Роди се нов световен кинофорум: All Lights Film Fest

Категорично трябва да се разделим с илюзиите и погрешните шаблонни представи в масовото българско съзнание, които асоциират Индия и нейното кино единствено и само с вездесъщия Боливуд, както и със „Слонът, моят приятел” (1971, реж. М. А. Тхирумугхам). Е, по-възрастното поколение – с „Бродяга” (1951, на Радж Капур) и понякога с творчеството на класика Сатяджит Рай. В по-широк културен аспект Индия у нас се обвързва и с дейността на Людмила Живкова. Друг много популярен образ си остава този на малайския пират, фикционален персонаж, създаден от италианския писател Емилио Салгари: Сандокан! В телевизионните и филмовите адаптации той е изпълняван от индийския актьор Кабир Беди, който е абсолютна звезда на Боливуд.

И така – отървете се, доколкото е възможно, от всички тези клиширани и глупави стереотипи на „Боливуд масала”. Изхвърлете ги! И се опитайте да си спомните „Кутия за храна” на Ритеш Батра, артфилма прекрасен дебют, който бе пуснат миналата година и по нашите екрани и за който писахме и в „Гласове”. Това ще ви даде начален тласък към една нова представа за съвременното индийско кино. И тя обаче ще бъде капка в… индийския океан! 

Пионерът - баща на индийското кино Дадасахиб Пхалке (1870-1944)

Безспорно индийската кинематография се отличава силно от останалите източни кинематографии. Основните разлики са следните: първо, това е огромната производителност! По последни данни на Централния филмов борд за 2014 г. са произведени над 1900 филмови творби, от които 1700 са заснети на дигитален носител и само около 200 на лента. Количественият състав се дължи и на продукцията, която излиза от кинематографиите, намиращи се в позиция на подкатегории, т.нар регионални филмови индустрии: Бангла или Бенгалската – с център Колката; хинди (Боливуд) – в Мумбай, столица на щата Махараштра; Каннада (наричат я още Сандалуд – Sandalwood) – в южния щат Карнатака; Кашмири – в Кашмир; Малаялам – в Керала; Маратхи – развита в Нашик и Колхапур, след което е установена в Мумбай. Всъщност това е и най-старият филмов център на Индия, откъдето тръгва въобще индийската кинематография. Точно там пионерът на индийското кино Дхундирадж Говинд Пхалке, известен още като Дадасахиб Пхалке (1870–1944), е създал първият истински игрален филм на субконтинента – „Раджа Харишчандра” (1913 г). Преди това през 1911 г. той прави първия си опит да създаде с покадрова снимка късометражния „Израстването на граха”; Тамилска филмова индустрия, наречена още Колиуд (Kollywood) – в Кодамбакам; Телугу – базирана в Хайдарабад, столицата на щата Андхра Прадеш. Колоритната етническа палитра, множеството национални диалекти, конфесионалното разнообразие и културният плурализъм оказват неминуемо влияние върху кинематографичния живот на Индия както в исторически, така и в съвременен план.

Из архива на Радж Капур

Какво се случи на първия, абсолютно дебютен брой на мащабния кинофестивал All Lights India International Film Fest? 

Всички тези кинематографии от регионалните филмови центрове се обединиха в обща платформа, за да се създаде ново понятие, характеризиращо изцяло киното на Индия – Indywood. Може да звучи като Холивуд, но не е, защото в проекта се вливат не само мейнстримът и комерсиалното кино, но и арт и авторските течения, независимите продукции и дебюти от всяко едно направление. Както обяви и директорът и основател на феста и филмовия пазар Сохан Рой:

Това е само началото, проектът ни е революционен и има за цел да промотира Индия и филмовата и култура в пълното й многообразие, изкачвайки нейния кинооблик на върха в световните класации. Основната задача е да трансформираме индустрията си в едно общо цяло за следващите 5 години. Като в индустрия се има предвид всичко – от производство през модерна визия и качество на киносалоните до адекватно пазарно ситуиране в международен план. Вложили сме в проекта не само много усилия и креативни идеи, но и 10 билиона щатски долара.

