“Когато давам автографи, се подписвам “Жан-Луи Трентинян” и отдолу уточнявам “в края на живота си”

"Създаваме си чиста съвест, като даваме малко, подписваме петиции. Както казваше Делфин Сейриг, мисля ляво и харча дясно. Можех да стана нотариус, да отстъпя пред лесното, но станах актьор, за да отида при другите. Като Лоран Терзиеф, който казваше, че прави кино, за да си плати 40-те кози, аз мислех за други професии, като овчар. Но знаех, че не е много добре платено”. "Баща ми беше дребен буржоа, какъвто съм и аз. Майка ми попадна под една количка. Разбира се, баща ми я спаси, но той ми каза нещо, което ме разтърси за цял живот: “Как можа да позволиш да се случи?”. Това беше тежко за едно дете. Може би затова станах актьор. Всъщност може би през целия си живот съм играл това, упадъка на буржоазните семейства…”

“Искате ли една? Аз пуша с лявата, вижте…”. Жан-Луи Трентинян се наслаждава на цигарата марка “Че”. Той е усмихнат и спокоен, въпреки неточните жестове и зрението, което се нарушава без предупреждение, и изисква време, за да ви фиксира с поглед. Почти на 87 г. (през декември), вече крехък, актьорът даваше скъпернически интервюта по повод излизането на филма “Хепиенд” на Михаел Ханеке, в който играе с Изабел Юпер и Матийо Касовиц. Преди две години Жан-Луи Трентинян призна, че е болен от рак на простатата и че слага край на кариерата си след 160 роли в театъра и киното, тъй като вече няма физически сили, за да играе. И още: “Остаряването е низ от проблеми. Първият е, че губиш приятелите си”.

“Преди се страхувах от рака. Вече не, имам такъв!”, призна през 2020 г. “Когато давам автографи, се подписвам “Жан-Луи Трентинян” и отдолу уточнявам “в края на живота си”, шегуваше се той. В същия шеговито-провокативен тон, пред “Фигаро” Трентинян каза, че се чувства “като човек, чието бъдеще е леко ограничено!”. Трентинан призна, че се чувства безпомощен пред рака: "Не се боря. Не се съпротивлявам. Намерих един лекар в Марсилия, който пробва нещо ново. Не правя химиотерапия, въпреки че бях готов за това".

“Ракът беше важен в живота ми. Имах брат, той означаваше много за мен, почина на 41 години. Това ме травмира. Толкова много го мислех, че ме освободи, когато ми казаха, че имам рак. А освен това журналистите обичат този род информация… Но може би няма да умра от това и ще живея още дълго време! Жюл Ренар написа на 40-годишна възраст, че е пропуснал да умре млад. Почина две години по-късно… Аз също мислех така, дори преди смъртта на брат ми. В крайна сметка, добре направих, че останах жив, имах много интересни срещи”, разказа актьорът пред “Журнал дьо диманш” по същото време.

 

С Анук Еме в "Един мъж и една жена"

 

В края на 90-те г. на миналия век той започна поетични рецитали с дъщеря си Мари, която почина през 2003-а, пребита от приятеля си Бертран Канта. "Аз умрях преди 15 г., признаваше  Трентинян. Можех да спра живота си в този момент”. Окуражен от близките си, той се качи отново на сцената, откривайки терапия в театъра и поезията. Споменаваше идеята за прераждането при едно условие: "Под формата на животно. Представям си, че се връщам един ден като насекомо. Съвсем малък".

 

С дъщеря си Мари Трентинян, трагично пребита до смърт през 2003 г.

 

След трагичната смърт на дъщеря си Жан-Луи Трентинян не беше в най-добрата си форма. По онова време той сподели пред TF1: “Преживях най-лошото нещо, което ми се е случвало. Загубих човека, когото обичах най-много на света".

В последното си интервю, пред сп. Première, Жан-Луи Трентинян се върна към дългата си кариера и по-специално към времето, в което се превръща в секссимвол редом с Брижит Бардо. По време на филма на Роже Вадим "И Бог създаде жената" той осъзнава въздействието си на съблазнител: “А, това бе добре за мен, да. Но също и лошо, заради системата на звездите, папараците… Мразех това. Наркотиците също ми повлияха, за да преодолея срамежливостта си. Ако не бях пушил джойнт, още щях да съм самотният тип в дъното на стаята. Не искам да защитавам меките наркотици, но искам да призная, че Бардо и наркотиците ми помогнаха”.

За ролята си във филма на Ханеке “Любов”, на възрастен човек, който иска да сложи край на живота си, той разказваше: “Този герой ме трогна извънредно много. Аз съм в края на живота си, като него. Мисля много за самоубийството, като него. Ако Ханеке ме вземе в следващия си филм, каквато и да е ролята, ще приема. Подчертавам - истинско щастие е да снимам с него. Ако трябва да плащам за това, бих го направил. Може би той е най-великият режисьор”. 

Най-талантливите режисьори според него “са една малка петнадесеторка, най-вече французи, но нито един на нивото на Ханеке и нито един американец. Оставам затворен за този дух, за парите. Ханеке ме накара да се замисля за новия роман и Ален Роб-Грийе, когото добре познавах (Трентинян е снимал три филма с него - б.а.). Неговото верую беше отказът от психологията: разказваме за действия, но никога за душевни състояния. Не че не съществуват, но ние не се спираме на тях. Отчаяни герои, но не непременно тъжни. “Хепиенд” има доста такива смешни сцени. Например, когато Изабел Юпер подарява отворена кутия шоколадови бонбони на дъщерята на своите служители. Тя рециклира, доста обичайно поведение за буржоата спрямо онези, които смятат за по-низши. Пред мигрантите в Кале, които мислят единствено как да променят живота си, те имат проблеми само за пари, изневяра, лъжа”.

За предполагаемата му конкуренция с Ален Делон, който му е отнел няколко роли, Трентинян казваше: “Аз също му отмъкнах някои. Е, говоря за момичета…”

През последните години актьорът живееше “скромно, на село, с жена ми Мариан от повече от 30 години. Това изобщо не е животът, който познавах като дете, в големи къщи с ненужни стаи, с персонал. Буржоата вече не са същите, както преди 50 г., те не са толкова величествени и са по-близо до живота. Създаваме си чиста съвест, като даваме малко, подписваме петиции. Както казваше Делфин Сейриг, мисля ляво и харча дясно. Можех да стана нотариус, да отстъпя пред лесното, но станах актьор, за да отида при другите. Като Лоран Терзиеф, който казваше, че прави кино, за да си плати 40-те кози, аз мислех за други професии, като овчар. Но знаех, че не е много добре платено”.

“По време на Окупацията баща ми е бил от правилната страна - на Съпротивата. Било е малко случайно. Той беше дребен буржоа, какъвто съм и аз. Майка ми попадна под една количка. Разбира се, баща ми я спаси, но той ми каза нещо, което ме разтърси за цял живот: “Как можа да позволиш да се случи?”. Това беше тежко за едно дете. Може би затова станах актьор. Всъщност може би през целия си живот съм играл това, упадъка на буржоазните семейства…”

 

 

Откъси от различни интервюта на Жан-Луи Трентинян във френската преса.

Превод от френски: Галя Дачкова