Фестивала на френския филм. Очевидно публиката го разпозна като майсторски психологически портрет, в който има и криминална интрига и това е находка. Много рядко европейски филми пробиват в Америка и зрителите, и критиката, или и двете. Понякога има и такива азиатски филми, какъвто беше случаят с „Паразит“. 

Много интересен, който ще може да се гледа през годината, сигурно ще бъде „The Holdovers“ с Пол Джиамати. Чух много добри отзиви и за „Past lives“. Интересно е доколко е вярно за „American fiction“ с Джефри Райт, че е сатира на модерните либерални ексцесии. Много често, когато американските медии пишат, че нещо е сатира, то всъщност е валидация на същото, която например за 5 минути осмива либерализма, но през останалите 95 осмива реакциите към либерализма. Но така се рекламира „American fiction“, че Холивуд е осъзнал докъде е стигнал и се опитва да се коригира. Трябва да споменем в категорията за анимация миналият и през България „Момчето и чаплата“ на наистина един от най-големите легенди– Хаяо Миядзаки. Името му е марка и синоним на престижна анимация, така че това със сигурност е интересно. 

 

- Като стигнахме до чуждестранните имена и вече до категорията за интернационална лента, ние защо не успяхме да се класираме? Каква е политиката сред международните заглавия по това, което виждаме?

- В такива категории, където цял свят се състезава, е тежка игра на лобита, на кампании и по никакъв начин не е гаранция, че само най-добрите филми влизат в номинациите. Българското предложение „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев имаше достойно представяне в Европа, спечели големите награди на фестивалите в Карлови Вари и в Рим. Други два негови филма също са се борили за номинации, най-близо беше „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, който влезе в short list-а. Но това е само състезание на кампании. Вижте, че този път сред номинираните в тази категория има само големи държави с традиции в киното – Италия, Япония, Испания, Германия и Великобритания. Това също е интересен сигнал. 

- За финал, нека да завършим с Вашите прогнози за големите категории. А ще разберем за кои сте били прав на церемонията на 10 март.

- Приемайки риска от пълен провал и без да залагам пари, казвам, че:

За „най-добър филм“, където все пак има доста заглавия, според мен, ще отличат или „Клети създания“, или „Опенхаймер“. Ако е „Клети създания“, това ще спечели битката му с „Барби“ за „феминистки филм за годината“.

За „най-добра режисура“ пак бих заложил на Йоргос Лантимос за „Клети създания“ или на Кристофър Нолан за „Опенхаймер“.

За „най-добър актьор“ може би Килиън Мърфи за „Опенхаймер“. 

За „най-добра актриса“ – Лили Гладстон за "Убийците на цветната луна". Няма по-сигурен „Оскар“ по политически коректни маркери.

За „най-добър поддържащ актьор“ има епична битка между Робърт Дауни-джуниър, който направи смазваща роля в „Опенхаймер“, но имаме и Раян Гослинг в „Барби“. Истинският „Барбенхаймер“ двубой ще е в категорията за поддържащ актьор. 

За „най-добра поддържаща актриса“ ще е най-политически коректно с Даниел Брукс за „Пурпурен цвят“.

За „най-добър оригинален сценарий“ според мен ще е „Анатомията на едно падане“ или „Past Lives“. 

За „най-добър адаптиран сценарий“ може би „Клети създания“.