Не няма грешка! Абсолютно правилно сте прочели – 10 билиона! Когато първоначално чух на откриването на форума, помислих, че нещо не съм съвсем добре разбрала, защото английският с тежък малаяламски акцент доста трудно се разбира и слухът трябва да се адаптира. (Да поясня – малаялам е официалният език на щата Керала.) Същия проблем дискутирахме и с бразилския сценарист Педро Левиер, и той не беше повярвал на ушите си: Правилно ли разбрах сумата, или още страдам от jet lag, предвид дългия път от Рио де Жанейро до Кочи? 

Една от шапките-трейлър на международният форум All Lights Film Festival

Ето какво заварихме в Кочи, градът-бизнес център в най-южния щат Керала: великолепен мултиплекс със суперкиносалони (в това число ВИП зала с падащи като легло кресла и сервиране на напитки), чистота, прекрасни зали, в които се състояха както галавечерите за откриване и закриване, така и кинопазарът, коктейлите и промоциите. Да предупредя – въпреки горещото и ултравлажно време в Кочи можете да умрете от студ в закритите помещения заради климатика, пуснат на максимум. Всички измръзнахме, дори индийските ни колеги.

Изглед от един от бреговете на каналите, прорязващи Кочи. 

(Всички снимки от Кочи, Керала в статията са на Андроника Мàртонова)

Керала е стратегически щат, управляван от силно ляво собствено правителство от приблизително 30 години. Характеризира се с тропически климат, устойчиво икономическо развитие, уникално нисък процент на безработица и неграмотност на фона на останалата част на Индия. Кочи е отколешно мегатърговско пристанище (още от гръцката античност), от което тръгва пътят на подправките.

Името на селището значи малка лагуна, а самият град, разположен на няколко острова, е прорязан от множество канали. Етническата пъстрота на Кочи е забележителна – освен местното население тук през вековете се срещат китайци, араби, португалци, евреи, сирийци...

Ето защо и градът е пълен с католически катедрали, хиндуиски храмове, сирийска православна църква, а едно от важните и дори задължителни места за посещения е малкият еврейски квартал на остров Форт Кочи (старата част на града) и великолепната синагога. Храната е повече от великолепна. Хората са изключително мили и сърдечни.

Катхакали 

Тук трябва да подчертаем, че в контекста на индийската традиционна култура Керала е родина на една от най-старите сценични форми в театралния свят – Катхакали. Задължително отидете на такъв спектакъл, ако посетите този великолепен индийски щат.

Но да се върнем на феста All Lights! Броят на филмите бе 135 от цял свят, но с основен акцент от Азия, в най-широкия смисъл на думата. Няма как да говорим за всички тях, но забележете колко журита и програми имаше: първо бе т.нар Голямо жури в състезателната програма с председател иранския режисьор Кхосро Масуми. Самият конкурс при тях бе разделен на две части – утвърдени майстори и дебюти. След това друго, второ, което оценяваше Indywood панорамата, обединяваща творби от всички филмови центрове на Индия. Трето жури – за международния конкурс за късометражни и пълнометражни документални филми. Четвърто – това на късометражните игрални филми. И накрая пето – в чийто състав влязох аз, това на NETPAC – международната филмова асоциация за промотиране на азиатско кино.  

 

А сега няколко важни заглавия, не само от Индия, които си струва да бъдат гледани, силно ги препоръчвам и се надявам някой ден да стигнат и до българския екран:

Mina Walking (2015, реж. Йосеф Бараки, Афганистан, награда на NETPAC за нов глас в азиатското кино и режисура)

Изключителен дебют, съчетаващ документално наблюдение с фикционален разказ. Нашата формулировка при връчването на приза бе такава: „за брилянтен, провокативен и иновативен опит да се заснеме животът и страданието на афганистанското общество през погледа на едно невинно, подрастващо момиче от Кабул”. Прекрасен, естетически стилен и много социално силен филм, заснет с минимални средства само за 19 дни, на някои места дори със скрита камера. Изключително актьорско изпълнение на младата актриса Фарзана Науаби. Сюжетът – Мина е на 12 години и се грижи съвсем сама за баща си и сенилния си дядо. На никого обаче не му пука за нея. Единствената й мечта е да успява да ходи на училище, да се образова, да отстоява себе си и въобще да оцелява в този примитивен и деформиран от войната, неприятелски настроен и прекалено мъжки, консервативен свят. Сайтът на филма, за повече информация е: http://www.minawalking.com/

 ***

 Nekro (2015, реж. Пинар Синан, Турция – специална награда на Голямото жури за режисьорски дебют) 

 

Сюжетът ни пренася в държавна болница. Странният Ихсан е част от помощния медицински персонал, изключително интровертен и асоциален. Всъщност – единствено успява да общува и да разкрива собствената си лудост само когато разговоря с мъртвите в моргата. Докато не се влюби… Режисьорката Пинар Синан прави талантлив и категорично неконвенционален дебют в изследването на задълбочаваща се човешка лудост и последиците на смазващото съвремие, което аутопсира възможността да комуникираме на живо, с живите. Актьорското изпълнение на Мехмет Йълмъз Ак, който изпълнява главната роля, е повече от забележително. 

***

My Life With A King (2015, реж. Карло Енсико Кату, Филипини – награда за пълнометражен дебют на Голямото жури)

Топъл разказ за млад студент, който някъде в затънтената провинция Капампанганг се включва в тържества за края на академичната година. Задачата на младия Джайпи е да намери и докара с мотора си Краля на поезията за връчването на почетен литературен приз. Само че т.нар Крал се оказва колоритно старче особняк, говорещо само в поетична форма, сприхав и арогантен. И същевременно гениален. Част от живото културно наследство на филипинската провинция. Между студента и поета постепенно се изгражда доверие, приятелство и привързаност. Проста и предсказуема фабула, но реализирана по един много непретенциозен, естествен и пълен с чувство за хумор начин. Чудесен пример за хуманно, простичко кино с пестеливи средства и дълбоки послания. Трябва да има и такова кино.

***

Teenkahon – Three Obsessions (2015, реж. Бауднаян Мукхерджи, Бенгали, Индия)

 

Три разказа за любовта, която не случва, разположени във времето – 1920 година, 1978-а и 2013-а. Отново режисьорски дебют, пропит от поетическите и чувствени светове на Рабиндранат Тагор. Триптихът е решен визуално в три различни визии, съобразени с епохата, предадена чрез фабулата: черно-бяла, техниколор и дигитално изображение. Невинна детска любов и носталгичен копнеж по красотата на миналото; драматична любов във вездесъщ триъгълник и с фатален край; и любов в странните дименции на объркания и манипулативен съвременен свят. Така са разположени хроникално новелите. Режисьорът Бауднаян Мукхерджи разказва увлекателно и със стил. Киното му следва строгата класическа линия, напомняща и творчеството на Сатяджит Рай. Изненадва с чистотата на разказа, прекрасното водене на актьорите в елегантна игра, в която няма и повей от преиграване и мелодрама. Получил се е качествен, интересен филм, който се гледа на един дъх. Прекрасна операторска работа на Авик Мукхопадхия. Като сензитивност се приближава и до познатия дебют на Ритеш Батра. Определено си заслужава да се види и жалко, че не получи никаква награда. Както обобщи колегата ми Винод Сукумаран:  Този филм е типичен за бенгалската индустрия, затова нас трудно ще ни впечатли. Но мога да разбера защо чужденците го харесват.

***

Unto The Dusk (2014, реж. Саджин Бабу, Малаялам, Индия)